Решение № 3714 от 18.03.2013 г. на ВАС по адм. д. № 8793/2012 г.

Решение № 3714 от 18.03.2013 г. на ВАС по адм. д. № 8793/2012 г., VIII о., докладчик съдията Мира Райчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на "Стройсервиз" ООД чрез процесуалния му представител адв. Чавдаров, против Решение № 1232/23.05.2012 постановено по адм. дело № 848/2012 по описа на Административен съд Пловдив, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу ревизионен акт (РА) № 241105276/05.12.2011 г., издаден от ст. инспектор по приходите при ТД на НАП - гр. Пловдив, потвърден с решение № 201/22.02.2012 г. на директора на Дирекция "ОУИ" при ЦУ на НАП - гр. Пловдив. Касаторът твърди, че решението е неправилно. Релевирано е касационно основание, регламентирано в чл. 209, т. 3 от АПК - неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост. Моли за отмяна на съдебното решение. Претендира разноски. Ответникът по касационната жалба - директорът на дирекция "Обжалване и данъчно осигурителна практика" - Пловдив при ЦУ на НАП, чрез процесуалния си представител гл. юрк. Коева оспорва жалбата в писмено становище. Претендира разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, като прецени допустимостта на жалбите и наведените в тях касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Предмет на обжалване пред първоинстанционния съд е бил РА № 241105276/05.12.2011 г., издаден от ст. инспектор по приходите при ТД на НАП - гр. Пловдив, потвърден с решение № 201/22.02.2012 г. на директора на Дирекция "ОУИ" при ЦУ на НАП - гр. Пловдив, с който на дружеството са установени допълнителни задължения по ЗДДС за 2007 г. поради отказано признаване право на данъчен кредит на стойност 8213,99 лв., ведно с прилежащите лихви. За да отхвърли жалбата на "Стройсервиз" ООД, административният съд е приел, че същият съставлява валиден данъчен акт, издаден в съответствие с процесуалните правила и при спазване на материалния закон. В мотивите си съдът е изложил доводи в подкрепа на възприетата от него теза за цялостна правилност и законосъобразност на изводите на органите по приходите. Според първостепенния съд правилно не е признато право на данъчен кредит по ф-ри № № 8/22.02.2007 г. с данъчна основа 10353 лв. и ДДС в размер на 2070,60 лв., № 4/07.02.2007 г. с данъчна основа от 6666,67 лв. и ДДС от 1333,33 лв., № 3/07.02.2007 г. с данъчна основа 4185 лв. и ДДС от 837 лв., № 2/07.02.2007 г. с данъчна основа от 5580 лв. и ДДС от 1116 лв., № 23/16.05.2007 г. с данъчна основа от 5000 лв. и ДДС от 1000 лв., № 25/21.05.2007 г. с данъчна основа от 4185 лв. и ДДС от 837 лв. и ф. № 26/07.06.2007 г. с данъчна основа от 5100,30 лв. и ДДС от 1020,06 лв., издадени от "И Енд Джи Строй" ЕООД - гр. София с предмет на доставката аванс по договор, а последната от тях - СМР съгласно обр. 19. В мотивите на решението е посочено, че механизмът на ДДС поставя като условие за възникване на правото на данъчен кредит установяване наличието на реална доставка по смисъла на чл. 8, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗДДС, като на датата на възникване на данъчното събитие по смисъла на чл. 25, ал. 1 ЗДДС възниква задължение за регистрираното лице да начисли данък и съответно свързаното с това право на получателя да ползва данъчен кредит. В тази връзка е прието, че доказателствената задача на жалбоподателя като ревизирано лице, което твърди, че в негова полза е възникнало субективното материално право за приспадане на данъчен кредит, е да установи по несъмнен начин обема, вида и стойността на фактурираните СМР и доставки на материали, тяхното действително изпълнение и приемане. Първоинстанционният съд е посочил в решението си, че горното не е сторено от жалбоподателя, вследствие на което е приел, че липсва реална доставка по смисъла на чл. 6, ал. 1 и чл. 9 ЗДДС. Така постановеното решение е правилно- същото е обосновано и законосъобразно. Съдът е обсъдил всички фактически обстоятелства от значение за правния спор. Обосновано е прието, че ревизиращият орган правилно е отказал приспадане на данъчен кредит на основание чл. 70, ал. 5 във вр. с чл. 68, ал. 1, т. 1 от ЗДДС. В касационната жалба не се сочат доводи, различни от направените в хода на производството, които да не са обсъдени в решението. Съдът, като е обсъдил доказателствата, е приел, че не е установено, че доставчикът действително е извършил услугите, посочени в издадените фактури. В тази връзка са обсъдени фактите относно кадровата обезпеченост, в това число обстоятелството, че доставчикът е имал един работник по трудов договор, като същевременно е сключил за същия времеви период договори с още две дружества за СМР. Не са представени транспортни документи предвид клаузата на договора, както и доказателства за купуването и предаването на материалите, които са били необходими за работата. В мотивите на обжалваното решение е описана изключително подробно фактическата обстановка по спора, като са индивидуализирани и обсъдени както писмените доказателства, събрани в ревизионното производство (всеки един от протоколите от извършените насрещни проверки и доказателствата към него), така и тези, ангажирани в съдебната фаза на спора, включително и свидетелските показания на св. Манолов. Показанията на св. Манолов следва да бъдат преценени и с оглед на обстоятелството, че същият се намира в отношения на служител спрямо жалбоподателя. Съдът, е взел предвид показанията на свидетеля и е посочил защо не ги кредитира и че единствено свидетелските показания на св. Манолов не биха могли да докажат и обосноват категорично твърденията на жалбоподателя за наличието на реална доставка. Последните остават изолирано доказателство във връзка с доказване материалната обезпеченост на доставчика, неподкрепено по никой начин от останалите такива. Поради което твърдението на процесуалния представител на жалбоподателя е неоснователно. Подробно са описани и събраните в хода на делото доказателства, както и правилно е формулиран основният спор между страните - дали СМР, предмет на процесните фактури са действително извършени от доставчика "И Енд Джи Строй". Правилни са изводите на съда, свеждащи се до следното: поради непредставянето на доказателства от "И енд Джи Строй" ЕООД не може да се установи начина на транспортиране на договорените материали и съответно прехвърляне на собствеността върху тях; в дневниците за покупки на "И енд Джи Строй" ЕООД не са констатирани отразени фактури за извършени покупки на транспортни услуги. Тези обстоятелства обосновано са мотивирали съда да приеме че събраните в хода на ревизионното производство доказателства не опровергават констатациите на органа по приходите, поради което не може да бъде прието, че процесните фактури материализират реални доставки. Този извод на първоинстанционния съд се споделя от настоящата инстанция. Само наличието на сключен договор и издадени фактури не установяват изпълнение на доставките. В тази връзка следва да се посочи, че от една страна представеният договор е без дата, а, от друга- представеният акт образец 19 противоречи по своето съдържание с останалите приобщени и обсъдени доказателства. В същия не е посочен обектът, за който се отнася, а само е отбелязано "блок G", поради което така представеният акт образец 19 не може да се обвърже с договора, сключен с "И енд Джи Строй" ЕООД. От друга страна, като дата и място на съставяне на акт образец 19 са посочени - 17.02.2007 г. и гр. Бургас, а едновременно с това има издадени след тази дата фактури от "И енд Джи Строй" ЕООД, които продължават да са с основание "аванс по договор". А мястото, за което се твърди че са извършени процесните доставки/съответно обектът/, е гр. Созопол. От изложеното е видно, че представеният в хода на ревизията акт образец 19 не може да се обвърже нито по обект с процесиите доставки, нито по дата. нито по място на съставяне, като се има предвид, че става въпрос за приемане на СМР и това приемане е нормално да стане на мястото, на което същите са изпълнени. Административният съд е достигнал до аналогични изводи, които следва да бъдат споделени. Правилно съдът е приел, че като индиция в подкрепа на направените изводи от органите по приходите може да бъде преценен факта, че фискалните бонове към фактурите не са издадени от регистриран на името на дружеството ЕКАФП за периода 2007 г. Във връзка с това по отношение на доставчика не може да бъде установено наличието на техническа и кадрова обезпеченост. Законосъобразно в решението са формирани изводи, че доставчикът не разполага с материален и кадрови ресурс за изпълнение на доставките, поради което същите реално не са извършени от тях. Оплакването на касатора, че тези констатации на органа по приходите са изградени при липса на цялостен анализ на доказателствения материал, не може да бъде споделен, тъй като той не държи сметка за разпоредбата на чл. 37, ал. 4 от ДОПК, според която непредставянето на изискани по реда на аления трета доказателства дава право на органа по приходите да приеме, че те не съществуват. Горната разпоредба правилно е преценена от административния съд в контекста на приобщения доказателствен материал, което е довело до изграждането на обосновани правни изводи. В писмените бележки на процесуалния представител на касатора се цитира практика на СЕС в Люксембург - съединени дела С-80/11 и С-142/11, както и Решение по Дело С- 285/11 г. от 6 декември 2012 г., но в процесния случай няма противоречие с тази практика, защото правото на приспадане на данъчен кредит възниква за получателя по доставката на услуга, само когато по категоричен начин е доказана нейната реалност - чл. 8 във връзка с чл. 9, ал. 1 ЗДДС и чл. 24, § 1 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност. Следва да се отбележи, че след като касатора претендира посоченото материално право, то доказателствата относно реалността на доставките на услуги следва да се притежават и от него, а не само от неговия доставчик. Касаторът не може да отговаря за действията на своя доставчик относно неосчетоводяване на доставките, но не и за реалното им изпълнение, тъй като икономическата логика предполага да се сключват договори само с коректни търговци и след като получателят претендира правото на приспадане на данъчен кредит, той трябва да се снабди с необходимите доказателства за реалното осъществяване на доставката, тъй като посоченото материално право възниква само вследствие на такава, а не само въз основа на документално оформена доставка. Независимо от изхода на спора на ответника по касация не следва да бъде присъждано юрисконсултско възнаграждение, тъй като от първоинстанционния съд е присъдено такова в размера, предвиден в чл. 161, ал. 1, пр. последно ДОПК. С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав на касационната инстанция счита, че обжалваното решение е правилно постановено и не са допуснати сочените от касатора нарушения, които да водят до отмяната му. На основание чл. 222, ал. 2, предл. 1 АПК решението следва да бъде оставено в сила. Водим от горното, Върховният административен съд, осмо отделение,