Решение № 3257 от 27.3.2023 г. на ВАС, VI о.

Образувано е по касационна жалба на Луфтханза техник СофияООД със седалище в гр.София, чрез адв.Димовски, срещу Решение 5077 от 26.07.2022 г., постановено по адм. дело 561/2022 г. по описа на Административен съд София град, 58 състав. Излагат се доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Прави се искане за отмяната му и за постановяване на друго, с което да се отменят, дадените с Протокол за извършена проверка ПР2132576 от 18.11.2021г. предписания от служители на Дирекция инспекция по труда София, потвърдени с Решение от 15.12.2021г. на Изпълнителен Директор на Инспекция по труда. Касаторът претендира присъждане на направените по делото разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът Дирекция инспекция по труда(ДИТ) София, чрез юриск. Тодоров, намира така подадената касационна жалба за неоснователна и настоява за отхвърлянето и. Претендира разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, Шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна по смисъла на чл.210 ал.1 АПК и в срока по чл.211 ал.1 АПК. Разгледана по същество и за основателна, но не по изложените в нея конкретни оплаквания в рамките на касационните основания. За да отхвърли жалбата на търговското дружество, първостепенният съд е приел, че атакуваните от него задължителни предписания, издадени от длъжностни лица на ДИТ София, съответстват на правната рамка, дадена с Кодекса на труда(КТ) и подзаконовите нормативни актове по прилагането му, а също така и приложимите в случая разпоредби на Германски федерален закон за работното време и практиката на Федералния съд по труда, опредметена в съдебно решение от 09.12.2015г. По делото не е спорно, че предмет на разглеждане при извършена проверка при касационния жалбоподател в качеството му на работодател, извършена в периода 08.10.2021г. 18.11.2021г., е била трудовоправната връзка съществувала между ООД-то от една страна и работника Й. Димитров от друга, възникнала по силата на трудов договор, сключен на 06.01.2016г. По-специално обект на внимание били периодите, през които и по силата на рамков анекс от 10.06.2019г. и последвали възлагателни писма, служителят е бил командирован в предприятия от същата група предприятия в чужбина (Германия и Унгария). Именно в тези периоди проверяващите служители установили и приели, че във връзка с полагания труд през нощта, на служителя е било начислено и изплатено допълнително възнаграждение, което според контролните органи на ДИТ не съответства на минималната часова ставка на приемащата държава от 9,19 евро, установена с цитираното съдебно решение на Германския федерален трудов съд, поради което с предписанието по т.1 бил задължен работодателят да начисли и изплати разлика в заплащане за периода на командироване в Германия за положен нощен труд от общо 841,75 часа на база часова ставка именно от 9,19 евро. На следващо място работодателят(пункт втори) бил задължен да изплати на Димитров и разлика до пълния дължим, според проверяващите, размер на допълнително трудово възнаграждение за положен извънреден труд през м. август и м. септември 2019г., като в базата за изчисляването му се включи и добавката за работа в чужбина(40 евро в Германия), като е прието, че тя представлява елемент от работната заплата допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер, което неправилно е било извадено от конкретната база, послужила за изчисляване на това допълнително трудово възнаграждение. На трето място(пункт трети) било предписано да се преизчисли и изплати на служителя и разлика за ползван платен годишен отпуск в размер на 3 дни за м. септември 2021г., тъй като в базата за изчисляването му тази по чл.177 ал.1 КТ(среднодневното брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползването на отпуска, през който са отработени от Димитров поне 10 работни дни) същият е бил командирован в поделението в Унгария, поради което и тук необосновано при изчисляването не е включена добавката с постоянен характер за работа в Унгария в размер на 35 евро. От страна на дружеството-работодател се обосновава с касационната жалба, че изводите и на инспекцията, и на първоинстанционния съд са неправилни, касателно възприетото тълкуване и прилагане както на федералното материално право в Германия, така и на цитираното като приложимо съдебно решение на Германския федерален трудов съд. Според настоящият касационен състав в случая и в административната фаза на процеса, а и в съдебната му фаза, ясно са различими признаци, че с приложената принудителна административна мярка от ДИТ София е разрешен всъщност един трудовоправен спор. В тази връзка следва да се посочи, че с новелата на чл.121а КТ в сила от 30.12.2016г. и приетата на нейно основание Наредба за условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги детайлно е бил регламентиран реда за командироване на работници/служители в рамките на предоставяне на услуги, вкл. и в настоящата хипотеза по чл.121а ал.1, т.1 б.б КТ, т.е. когато български работодател командирова свой служител в друго предприятие от същата група предприятия(Луфтханза-груп). Ясно е и правилото, че в тази хипотеза за срока на командироването или на изпращането на работника или служителя се осигуряват най-малко същите минимални условия на работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава(така не само чл.121а ал.4 КТ, но и клауза 4.6 на подписания на дата 10.06.2019г. между страните рамков анекс). В тази именно връзка е и формираният правен спор между страните и на тази база са изводите на административния орган, при издаване на атакуваното задължително предписание. При упражняване на правомощията си, регламентирани в чл.402 и сл. КТ, обаче органите на ДИТ не могат да изземват и решават спорове, които по същество представляват трудовоправни такива, които по правило са подведомствени на съда. Този извод категорично се налага от обстоятелството, че със самата уредба на този правен институт(ДВ бр.105 от 2016г.) е допълнено и определението за трудови спорове, според дефинитивната норма на чл.357 КТ, като в ал.4 е посочено, че трудови са дори споровете на командировани или с осигурена временна работа работници/служители с техни работодатели, които не са регистрирани на територията на страната ни. Т.е. установява се обща подведомственост на съдилищата дори и по спорове между небългарски работодатели по сключени в чужбина трудови договори по отношение правата на лицата по чл.121а ал.5 КТ за осигуряване най-малко същите минимални условия на работа, каквито са установени и за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в Република България. Т.е. тези спорове са обявени за трудови само поради обстоятелството, че мястото на полагане на труда е на територията на страната. Или на още по-голямо основание в приложното поле на общата клауза по чл.357 ал.1 КТ попада спора между български работодател, при сключен трудов договор по КТ, между него и служители в страната, които се командироват от него в чужда държава. Именно, и в тази връзка, с новелата на чл.121а ал.7 КТ изрично е предвидена и възможността, когато не са спазени императивните изисквания на чл.121а ал.4 КТ(както е в настоящият казус) работникът/служителят да предяви иск, т.е. да осъществи правата си по тези условия пред съда, като се разреши един трудовоправен спор. Или в настоящия случай длъжностните лица, издали оспорените предписания, по същество са разрешили един трудовоправен спор, като са: установили конкретните размери на дължимите възнаграждение на извънреден и нощен труд, прилагайки чужд материален закон и съдебна практика на чужди трудови съдилища, а освен това са дали и отговор на въпроса: дали уговорената между страните добавка за работа в чужбина, представлява допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер, съобразно нормата на чл.66 ал.1, т.7 КТ, определяща я като елемент от съдържанието на трудовия договор. Според настоящия касационен състав, позоваването в дадените предписания на основанията в чл.404 ал.1, т.1 и т.12 КТ няма опора, тъй като общата възможност да се дават задължителни предписания на работодателите за отстраняване на нарушенията на трудовото законодателство не включва разрешаване на трудовоправни спорове между работника/служителя и работодателя. Липсва основание и с посочването на т.12, имаща предвид вече начислени, но неизплатени все още трудови възнаграждения и обезщетения след прекратяване на трудовото правоотношение, тъй като в случая приетите за дължими от ДИТ суми не са били начислени от Луфтханза техник София ООД, а вместо тях във ведомостите са били посочени други суми на дължими към работника възнаграждения. С оглед на изложеното оспореният индивидуален административен акт задължителни предписания, дадени на работодателя, е материално незаконосъобразен в степен, засягаща негова валидност, тъй като по същество инспекцията, действайки като своеобразна особена(несъдебна) юрисдикция е иззела и разрешила трудовоправен спор, подведомствен на съответните съдилища в страната по общото правило на чл.357 ал.1 КТ. Този съществен порок обосновава и извода на настоящия състав за нищожност на атакуваните задължителни предписания. При това положение съдебно решение, макар валидно и допустимо, е неправилно постановено, при наличие на касационното основание по чл.209 т.3 АПК нарушение на материалния закон. Това налага неговата отмяна, като вместо него се постанови друго, с което се обяви нищожността на оспорените предписания. По разноски. С оглед изхода от спора такива се дължат на касационния жалбоподател, които се констатира да се в размер на общо 811 лева за двете съдебни инстанции.