Решение № 142 от 24.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3718/2007 г.

Решение № 142 от 24.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3718/2007 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Ани Саралиева Производството е образувано по касационна жалба на Д. Ж. Д. срещу решение № 61 от 22.03.2007 г. по гр. д. № 421/2006 г. на Ловешкия окръжен съд. В жалба са изложени оплаквания за неправилност на решението поради допуснати нарушения по чл. 218б ал. 1 б. "в" ГПК (отм.) и се иска отмяната му. В хода на касационното производство касаторката е починала и е заместена от наследниците й А. В. Д., Б. А. Д., Ж. А. Д., В. А. Д., М. К. А. и Ю. К. А. Ответниците Н. Г. Н. и М. М. Г. не са изразили становище. Върховният касационен съд, състав на III гражданско отделение, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените отменителни основания и провери обжалваното решение, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в законния срок, срещу подлежащо на касационен контрол решение и е процесуално допустима. С обжалваното решение Ловешкият окръжен съд е оставил в сила решението по гр. д. № 278/2005 г. на Т. районен съд, с което е отхвърлил предявените искове от Д. Ж. Д. срещу надежда Г. Н. и М. М. Г. за признаване за нищожни нот. акт № 20 от 22.07.1993 г., т. III, н. д. № 917/1993 г. на ТрРС и нот. акт № 176 от 16.12.1993 г., т. V, н. д. № 1667/1993 г. на ТрРС, и за обявяване за окончателен предварителния договор за продажба на недвижим имот от 14.04.2005 г. Въззивният съд е приел, че с нот. акт № 20/22.07.1993 г. съпругът на ответницата Н от гр. С., чрез пълномощника си В. А. адвокат от гр. Т. с пълномощно рег. № 1840/12.07.1993 г., й е прехвърлил собствения си недвижим имот, представляващ двуетажна жилищна сграда в парцел ****, кв. 28 по плана на гр. А., срещу задължение за гледане и издръжка. Направил е извод, че нотариалното действие не е нищожно съгласно чл. 472 във вр. с чл. 476 б. "в" ГПК (отм.), тъй като адвокат А, който е посочен само с две имена и не е изписано местожителството му, е участвал в производството в качеството си на пълномощник на И. И., а на последния са изписани трите имена и местожителството му. Тъй като този нот. акт не е нищожен, не е нищожна и сделката, оформена с него. Ответницата Н. Н. е станала изключителен собственик на имота. С договор за продажба, оформен с нот. акт № 176 от 16.12.1993 г., тя е продала имота на втората ответница М. Г. Този нот. акт не страда от пороци, които да го правят нищожен. Сключеният на 14.04.2005 г. предварителен договор за продажба на същия имот между ответницата Н като продавач и ищцата Д като купувач не може да бъде обявен за окончателен, тъй като прехвърлителката не е собственик на имота. Жалбата е неоснователна. Касаторката се позовава на нищожност на договора, оформен с нот. акт № 176/93 г., като привиден. Но такъв иск не е бил предявен. В исковата молба ищцата е твърдяла, че нищожността на този нот. акт следва от нищожността на предходния нот. акт № 20/93 г. на основание чл. 472 във вр. с чл. 476 б. "в" ГПК (отм.). Същото е приповторено и в уточнителната молба, подадена на 17.01.2007 г. във връзка с указанията на въззивния съд. В съдебното заседание на 27.02.2007 г. пълномощникът на ищцата под формата на уточнение е заявил и иск за нищожност на втория договор като привиден, но той не е бил приет за разглеждане от въззивния съд. Касае се за нов иск, какъвто не може да се предяви пред въззивната инстанция нито под форма на уточнение на исковата молба, нито под форма на изменение на първоначалния иск. Затова въззивният съд не е допуснал съществено процесуално нарушение като не е обсъдил нотариално заверената декларация от 17.12.1993 г., изхождаща от втората ответница М. Г. Това доказателство е неотносимо към първоначално предявените искове за нищожност. Независимо от това, следва да се има предвид и че изявленията на втората ответница в посочената декларация, че е заплатила имота със средства на родителите й и срещу това поема задължения към тях - да се грижи за тях, да не го продава и ипотекира до края на живота им и др., касаят взаимоотношения между нея и родителите й, които не са страна по договора за продажба с нот. акт № 176/1993 г., и не биха могли да обусловят извод, че страните, които са сключили този договор, не са желаели да бъдат обвързани от неговите правни последици. По изложените съображения жалбата е неоснователна и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.