Решение № 8499 от 9.7.2024 г. на ВАС по адм. д. № 10208/2023 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Стик Кредит АД, седалище и адрес на управление гр. Шумен, площад Оборище 13б, подадена чрез процесуален представител, срещу Решение 106 от 14.07.2023 г. на Административен съд Шумен по адм. дело 103/2023 г. С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на дружеството срещу Заповед 229/02.03.2023 г. на председателя на Комисията за защита на потребителите (КЗП/Комисията), с която му е забранено да използва заблуждаваща нелоялна търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1, предложение I-во (съдържа невярна информация и следователно е подвеждаща) от Закона за защита на потребителите(ЗЗП), по отношение на представения в сайта https://stikcredit.bg/ Представителен пример за кредит па вноски от 700 лева и срок на погасяване до 4 месеца". Касационният жалбоподател твърди неправилност на решението, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че административният акт е постановен при допуснато нарушение на чл. 26, ал. 1 вр. с чл. 34 АПК. Оспорва извода на съда, че е налице съзнателно поведение, проявено чрез действие или бездействие от търговеца, довело до предоставяне на невярна информация. Твърди, че цитираната в акта неустойка не представлява оскъпяване на продукта, тъй като същата не се включва в годишния процент на разходите по кредита, а зависи единствено от неизпълнение на договорните отношения. Прави искане съдът да отмени обжалваното решение, както и оспорения административен акт. Претендира разноски за настоящата съдебна инстанция. Ответникът председателят на Комисията за защита на потребителите, чрез процесуалния си представител в съдебно заседание, изразява становище за неоснователност на жалбата. Счита за правилен извода на съда за законосъобразност на обжалваната заповед. Прави искане обжалваното решение за бъде оставено в сила. Претендира разноски по делото. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд (ВАС), Седмо отделение, като обсъди твърденията и доводите на касатора и възраженията на ответника и провери обжалваното решение, с оглед правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, намира касационната жалба за допустима подадена е в срока по чл. 211 АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел от фактическа страна следното: Производството пред административния орган е образувано във връзка с проверка на интернет страница https://stikcredit.bg/, на която е публикуван "Представителен пример за вноски от 700 лв. и срок на погасяване до 4 месеца". В хода на проверката, резултатите от която са отразени в Констативен протокол К-0001448/25.01.2023 г., е установено, че търговецът, който извършва дейност чрез тази страница е Стик-Кредит АД- гр. Шумен, предоставящо потребителски кредити от разстояние. От Комисията са изискани документи от търговеца, като процесното нарушение е описано по т. 2 от Констативния протокол. В Протокол 6/09.02.2023 г., допълнително представен по делото, на редовно събрание на КЗП, на което е разгледана Докладна записка Ц-01- 36/30.01.2023 г. на директор на Дирекция ЗППР, е решено единодушно, че дружеството използва заблуждаваща нелоялна търговска практика при предоставяне на небанкови услуги от разстояние. Въз основа на това, е издадена процесната заповед, с която на дружеството е забранено при упражняване на търговската дейност да използва нелоялна търговска практика, по смисъла на чл. 68д, ал. 1, предложение първо ЗЗП, която съдържа невярна информация и следователно е подвеждаща, по отношение на представения в сайта https://stikcredit.bg/ "Представителен пример за вноски от 700 лв. и срок на погасяване до 4 месеца", в който липсва информация, водеща до значително повишаване на размера на сумата, подлежаща на връщане, с която заблуждава средния потребител и може да доведе до вземането на търговско решение, което потребителят не би взел без ползването на тази търговска практика. Въз основа на така установените факти съдът е приел от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон и неговата цел. Съдът е приел, че в случая касаторът предлага услуга, като предоставя невярна и подвеждаща информация на сайта за размера на сумите, подлежащи на връщане от кредитополучателя, което е заблуждаващо за потребителя и е пречка за вземането на информирано търговско решение от негова страна. Съдът не е възприел становището на оспорващия, че клаузата за предоставяне на обезпечение не е задължителна по отношение на всеки договор за кредит. Съгласно чл.17 и 18 от Общите условия (ОУ), в договора за кредит се посочва задължението за представяне на обезпечение, като същото може да бъде поръчител или банкова гаранция и представянето му се дължи в 3-дневен срок от подписване на договора. Съгласно чл. 46 от ОУ, при неизпълнение на задължението за договореното предоставяне на обезпечение, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Според съда по своята правна същност неустойката за неизпълнение на задължение за представяне на обезпечение, не изпълнява функцията да обезпечава изпълнението на самото задължение по връщане на кредита и не служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е необходимо те да се доказват, каквато би трябвало да има съгласно чл. 92 ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Същата обезпечава изпълнение на задължение, от чието неизпълнение за кредитора не биха настъпили вреди, но същевременно заплащането на неустойка при неосигуряване на обезпечение води до значителни финансови затруднения за длъжника, предвид нейния размер. При този начин на уговаряне на неустойката, е налице изцяло надхвърляне на функциите на неустойката, доколкото тя не обезпечава изпълнението на основното задължение за връщане на предоставените в заем средства. Този извод, според съда, се налага и от предвиденото в чл. 46, ал. 2 от ОУ задължение за кредитополучателя, в случай на настъпване на дължимостта на неустойката, да я заплаща ведно с всяка погасителна вноска по кредита. Тоест предвидено е задължение, което може да възникне въпреки редовното погасяване на получения кредит. Предвид изложеното, съдът приел, че предвидената в ОУ неустойка всъщност представлява форма на пропорционална наказателна такса за непредставяне на обезпечение в 3-дневен срок от получаване на сумата по кредита. С оглед на което, според първоинстанционния съд, същата е следвало да бъде включена в публикувания представителен пример. С тези мотиви административният съд е приел за доказани изложените в заповедта факти относно осъществявана от касатора заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал 1, пр. 1 ЗЗП. Въз основа на горното е направен извод за законосъобразност на оспорената заповед. Решението е правилно. Наведените от касатора доводи за съществено нарушение на съдопроизводствените правила фактически имат отношение към задължението на съда да обсъди всички относими факти и обстоятелства, както и към задължението му да изложи мотиви чл. 172а, ал. 2 АПК. Видно от мотивите на обжалваното съдебно решение първоинстанционният съд не е изразил изрично становище по всички възражения на жалбоподателя, но от мотивите му може да се направи извод, че са били ценени, но приети за неоснователни. Фактът, че първоинстанционният съд не е възприел доводите на жалбоподателя, а тези на административния орган, не значи неизпълнение на процесуалните му задължения. Доколко обосновани са изводите на съда и доколко съответстват на материалния закон е въпрос не на спазване на процесуалните правила, а на обоснованост и съответствие на решението с материалния закон. Първоинстанционният съд правилно е установил фактическия състав на заблуждаващата търговска практика по чл. 68д, ал. 1 ЗЗП: 1) да е налице търговска практика, свързана с предлагането на стоки и услуги; 2) тази търговска практика да съдържа невярна информация, която да е подвеждаща; 3) тази търговска практика да има за резултат или да е възможно да има за резултат вземането на търговско решение, което потребителят не би взел без използването на търговската практика. Безспорно по делото е, че извършваната от касатора дейност по предоставяне на кредити е търговска практика по смисъла на § 13, т. 23 от Допълнителните разпоредби (ДР) на ЗЗП, тъй като представлява предоставяне на услуги на потребителите. Спорът по делото е досежно другите два елемента на фактическия състав на заблуждаващата търговска практика. Заблуждаващата търговска практика e вид нелоялна търговска практика, чийто основен фактически състав е дефиниран в чл. 68г, ал. 1 ЗЗП. Дефиницията на основния фактически състав на нелоялната търговска практика съдържа условието за противоречие на изискванията за добросъвестност и професионална компетентност и възможност за съществена промяна на икономическото поведение на потребителя. Специфичното на заблуждаващата търговска практика е, че при нея чрез действия или бездействия търговецът не предоставя на потребителя необходимата информация, за да вземе информирано търговско решение по смисъла на § 13, т. 31 ДР на ЗЗП. Правото на информация или правото на информирано решение е проявление на гарантираното от първичното член 169, параграф 1 от Договора за функциониране на Европейския съюз, и от вторичното Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялните търговски практика от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на съвета, Директива 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (ЕО) 20068/2004 на Европейския парламент и на Съвета (Директива 2005/29), право на Съюза право на потребителя. Членове 68б 68м ЗЗП транспонират Директива 2005/29 като чл. 68д и 68е транспонират членове 6 и 7 на Директива 2005/29. Фактическият състав на заблуждаващата търговска практика по тези две разпоредби изисква, в първия случай, доказването на неверния характер на информацията, и с оглед на това нейния измамен характер, способността й да заблуди потребителя и поради това да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел, а във втория случай пропускането на съществена информация, необходима на средния потребител за вземане на информирано решение, която го подтиква да вземе решение, което в противен случай не би взел. Важното е, че и в двата основни състава на заблуждаващата търговска практика не следва да се проверява дали тя противоречи и на изискванията за добросъвестност и професионална компетентност по смисъла на § 13, т. 31 ДР на ЗЗП. Определянето на заблуждаващия характер на практиката зависи само от визираните в член 6 и 7 от Директива 2005/29, съответно в чл. 68д и 68е ЗЗП, предпоставки - решение от 19 септември 2013 г., CHS Tour Services, С-435/11, EU: C: 2013: 574, точки 39, 41, 45; решение от 16 април 2015 г., Hatуsбg, С-388/13, EU: C: 2015: 225, точки 63. В настоящия случай е установено, че в представителния пример на сайта на търговеца не е посочено изрично, че при непредставяне на обезпечение по кредита в срок се дължи неустойка, която значително повишава размера на сумата, подлежаща на връщане, както и че обезпечение се изисква за всеки договор. Налице е и втората предпоставка от фактическия състав на търговската практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1, предл. 1-во ЗЗП, а именно практиката да съдържа заблуждаваща, невярна информация и следователно подвеждаща. В цитираната в оспорената заповед жалба на потребителя се акцентира именно върху непосочената в представителния пример информация относно задължителния характер на обезпечението и дължимостта на неустойката при непредставянето на обезпечението в срок. По делото е безспорно установено, че информацията относно задължителния характер на обезпечението и дължимостта на неустойката при непредставено обезпечение, не е била посочена в представителния пример на сайта на дружеството. Липсата на тази съществена информация, свързана с предоставянето на потребителски кредити от разстояние, е възможно да подтикне потребителя да вземе търговско решение, което не би взел без използването на търговската практика, с което е осъществен и третият елемент от фактическия състав на разглежданата заблуждаваща търговска практика. Стимулиран от липсата на задължение за предоставяне на обезпечение и от липсата на информация за заплащане на неустойка при непредставено обезпечение е много вероятно потребителят да бъде подведен и да сключи договор за кредит, който не би сключил, ако беше наясно, че се изисква обезпечение и се заплаща неустойка при липса на обезпечение. С оглед на изложеното изводът на съда за кумулативното наличие на предпоставките на нелоялна заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1, във вр. с чл. 68г, ал. 4 ЗЗП е правилен, обоснован и съответен на доказателствата по делото. При действието на нормативната забрана за нелоялни търговски практики, към които спадат и заблуждаващите такива - чл. 68в, чл. 68г, ал. 4 и чл. 68д, ал. 1 ЗЗП, и при установените по делото данни за представяне на невярна информация относно задължителния характер на обезпечението и дължимостта на неустойката при непредставено обезпечение, и наличието на възможност за вземане на търговско решение от страна на средния потребител, което той не би взел без използването на търговската практика, председателят на КЗП обосновано е приел, че е налице нелоялна търговска практика. Допуснатото нарушение на чл. 26, ал. 1 АПК от страна на административния орган в случая не е съществено, тъй като жалбоподателят е имал възможност да изложи всички свои възражения и доводи и да представи всички, доказателства, които са относими към конкретния правен спор в съдебното производство. Видно от изложеното, доводите на касатора за неправилност на обжалваното съдебно решение са неоснователни. Съдът правилно е приел, че оспорената заповед е законосъобразна, поради което решението му като правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед на изхода от спора, направеното от ответника искане и на основание чл. 143 АПК съдът следва да осъди касатора да заплати на Комисията за защита на потребителите юридическото лице, в чиято структура е органът ответник, разноски за юрисконсултско възнаграждение. Размерът на същите съдът определя на 100 лв. на основание чл. 24 от Наредбата за заплащане на правна помощ. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд