Решение № 8836 от 6.07.2017 г. на ВАС по адм. д. № 2061/2017 г.

Решение № 8836 от 6.07.2017 г. на ВАС по адм. д. № 2061/2017 г., III о., докладчик съдията Румяна Лилова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГД"ИН"), чрез упълномощен процесуален представител, срещу Решение № 8 от 06.01.2017 г., постановено по адм. д. № 1667 по описа за 2016 г. на Административен съд - В. (АС- В.), в частта, с която ГД"ИН" е осъдена да заплати на С. Л. Г. сума в размер на 1480,63 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на престоя му в помещение в Затвора - В., което не отговаря на изискванията за осигурен достъп до санитарен възел и течаща вода, както и за престоя му в помещение в Затвора - В., което не отговаря на изискванията за минимална жилищна площ от 4,00 кв. м. на всеки лишен от свобода за периода "... от 21.07.2015 г. до настоящия момент", ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска - 14.06.2016 г. до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба се поддържа, че решението предмет на контрол, в обжалваната част е постановено при наличието на касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК поради допуснато нарушение на материалния закон и неговата необоснованост. Касационният жалбоподател оспорва направените от съда изводи за допуснато от ГД "ИН" нарушение на чл. 43, ал. 3 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС, в редакцията преди изм. и доп., публ. в ДВ, бр. 13 от 7.02.2017 г., в сила от 7.02.2017 г.) и чл. 20, ал. 3 от Правилника за прилагане на ЗИНЗС (ППЗИНЗС, в редакцията преди доп., публ. ДВ, бр. 14 от 2017 г. ), като се позовава и на отлагателните срокове за влизането им в сила. В този смисъл оспорва да е допуснато и нарушение на чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ, Конвенция/та). Поддържа становище, че в исковия период не се стигнало да надвишаване неизбежната степен на страдание и прага на строгост по Конвенцията, за да се установи нарушение на разпоредбите на ЕКПЧ. Твърди също, че от събраните по делото гласни доказателства не се доказват твърдените от Г. вреди и не може да се направи извод, че е настъпила промяна в емоционалното му състояние като следствие на пребиваването му в Затвора - В.. Наред с това, обръща внимание, че съдът не е определил периода, за който присъжда обезщетение, което опорочава съдебния акт и прави невъзможно осъществяването на защитата на касатора. В съдебното заседание пред настоящия съд касаторът се представлява от упълномощен процесуален представител, който от негово име поддържа касационната жалба. По същество моли да бъде уважена. Иска отмяна на съдебното решение в обжалваната част и отхвърляне на исковата претенция на Г.. При условията на евентуалност моли намаляване на присъденото обезщетение. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. О. С. Л. Г. не представя писмен отговор на жалбата, не се явява и не се представлява в съдебното заседание пред настоящия съд. От процесуалния му представител е постъпило писмено становище, в което се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за частична основателност на касационната жалба. Изразява становище за неправилност на решението в обжалваната част по отношение на размера на присъденото обезщетение. Иска намаляване на този размер в светлината на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и релевираните касационни оплаквания, и извърши проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението в обжалваната му част с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт в обжалваната му част е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. С решението в обжалваната част, съставът на АС - В. е осъдил ГД"ИН" да заплати на Г. сума в размер на 1480,63 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на престоя му в помещение в Затвора - В., което не отговаря на изискванията за осигурен достъп до санитарен възел и течаща вода, както и за престоя му в помещение в Затвора - В., което не отговаря на изискванията за минимална жилищна площ от 4,00 кв. м. на всеки лишен от свобода за периода "... от 21.07.2015 г. до настоящия момент", ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска - 14.06.2016 г. до окончателното изплащане на сумата. При подробно изяснена фактическа обстановка, по която страните не спорят, с решението в обжалваната му част първоинстанционният съд е приел, че от страна на администрацията на Затвора - В. са нарушени обичайните правила за условия на живот, съответстващи на изискванията за хуманно отношение, което да не накърнява човешкото достойнство. Предвид кумулативният им ефект, съдът е преценил, че те следва да бъдат квалифицирани като унизителни и нехуманни, довели до неудобства, дискомфорт, негативни преживявания и емоционални страдания за това лице, поради което трябва да бъдат компенсирани. Като се е позовал на чл. 3 ЕКПЧ и практиката на Съда по правата на човека, и е съобразил, че предоставената на Г. площ при престоя му в помещение № 28 е под изискуемия минимум, съставът на АС - В. е направил извод, че на това лице се следва обезщетение за периода от 21.07.2015 г. " ...до настоящия момент...". Наред с това, въз основа на приетото за безспорно установено от фактическа страна, вкл. при съобразяване на кредитираните показания на свидетеля С. Г., че в исковия период ГД "ИН" не е осигурила постоянен достъп на Г. до санитарен възел и течаща вода в спалното помещение, съдът е приел, че е налице първата от кумулативно необходимите предпоставки за ангажиране отговорността на държавата по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Аргументирал се е, че ограниченият достъп до тоалетна, течаща студена и топла вода безспорно предпоставят нечовешко и унизително отношение, и представляват нарушение на чл. 3 ЕКПЧ. Направил е извод, че в конкретния случай е установено противоправното фактическо бездействие на ГД "ИН" и претърпените от това бездействие неимуществени вреди - унижаване на човешкото достойнство на Г., при безспорно установена причинна връзка между ограничения достъп на лицето до сервизните помещения и претърпените от него физически и психически болки, страдания и неудобства. С тези мотиви съставът на АС - В. е приел, че предявената претенция за заплащане на обезщетение за вреди, претърпени заради лошите хигиенно - битови условия и липсата на тоалетна и течаща вода се явява основателна. Изложил е съображения, че липсата на елементарни хигиенни и битови стандарти, принуждаването на Г. да удовлетворява естествените си физиологични нужди в кофи в същото помещение, където се храни и спи без преграда и пред очите на всички обитатели на килията поради ограничаване на достъпа му до санитарен възел, са от такова естество, че предизвикват у всяко нормално психически здраво човешко същество твърдените от Г. страдания, които обосновават и настъпила неимуществена вреда за него. Съдът е приел, че той е преживял емоционални страдания и психически стрес и поради липсата на минимална обитаема площ, необходима за спокойното биологично съществуване на всяко психично здраво човешко същество. Въз основа на това е извел извод, че поставянето на Г. в установените по делото неблагоприятни битови условия в Затвора - В. за исковия период съставлява нечовешко, унизително отношение спрямо него по смисъла на чл. 3 ЕКПЧ, способно да породи стрес, емоционално и морално страдание от степен над неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането. Съдът е определил размера на дължимото от ГД "ИН" обезщетение като се е позовал на чл. 52 ЗЗД и е взел предвид характера на деянието, естеството на увреждането, степента на претърпените морални страдания, периода, за който се търси обезщетение, здравословното състояние на Г., неговата личност, физическите му и психически потребности, които за разглеждания период, според състава на АС - В., не са получили необходимия минимум удовлетворение. Наред с това, съдът е съобразил и размера на обезщетенията, които присъжда Съдът по правата на човека в решенията си по сходни казуси, както и стандарта на живот в България, размера на минималната работна заплата и социалната пенсия за процесния период. Сумата е присъдил ведно със законната лихва, както е претендирана - считано от деня на подаване на исковата молба (14.06.2016 г.). Решението е недопустимо в частта, с която АС - В. е осъдил ГД "ИН" да заплати на Г. обезщетение на основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за периода след 14.06.2016 г. "...до настоящия момент" и правилно в останалата част. Установява се, че с предявената пред АС - В. искова молба Г. претендирал обезщетение за период, чийто краен момент е дефиниран "... до датата на предявяване на иска...". Това е станало на 14.06.2016 г., когато исковата му молба е подадена в деловодството на АС - В.. Съгласно направеното изявление от процесуалния представител на Г. (в негово присъствие) в първото по делото съдебно заседание, провело се пред първоинстанционния съд на 17.10.2016 г., периодът за който се претендира обезщетението за вреди е от 21.07.2015 г. до датата на предявяване на жалбата (тоест иска). С решението, предмет на проверка в обжалваната част, ГД"ИН" е осъдена да заплати на Г. сума в размер на 1480,63 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода "... от 21.07.2015 г. до настоящия момент", ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска - 14.06.2016 г. до окончателното изплащане на сумата. Доколкото решението е обявено на 06.01.2017 г. и "настоящият момент" е именно тази дата, то произнасянето на съда за периода след 14.06.2016 г. до "настоящия момент" е свръх петитум и е недопустимо, тъй като е без надлежно сезиране. Предвид това, според настоящия състав, налице е касационно основание по чл. 209, т. 2 АПК, за което настоящият съд следи служебно. Предвид това, решението в тази обжалвана част, на основание чл. 221, ал. 3 АПК, подлежи на обезсилване, а делото на прекратяване в тази част. В останалата обжалвана част решението е правилно. При правилно установена фактическа обстановка, по която страните не спорят, съставът на АС - В. е достигнал до правилен, подробно мотивиран извод, че са налице всички елементи от състава на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, респективно за частична основателност на предявената от Г. искова претенция във връзка с незаконосъобразно бездействие от страна на служителите на ответника, които не са изпълнили задълженията си да му осигурят достатъчна жилищна площ и постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода. Твърдените и приети за установени вреди, претърпени от Г., са в пряка връзка с бездействия на длъжностни лица от ГД "ИН", изразяващи се в поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Не се споделят от настоящия състав и оплакванията на ГД "ИН", че от събраните доказателства не се установява настъпването на описаните в исковата молба неимуществени вреди. При съвкупната преценка на всички приобщени по делото доказателства и свидетелските показания по безспорен начин е установено наличието на лоши санитарни условия, недостатъчна площ и липса на течаща вода и постоянен достъп до санитарен възел. Това от своя страна води до извод за наличие на бездействие на длъжностни лица от администрацията на ГД "ИН" относно привеждане на затворническите помещения и условията в затвора съобразно стандартите на вътрешното право и Конвенцията. С оглед приетото и установено по делото, следва да се приеме, че страданията, които е бил принуден да търпи Г. във връзка с условията там надвишават неизбежното ниво на страдания, присъщо на задържането и излизат извън прага на строгост по чл. 3 ЕКПЧ, предвид което претърпените от него вреди, описани в исковата молба, следва да бъдат репарирани, както правилно е приел и първоинстанционният съд. По силата на общите принципи, уреждащи прилагането на чл. 3 ЕКПЧ, администрацията е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в местата за лишаване от свобода. Конвенцията е ратифицирана от Р. Б., поради което и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията има пряко действие и съставлява част от вътрешното право. Спазването на принципите на чл. 3 ЕКПЧ в исковия период представлява задължение, пряко произтичащо от закон. Липсата на санитарен възел и течаща вода в помещенията, полагаемата площ от тях за всяко лице предвид техния размер, както и установените по делото условия, при които е пребивавал Г. са му причинили дискомфорт и неудобства, които могат да бъдат квалифицирани като причиняващи страдание и унижаващи достойнството му. В тази насока установените по делото факти, преценени в тяхната съвкупност водят на извод за допуснато спрямо него нарушение на чл. 3 ЕКПЧ. Г. е бил поставен в положение да търпи негативни и унизителни изживявания, правилно квалифицирани от състава на АС - В. като унижаващи човешкото достойнство по смисъла на чл. 3 от Конвенцията. Ето защо, правилно е прието от него, че са налице всички елементи на фактическия състав за ангажиране отговорността на държавата, а именно - доказано незаконосъобразно бездействие и доказана настъпила вреда от него в пряка връзка с първото. Затова исковата претенция за обезщетяване на тези вреди правилно е приета за доказана по основание. В съответствие с нормата на чл. 52 ЗЗД, приложима на основание § 1 от ЗР на ЗОДОВ, преценявайки критерия за справедливост, съдът подробно се е мотивирал и е определил размера на обезщетението. Този размер е съответен на конкретно установените по делото обстоятелства, свързани с продължителността на увреждането и отражението им върху Г., който според настоящия състав ще го възмезди адекватно. Обезщетението в така определения размер е съобразено с характера, степента, интензитета и продължителността от време, през който са понасяни вредите при отчитане на всички установени по делото относими факти. Така определено, то е справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД, размерът му не се явява завишен, в състояние е да компенсира вредите, претърпени от посоченото лице, без да доведе до обогатяване. Затова, решението се преценява от настоящия състав като правилно и по отношение на размера на присъденото обезщетение. Въпреки изхода на спора и направеното искане от ГД "ИН" за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, такова не се следва. Разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ са специални и дерогират правилото на чл. 78, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 3 АПК и чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение