Решение № 3826 от 20.04.2022 г. на ВАС по адм. д. № 12213/2021 г.

Решение № 3826 от 20.04.2022 г. на ВАС по адм. д. № 12213/2021 г., II о., докладчик председателят Таня Радкова Производството е по чл. 208 и следващите АПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Н., от гр. София, чрез неговия пълномощник срещу решение № 5468/27.09.2021 г. по адм. д. № 1366/2021 г. на Административен съд – София-град. Счита обжалваното решение за недопустимо и за неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. Претендира от съда обезсилването му или отмяната му, както и присъждане на разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК. Ответникът по касационната жалба – главният архитект на Столична община, чрез своя процесуален представител намира касационната жалба за неоснователна и претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. За да се произнесе по съществото на касационната жалба, разгледана съгласно чл. 218, ал. 1 АПК с оглед наведените основания за отмяна, настоящата инстанция взе предвид: Първоинстанционният съд е бил сезиран с жалба от касатора срещу заповед № РА-30-376/12.10.2020 г. на главния архитект на Столична община, с която на основание чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ му е наредено да премахне незаконен строеж "Навес пред магазин № 1 в жилищна сграда", изграден в УПИ XV-177, кв. 259, м. [местност] по плана на гр. София. С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата. За да постанови този резултат, решаващият съд е развил следните доводи: Заповедта е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона форма и при липса на съществени процесуални нарушения на процедурата по издаването й. Липсва законова забрана за извършване на административнопроизводствени действия от процедурата по издаване на заповед за премахване на незаконен строеж по време на действието на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г., и за преодоляване на последиците (ЗМДВИП). Правата на оспорващия не са накърнени, доколкото е имал възможност да подаде възражение срещу съставения констативен акт. Предметът на заповедта – навес, представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ, изграден без строителни книжа. Жалбоподателят е извършител на навеса, доколкото събраният по делото доказателствен материал опровергава направените от него възражения. Строежът не е търпим в хипотезите на § 16 ДР ЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ предвид установения със свидетелски показания момент на изграждането му - 2010 г. Така постановеното решение е допустимо. Неоснователни са възраженията за касационния жалбоподател относно изтекла давност за образуване административното производство. Визираната от него разпоредба на чл. 34 ЗАНН е относима към административнонаказателно производство. Протеклото производство по установяване и нареждане премахването на незаконно строителство е административно по своя характер и е регламентирано в глава двадесет и първа ЗУТ, или АПК за неуредените случаи. Противно на възраженията в жалбата, давностния срок по чл. 34 ЗАНН не намира приложение в производството по премахване на незаконен строеж по реда на чл. 225а ЗУТ. В тази насока, издаването на заповед за премахване на незаконен строеж е допустимо без ограничение във времето, при липса на законова норма, ограничаваща тази възможност. Задължението на административния орган и съда да изследват предпоставките за търпимост за незаконния строеж също обосновава извод в тази насока. Приложимостта на нормите на § 16, ал. 1-3 ПРЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗРЗИДЗУТ, се определя именно според момента на изграждане на строежа и доколкото най-ранния период по § 16, ал. 1 ПРЗУТ е определен само с краен, но без начален момент, като "строежи, изградени до 7 април 1987 г.", издаването на заповеди по чл. 225 и чл. 225а ЗУТ за обекти осъществени преди това е напълно допустимо. Настоящият състав не приема и тезата на оспорващия за недопустимост на административното производство поради провеждането му по време на действието на ЗМДВИП. Във визирания закон липсва разпоредба с такова ограничение на дейността на административния орган. Посоченото от жалбоподателя приложение към чл. 3, т. 1 от ЗМДВИП не въвежда забрана за провеждане на всички административни и съдебни производства, непопадащи в изложения списък, а изброява изключения от разпоредбата на чл. 3, т. 1 от ЗМДВИП, според която за срока от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат процесуалните срокове по съдебни, арбитражни и изпълнителни производства, с изключение на сроковете по производствата и делата съгласно приложението. По своето съдържание разпоредбата визира процесуалните срокове в съдебното производство по оспорване на административния акт /съответно в арбитражно и изпълнително производство/, а не дейността в административното производство по неговото издаване. Решението е обосновано. В този аспект съдът е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и съотносимост. Приетите за установени фактически констатации се подкрепят от доказателствата по делото. Процесният обект представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР на ЗУТ. Изграденото представлява навес от метална конструкция към магазин в жилищна сграда в имота, с дължина 3, 80 м на 5, 20 м, височина от 2, 80 м до 3, 60 м, разположен между стълбищната площадка, магазина и плътна ограда, с изпълнен тухлен зид до стълбите под навеса. Изграденото представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ, пета категория според чл. 137, ал. 1, т. 5, б. "в" ЗУТ, за изграждането на който е изискуемо строително разрешение и инвестиционни проекти. Липсата на строителни книжа сочи на незаконен строеж, което е основание за административният орган да издаде заповед със съдържание като оспорената, годна на предизвика правната последица премахване. Тази последица може да бъде преодоляна само ако са налице предпоставките за търпимост на строежа. В случая, с оглед признатата от самият оспорващ инвестиционна инициатива през 2010 г. да се изгради такъв обект, както и свидетелски показания за изграждането му именно през 2010 г., за момента на извършването на строежа следва да се приеме именно тази дата. Съобразно установеното, не са налице условията на § 16 ПЗРЗУТ и на § 127, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗУТ, тъй като крайният срок за извършване на незаконен строеж, който може да бъде търпим, е 31.03.2001 г. Настоящата инстанция не приема възраженията на касатора за съществени нарушения на административнопроизводствените правила при издаването на оспорената заповед, в частност относно определянето му като адресат. В този смисъл съгласно § 3, ал. 1 Допълнителните разпоредби на Наредба № 13 от 23.07.2001 г. за принудително изпълнение на заповеди за премахване на незаконни строежи или части от тях на органите на Дирекцията за национален строителен контрол, "адресат/адресати на заповедта" са физически или юридически лица, които могат да бъдат собственикът на терена, лице с ограничено вещно право или извършителят на незаконния строеж, спрямо които се създава задължение за премахване на незаконния строеж. На първо място, жалбоподателят е определен като адресат на заповедта в качеството му на извършител на строежа, като какъвто е посочен с показанията на разпитания свидетел и доколкото признава провеждане на производство по издаване на виза за проектиране за извършването именно на такъв обект през 2010 г. Към установения момент на изграждане същият освен това е бил и собственик на магазина, към който е изграден навеса. Прехвърлянето на собствеността на магазина в по-късен момент не преклудира възможността заповедта да бъда насочена срещу него, доколкото и лицето е носител и на качеството извършител. Неоснователно е възражението за допуснато от административният орган нарушение на административнопроизводствените правила поради нареждане на прекъсването на електрозахранването и преустановяване доставянето на вода. Оспорващият не е адресат на този диспозитив, доколкото с него се нарежда на изпълнителния директор на "Разпределение България" АД да предприеме изброените действия. Предвид изложеното, като е приел обжалваната заповед за законосъобразен административен акт, съдът е приложил материалния закон правилно. При постановяване на обжалваното решение съдът не е допуснал съществено нарушение на процесуални норми, поради което решението като процесуално и материалнозаконосъобразно и обосновано следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 144 АПК на ответника по касационната жалба следва да се присъдят своевременно претендираните разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер от 100 /сто/ лева. Воден от горното, Върховният административен съд, второ отделение,