Решение № 92 от 6.1.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8682/2025 г.

Производството пред Върховния административен съд е по реда на чл. 208 чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Т. Ш. /T. S./, роден на [дата]., гражданин на Република Турция, чрез процесуалния си представител адв. Н. Грошкова, срещу решение 23136/04.07.2025 г., постановено по адм. дело 669/2025 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отхвърлена жалбата му срещу отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване/виза вид D 24010533 от 20.12.2024 г., издаден от М. Русинов, консулско длъжностно лице на Република България в гр. Бурса, Република Турция по заявление 24010533 от 16.10.2024 г. Касационният жалбоподател излага съображения, които следва да се квалифицират като отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК - неправилност на съдебното решение, като необосновано и постановено в нарушение на материалния закон. Твърди, че в случая се засяга правото на личен и семеен живот, гарантирано в чл. 8 от ЕКПЧ. Моли за отмяна на решението и постановяване на ново по същество на спора, с което да се отмени оспорения административен акт, ведно с всички произтичащи от това правни и фактически действия. Ответникът завеждащ консулската служба в гр. Бурса, Република Турция чрез Министерство на външните работи, не изразява становище по касационната жалба. Участвалият по делото прокурор от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че първоинстанционното решение е правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд София - град е отхвърлил жалбата на Т. Ш. /T. S./, роден на [дата]. в Република България - [населено място], гражданин на Република Турция, срещу отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване/виза вид D 24010533 от 20.12.2024 г., издаден от М. Русинов, консулско длъжностно лице на Република България в гр. Бурса, Република Турция по заявление 24010533 от 16.10.2024 г. на основание чл. 10, ал. 1, т. 17 от ЗЧРБ. За да постанови този резултат съдът приел, че административният акт е издаден от компетентен орган, при спазване на административнопроизводствените правила и при правилно приложение на материалния закон. Съдът е установил, че соченото правно основание за издаване на обжалвания отказ е чл. 10, ал. 1, т. 17 от ЗЧРБ, тъй като е изразено отрицателно становище на дирекция "Миграция" МВР по искането на Т. Ш. за дългосрочна виза, като е посочено, че са налице основателни съмнения относно намерението на лицето за трайно установяване в страната, каквато е хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ и чл. 9, ал. 1 от ЗЧРБ. Административен съд София-град е мотивирал извод, че законосъобразно административният орган е издал оспорения отказ за издаване на виза. Обжалваното решение е правилно. При постановяването му не са допуснати съществени нарушения, съставляващи касационни основания, които налагат неговата отмяна. Въз основа на цялостно изяснената фактическа и правна обстановка, след обсъждане аргументите на страните и правнорелевантните факти, първоинстанционният съд е изложил верни правни изводи, които напълно се споделят от настоящата инстанция. При преценка на наличните доказателствени средства, обосновано е прието, че чужденецът не е доказал достоверно целта и условията на заявеното пребиваване в Република България, с което са осъществени предпоставките по чл. 10, ал. 1, т. 17 от ЗЧРБ. От приетите по делото писмени доказателства, в т. ч. представеното становище от Държавна агенция "Национална сигурност" (ДАНС) и становище с рег. 292р-34988/27.11.2024 г. от Началника на група "Миграция" при ОДМВР - Кърджали до Дирекция "Миграция" при Министерство на вътрешните работи се установява, че е правилен и обоснован изводът на първоинстанционния съд, че по делото не е доказано, че целта и условията на заявеното пребиваване в страната са действителни. Този извод кореспондира с фактическата обстановка по делото. В тежест на апликанта е при условията на главно и пълно доказване да установи благоприятния за него факт по чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ, че желае да се установи трайно на територията на България, което не е надлежно доказано. Подписването на договор за наем и представянето на декларация, че лицето може да се регистрира на адреса на жилището, което ще ползва под наем не доказва целта и условията за пребиваване. От съществено значение е обстоятелството, че апликантът не доказва наличието на трайни връзки в страната, било то социални, културни или други, като представените от него документи и декларирани данни не доказват убедително целта и условията на заявеното от него пребиваване. Неоснователни са твърденията на касатора за неспазване на предвидената форма и съдържание на оспорения отказ за издаване на виза тип "Д". Той е обективиран в стандартен формуляр за уведомление и обосновка в съответствие с Наредбата за условията и реда за издаване на визи и за определяне на визовия режим. Във формуляра са посочени правните основания за отказ и се препраща към представената в съгласувателната процедура официална информация от група "Миграция" при ОДМВР - Кърджали, според която по данни на наемодателя, апликантът е устроен и живее в Република Турция, няма намерение трайно да се установи на територията на страната и целта му е да идва на почивка. Това е създало основателни съмнения относно автентичността на приложените документи за издаване на визата, истинността на тяхното съдържание и целта на заявеното пребиваване на чужденеца. Те не са оборени в хода на съдебното производство. Становището на миграционните органи е от извършена проверка и оценка на представените документи за издаване на визата, за която са нормативно задължени и за която проверка не следва да бъде уведомяван заявителя и да присъства при извършването й. Волята на административния орган за отказ на заявената виза е формулирана ясно и недвусмислено, въпреки липсата на изричен диспозитив, и не се установява съществено нарушение на административнопроизводствените правила по издаване на акта. Разпоредбата на чл. 8, § 1 ЕКПЧ, на която се позовава касационният жалбоподател регламентира правото на всеки на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция. Според § 2 на чл. 8 ЕКПЧ намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. С посочената норма са очертани рамките, в които, при спазване на принципа на съразмерност, е допустимо нарушаване на правото на личен и семеен живот при най-малко засягане на правата и законните интереси на лицата. За всеки отделен случай следва да се прецени дали намесата е в съответствие с изискванията на чл. 8, § 2 ЕКПЧ, а именно дали е предвидена в закона, преследва легитимна цел и е необходима в едно демократично общество. Според практиката на ЕСПЧ член 8 не може да се тълкува като гарантиращ правото на определен вид разрешение за пребиваване, като за всеки конкретен случай следва да се преценява необходимостта и пропорционалността на намесата в правото на личен и семеен живот. Във връзка с горното, следва да се разгледа въпросът дали намесата в семейния живот на заявителя съответства на належаща обществена нужда и по-специално дали е пропорционална на преследваната легитимна цел, за да се приеме, че е необходима в едно демократично общество. Причините, поради които жалбоподателят твърди нарушение на чл. 8, § 1 ЕКПЧ са, че постановения отказ засяга правото му на свободно придвижване, както и правото му на личен и семеен живот. Твърденията в първоинстанционната жалба, че Т. Ш. не е прекъснал съществуващите семейни, културни и социални връзки, поддържал е връзка с близки и познати на територията на Република България и е възнамерявал да се установи трайно в страната са недоказани. От доказателствения материал по делото се установява, че апликантът е роден в България, но е изселен като дете на 3 години, като на територията на Република Турция е имал съпруга, с която се е развел и дъщеря - турска гражданка. Поради това не може да се приеме, че отказът за издаване на виза на жалбоподателя ограничава несъразмерно правото му на семеен живот. В разглеждания случай не се създават непреодолими пречки за осъществяване на връзка и комуникация с роднини и приятели в Република България, още повече, че по делото липсват данни чужденецът да е посещавал Република България, поради което не може да се приеме, че така постановения отказ би създал отчуждение от роднински и приятелски кръг. По тези съображения настоящата касационна инстанция намира, че решението на Административен съд София-град е правилно и следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,