Решение № 10981 от 5.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7077/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на С. М. - гражданка на Мароко, действаща лично и в качеството си на законен представител на малолетното си дете М. А. Ф., гражданин на Сирия, чрез адв. Якимов, срещу Решение 5543/02.06.2025 г., постановено по адм. д. 1073/2025 г. по описа на Административен съд - Хасково, с което е отхвърлена жалбата им срещу Решение 3038/09.04.2025 г. на председателя на Държавна агенция за бежанците (ДАБ) при МС. Излагат се доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Оспорен е и изводът на съда, че спрямо кандидатите не са налице предпоставките по чл. 9, ал. 1 ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут. Твърди се, че актуалната обстановка в Сирия ясно сочи, че е налице опасност от преследване при евентуалното им завръщане в страната. Иска се отмяна на обжалваното съдебно решение и на процесния административен акт. В съдебно заседание касационната жалбоподателка моли за отмяна на съдебното решение и на процесния административен акт, като твърди, че в случая не е съобразена действителната обстановка в Сирия, както и обстоятелството, че в страната са налице гонения и преследване на кюрдите. Твърди, че няма роднини в Мароко, при които да се завърне, а синът й е без гражданство. Подробни аргументи за неправилност на съдебното решение са изложени и в представени по делото, чрез адв. Якимов, писмени бележки Ответникът - председателят на ДАБ, чрез юрисконсулт Хичовски, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и моли обжалваният съдебен акт да бъде оставен в сила. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба, направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, и съобрази становищата на страните, намира жалбата за процесуално допустима като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от легитимирана страна и против подлежащ на оспорване съдебен акт, а по съществото ѝ съобрази следното: Предмет на съдебен контрол пред първоинстанционния съд е било Решение 3038/09.04.2025 г. на председателя на ДАБ при МС, с което, на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 8 ЗУБ и чл. 75, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 9 ЗУБ, на С. М. - гражданка на Мароко, действаща лично и в качеството си на законен представител на малолетното си дете М. А. Ф., е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. За да отхвърли жалбата, съдът е приел, че решението е издадено от компетентен орган, при спазване на предвидената от закона писмена форма и на приложимите административнопроизводствените правила, както и в съответствие с материалния закон. Въз основа на представените по делото доказателства първоинстанционният съд е съобразил, че С. М. е гражданка на Мароко, а малолетният М. А. Ф. гражданин на Сирия, поради което правилно в оспорения административен акт е обсъдена ситуацията в двете държави. Съдът е споделил извода на административния орган за липса на материалноправните предпоставки по чл. 8, ал. 1 ЗУБ за предоставяне на бежански статут на кандидатката и детето й. От същата не са заявени конкретни обстоятелства, въз основа на които да се направи извод за опасение от преследване, основано на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежността му към определена социална група, както в Мароко, така и в Сирия. Изложените от кандидатката мотиви за напускане на страната по произход не са правно значими за търсения вид защита, тъй като не могат да се приемат за обосновано опасение от преследване. Тя не е заявила спрямо нея да е било осъществено преследване от държава, партии или организации и недържавни субекти в страната й по произход или в Сирия. Съдът е отрекъл и наличието на предпоставки за предоставяне на хуманитарен статут на чужденката и детето й, като е съобразил, че от нея не се твърди в държавата по произход да е изложена на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, или изтезание, нечовешко или унизително отнасяне, или наказание, каквито предвижда разпоредбата на чл.9, ал.1, т.1 и т.2 от ЗУБ. Няма изложени твърдения и за наличие на обстоятелства като предвидените в чл.9, ал.6 и ал.8 ЗУБ. Формиран е извод, че в случая не са установени тежки и лични заплахи срещу живота или личността на цивилното лице поради безогледно насилие в Сирия, в т.ч. и такива, посочени в Решение от 17 февруари 2009г. на Съда на Европейския съюз по дело С-465/07. Визираните хипотези в решението на СЕС не са налице в случая, тъй като споделената пред орган на ДАБ информация за личното положение на жалбоподателката, както и останалите данни и доказателства, не водят до извод, че към настоящия момент на цялата територия на Сирия е налице конфликт, който да достига до ниво, пораждащо сериозни и потвърдени основания да се смята, че търсещата закрила, върната в конкретен регион на тази страна, поради самия факт на присъствието си на територията се излага на реална опасност да претърпи тежки заплахи срещу живота или личността си. Въз основа на информацията в приложените по делото справки съдът е приел, че ситуацията в Сирия е овладяна до степен, която да осигури приемливо ниво на сигурност за гражданите, налице е възможност за вътрешно разселване и спокойно пътуване, като за последното показателен е фактът на съществуващи немалко вътрешно разселени лица в Сирия, желанието на сирийци, напуснали страната си да се завърнат в нея, както и положителните засега сигнали в поведението на новите сирийски власти. От съдържанието на справките и от общодостъпната информация от други източници става ясно, че дори и да се приеме, че е налице въоръжен конфликт в Сирия, то същият явно, на първо място, не е повсеместен, и на второ - не е насочен пряко към мирните граждани на тази страна, поради което се следва неприложимост на разрешенията, дадени в решенията по дело С-465/07 и дело С-285/12 на СЕС. Според съда, не може да се счита, че със самото си присъствие в населеното място, където последно са живели, молителите ще бъдат изложени на тежки заплахи срещу живота или личността им поради безогледно насилие, породено от въоръжения конфликт. При тези съображения е формиран извод, че за оспорващата не се установява наличие на предпоставките по чл.9, ал.1, т. 3 ЗУБ, нито към момента на издаване на оспореното решение, нито към постановяване на съдебния акт. Не се установява и да е налице и реална опасност от тежки посегателства, вследствие на събития, настъпили след напускане на Сирия (чл.9, ал. 3 ЗУБ). Съдът е приел, че Мароко се счита сигурна страна на произход съгласно Решение 274/03.04.2024 г. на МС на РБългария и Решение 708368/25.11.2022 г. на РГърция. От представената справка се установява, че няма военни конфликти, а редът се спазва. Формиран е извод, че с оглед актуалната ситуация в Сирия, за жалбоподателите не е приложим принципът за забрана за връщане по чл. 4, ал. 3 ЗУБ. Също така, най-висшият интерес на детето, кандидат за закрила, е защитен в хода на административното производство. Правилно е прието, че в най-добър интерес на всяко едно от децата е то да бъде със своето семейство - с майка си и баща си. Съблюдаването на най-добрия интерес на детето се изразява в система от специфични мерки, съпътстващи производството, и не би могло да се интерпретира като императив за предоставянето на закрила без оглед на изискванията по специалния закон. Решението е валидно, допустимо и правилно. При постановяване на съдебния акт не са допуснати нарушения, съставляващи касационни основания, налагащи отмяната му. Настоящата инстанция споделя мотивите изложени от решаващия състав, който е обсъдил всички относими към спора факти и обстоятелства, като правилно е приложил материалния закон. Правилно и в съответствие с представените по делото доказателства, съдът е приел за установено, че страната на произход на кандидатката С. М. е Мароко, а на малолетния М. А. Ф. Сирия. Твърдението на касатора - С. М., заявено в настоящото касационно производство, че синът й е без гражданство противоречи с декларираното от нея при регистрирането на молбата за закрила и при проведеното интервю, че същият е сирийски гражданин. Ето защо, преценката за наличие на основанията за предоставяне на международна закрила на чужденците е правилно извършена при съобразяване на актуалната обстановка в двете държави и с разказаната бежанска история. Правилен е изводът на съда, че в конкретната бежанска история не се откриват предпоставките, предвидени с нормата на чл. 8 ЗУБ за предоставяне на бежански статут. На първо място, безспорно е установено, че С. М. е напуснала Мароко доброволно през 2010 г., като в хода на административното производство не е заявила наличие на основателни причини, пораждащи страх от преследване поради неговата религия, раса, националност, принадлежност към определена социална група, политическа партия или поради политически убеждения в страната по произход. Не са изложени и твърдения за основателно опасение от преследване в Сирия. При проведеното интервю е посочила, че е напуснала Сирия поради страх от войната и тежкото икономическо положение в страната, но не и конкретни основателни опасения от преследване, изразяващо се в нарушаване на основните й права. Напротив, кандидатката изрично е заявила, че спрямо нея не е оказвано насилие, не е арестувана или задържана. Този извод не се опровергава от представените в настоящото производство доказателства писмено изявление от членове на [заличен текст] и писмо от Администрацията на силите за вътрешна сигурност област Дейр ез-Зор, касаещи лице с имена Ф. М. А., което, според заявеното от касатора, е съпругът й. Първо, видно данните по административната преписка, съпругът на кандидатката е с различни имена Ф. А. М.. Второ, посочените документи са издадени, съответно на 15.11.2023 г. и на 13.10.2024 г., преди проведеното интервю със С. М. на 05.12.2024 г., както и преди интервюто със съпруга й, проведено в производството по подадена от него молба за закрила (вж. Протокол от 05.12.2024 г. л. 29 от първоинстанционното дело). Въпреки това при изслушването им кандидатите не са заявили обстоятелствата, твърдени в представените писмени документи. Посочили са единствено, че съпругът е имал спор с братовчедите си за собствеността на къщата, в която семейството им е живяло, но не и данни за сериозни и конкретни заплахи от членове на [заличен текст]. Не са изложени и каквито и да е твърдения, че съпругът на касатора - Ф. А. М., е бил член на силите за вътрешна сигурност в област Хасака и че е избягал от служба. Напротив, при проведеното интервю чужденецът е заявил, че е работил като бояджия в строителството, както и че не е имал проблеми с официалните власти в страната и не е членувал в никакви организации. Поради това следва да се приеме, че посочените документи са в противоречие с останалите доказателства по делото и вероятно са новосъздадени с цел обосноваване необходимостта от закрила. В случая не се установява чужденците да са били принудени да напуснат Сирия и поради реална опасност от изтезание, нечовешко или унизително отношение, смъртно наказание или екзекуция или други тежки посегателства по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗУБ, както правилно е приел административният съд. В процесния административен акт, както и в обжалваното съдебно решение, е налице подробно обсъждане на ситуацията в страната по произход на малолетния кандидат и е формиран обоснован извод, че спрямо С. М. и М. А. Ф. не са налице предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. Правилно е позоваването на съда на постановеното решение на Съда на ЕС от 17.02.2009 г. по дело C-465/07 по тълкуването и прилагането на чл. 15, буква в) от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила, във връзка с чл. 2, буква д) от същата директива. Съобразно разрешението, дадено с посоченото решение на СЕС, съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение характеристики; съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава-членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхна територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. В случая тези критерии не са изпълнени. Търсещата закрила не сочи данни, които да се интерпретират като състояние на реална опасност, насочена пряко към личността й и на детето й. От приетите по делото доказателства се установява, че ситуацията в страната продължава да е тежка, налице са данни за спорадични въоръжени конфликти и атаки, в т.ч. и срещу цивилни лица, но не и наличието на безогледно насилие, което да налага предоставяне на международна закрила на кандидата независимо от липсата на доказателства за лично засягане. Следователно, правилен е изводът, че в случая не е налице основание за предоставяне на хуманитарен статут в специалната хипотеза на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. По отношение на страната на произход на С. М. - Мароко, по делото няма спор, че не е налице реална опасност от тежките посегателства, предвидени с разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗУБ. Същевременно, кандидатката не е изложила никакви конкретни причини, поради които не желае да получи закрила от Мароко, която, както правилно е приел административният съд, е сигурна държава по произход. Правилен е и изводът на съда, че административният орган е постановил решението си в съответствие с материалния закон, базирайки се на обстановката в страните по произход на чужденците, която по отношение на Сирия не разкрива такава висока степен на обществена опасност, че да се наруши принципа non refoulement - забрана за връщане по смисъла на чл. 4, ал. 3 от ЗУБ и чл. 33, ал. 1 от Женевската конвенция от 1951 г. Съответно, заявените оплаквания на касатора, чрез пълномощника му, в тази насока са неоснователни. В случая необходимостта от защита на най-висшия интерес на непълнолетния кандидат за закрила е обсъдена от административния орган и от съда. Според чл. 6а ЗУБ, преценката за най-добрия интерес на детето се извършва в съответствие с разпоредбите на Закона за закрила на детето /ЗЗкД/, като по аргумент от препращащата разпоредба на § 1, т. 11 от ДР на ЗУБ, във връзка с § 1, т. 5 от ДР на ЗЗкД, най-добрият интерес на детето е преценка на: а/ желанията и чувствата на детето; б/ физическите, психическите и емоционалните потребности на детето; в/ възрастта, пола, миналото и други характеристики на детето; г/ опасността или вредата, която е причинена на детето или има вероятност да му бъде причинена; д/ способността на родителите да се грижат за детето; е/ последиците, които ще настъпят за детето при промяна на обстоятелствата; ж/ други обстоятелства, имащи отношение към детето. Същевременно, най-добрият интерес на детето не е въведен от законодателя като задължителна предпоставка за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9 ЗУБ, нито е определен като условие за предоставяне на субсидиарна закрила в глава V от Директива 2011/95/ЕС, поради което не представлява самостоятелно и достатъчно основание за предоставяне на международна закрила, при липса на материалноправните предпоставки за предоставяне на такъв вид закрила, предвидени от българския и европейския законодатели, както в случая. В хода на административното и съдебното производства са съобразени интересите на детето, като е назначен служебен защитник, представлявал чужденеца пред ДАБ и съда. Съобразно изискването на чл. 15, ал. 6 ЗЗкД е уведомена компетентната дирекция "Социално подпомагане", изготвен е социален доклад за положението на детето и при проведеното интервю е присъствал социален работник. Обстоятелството, че кандидатите в случая са лица от уязвима група по смисъла на § 1, т. 17 ДР на ЗУБ не представлява самостоятелно и задължително основание за предоставяне на закрила при липса на материалноправните предпоставки за предоставяне на такава, предвидени от българския и европейския законодатели. По гореизложените съображения, решението следва да бъде оставено в сила, като постановено в съответствие с материалния закон и при обоснованост на правните изводи. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, осмо отделение,