Решение № 4315 от 9.05.2022 г. на ВАС по адм. д. № 8468/2021 г.

Решение № 4315 от 9.05.2022 г. на ВАС по адм. д. № 8468/2021 г., III о., докладчик председателят Галина Христова Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Областна дирекция на МВР – Варна, чрез пълномощник, срещу Решение № 697 от 21.05.2021 г., постановено по адм. дело № 966/2020 г. от Административен съд Варна. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че за ищцата не е налице процесуална легитимация предвид разпоредбата на чл. 6, ал. 1 ЗОДОВ. Иска се отмяна на съдебния акт, решаване на спора по същество, като алтернативно се поддържа искане сумата на обезщетението да бъде намалена като се вземе предвид нормата на чл. 5 ЗОДОВ. Ответната страна – А. А. не взема становище, не се явява в съдебно заседание, за което е редовно уведомена чрез пълномощника си, и не се представлява. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че съдът е изяснил фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства, обсъдил е доводите на страните и въз основа на това обосновано е приел наличието на комулативно изискуемите елементи от фактическия състав на приложимата материалноправна норма. Не възприема тезата на касатора за липса на процесуална легитимация на ищцата въз основа на текста на чл. 6, ал. 1 ЗОДОВ, тъй като в процесния случай тя претендира неимуществени вреди за себе си, а не като наследник на починалия си син, т. е. не става въпрос за хипотезата на посочената норма. Предлага обжалваното съдебно решение да бъде оставено в сила. Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна по следните съображения: Предмет на разглеждане пред първоинстанционния съд е предявения от А. А. срещу ОД на МВР – Варна иск, с който претендира, на осн. чл. 1 и чл. 4 ЗОДОВ, да й бъде присъдено обезщетение в размер на 100 000 лв. (след допуснато от съда увеличение), представляващи обезщетение за нанесени й неимуществени вреди, понесени от смъртта на нейния син В. Е., установена на 04.05.2016 г. в гр. Варна, настъпила в пряка причинна връзка с незаконосъобразни действия и бездействия на служители на Трето РУ към ОД на МВР – гр. Варна, изразяващи се в неизпълнение на техни законово регламентирани задължения. С обжалваното съдебно решение съдът е приел иска за основателен и частично доказан, като е осъдил ответника да заплати на ищцата обезщетение в размер на 65 000 лева, ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяване на исковата молба до окончателното й изплащане, като в останалата част – до пълния предявен размер от 100 000 лева е приел иска за недоказан и неоснователен и го е отхвърлил. Със същото решение съдът е осъдил ОД на МВР да заплати на ищцата разноски по делото в размер на 45 лв., както и сумата от 650 лева, представляваща служебно сторените от съда разноски за допусната комплексна съдебно–психиатрична и медицинска експертиза, съобразно уважената част на исковата претенция. След установяване на фактите по делото и анализ на събраните в хода на административното и съдебно производство доказателства съдът е направил извод, че ответната страна, в нарушение на нормативно определените й с чл. 71 ЗМВР и чл. 21 от Инструкция № 8121з – 78 от 24.01.2015 г. за реда за осъществяване на задържане оборудването на помещенията за настаняване на задържани лица и реда в тях в министерството на вътрешните работи задължения е довела до преживените от ищцата психични и физически разстройства, болки, мъка и страдания, които са в пряка и непосредствена причинна връзка с проявените действия/бездействия, поради което искът е основателен и доказан. При определяне на размера на обезщетението съдът е отчел и поведението и действията на близките хора на починалия, които въпреки установеното, в началото на 2016 г., влошено психично състояние на В. Е., демонстрирано още през 2015 г., и доказано със заключението на назначената по делото постмортем експертиза, не са го насочили към консултация със специалист, нито са предприели мерки за лечение, от каквото всъщност той се е нуждаел. Решението е валидно, допустимо, но неправилно в частта, с която е определен размерът на обезщетението при следните съображения: Неоснователно е възражението за приложение на чл. 6, ал. 1 ЗОДОВ, изключващ, според касатора, активната процесуална легитимация на ищцата. Този текст е неприложим в конкретния случай, тъй като А. А. е предявила иск за лично претърпяни от нея, вследствие смъртта на сина й, неимуществени вреди, а не в качеството на негова наследница. Тя не претендира обезщетение за преживени от В. Е. неимуществени вреди, непредявени приживе. Такова твърдение не е въведено в исковата молба. Искът е предявен от майката. В този смисъл чл. 6, ал. 1 ЗОДОВ в случая е неприложим. Неоснователни също така са възраженията на касатора, че в конкретния случай не са налице незаконосъобразни действия/бездействия на служители на ответника, които да са допринесли за трагичния инцидент и които всъщност да ангажират безвиновната отговорност на държавата. Съгласно чл. 72, ал. 1 ЗМВР полицейските органи могат да постановят "задържане" при точно изброени 7 хипотези, една от които (т. 3) касае лице, което показва тежки психични отклонения и с поведението си нарушава обществения ред или излага живота си или живота на други лица на явна опасност. От анализа на доказателствения материал по делото съдът безпротиворечиво е установил, че В. Е. е имал тежък психически проблем с натрапливи суицидни мисли и намерения, и най-вече предприети такива (психоза от шизофрения кръг – параноидна шизофрения или шизоафективно разстройство, според заключението на комплексната съдебно-психиатрично-психологична и медицинска експертиза), които датират от лятото на 2015 г. Вярно е, че по този повод семейството не се е консултирало със специалист, нито е предприето лечение. Но също така е вярно, че именно в това му състояние е бил задържан и отведен в Трето РУ на МВР – Варна. За суицидните намерения на В. служителите на полицията са били уведомени от тел. 112 още на 03.05.2016 г., когато е проведено издирването му. Още по-ясно такива намерения задържания е демонстрирал в по-късните часове на 04.05.2016 г. (час не е посочен точно) пред полицейския служител С. Стоянов, който е снел неговите "обяснения" по повод задържането, приложени на л. 81 от ДП № 792/2016 г. по описа на Трето РУ на МВР – Варна. В тях той изрично е заявил, че е бил в сградата, където е задържан, не с намерение да краде, а с намерение да скочи и да се самоубие. Посочил е също, че до този момент е правил няколко опита да го направи, но все някой му е пречел или не му е достигала смелост. Въпреки тези категорични и ясни изявления, даващи основание да се направи заключение, че лицето е опасно за себе си, В. е бил освободен от ареста без придружител в 11. 50 ч. на 04 май 2016 г., а в 12. 40 ч. е бил намерен трупа му в шахта до сграда на фирма "Термо Клима" гр. Варна. Заключението на съдебния медик е, че се касае за самоубийство. От текста на саморъчно попълнената декларация при задържането (л. 28, гр. д. № 1478/2017 г. по описа на ОкС – Варна) е видно, че В. Е. е поискал адвокатска защита от служебно назначен адвокат; декларирал е психическо разстройство и е изявил желание за медицински преглед от лекар. Няма данни да му е осигурена както защита, така и медицински преглед. За проблемът на В. сестра му и баща му са разговаряли с психолог, когато същия ден са посетили Трето РУ на МВР - Варна, на когото са съобщили за проблемите на В., като по делото не са приложени доказателства за професионална реакция от негова страна в отговор на получената информация. При тази безспорна фактическа установеност извода на съда, че служителите на ответника не са изпълнили нормативно определените им задължения по чл. 71 ЗМВР и чл. 21, ал. 1 от Инструкция 8121з-78 от 24.01.2015 г. за реда за осъществяване на задържане, оборудването на помещенията за настаняване на задържани лица и реда в тях в Министерството на вътрешните работи (обн., ДВ, бр. 9/03.02.2015 г.), т. е. действията/бездействията им са незаконосъобразни, е напълно споделен от настоящата инстанция. В. Е. е бил в състояние на психоза, което е станало известно на служителите от МВР и е изисквало спешна намеса и преглед от специалист-психиатър, както и евентуално настаняване в специализирано заведение, или задържането му в поделението на МВР докато не бъде осигурено присъствието на член от семейството, който да го придружи след освобождаването му. Поведението на полицейските служители е в разрез с вменената им от закона функция по ЗМВР и затова отговорността на държавата в случая следва да бъде ангажирана. Искът обосновано е приет за основателен и доказан. Съгласно чл. 4, ал. 1 ЗОДОВ: "Държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице". Легална дефиниция на понятията "пряка" и "непосредствена последица" законодателят не е дал нито в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, нито в чл. 51 от действащия Закон за задълженията и договорите, към който препраща параграф 1 от ПЗР на ЗОДОВ, нито в действалия от 1893 до 1950 г. Закон за задълженията и договорите, нито в други нормативни актове от действащото право. Както правната теория, така и съдебната практика обаче е приела критерии, от които да се изхожда при дефинирането на тези понятия. Според правната доктрина водещи при определянето на съдържанието на понятията "пряка и непосредствена последица" са теорията за равноценността, според която един факт е причина за резултата, когато, ако този факт е липсвал, то резултатът не би настъпил, и адекватната теория, съгласно която причина са тези условия, които причиняват резултата нормално, типично, адекватно, а не по изключение. Твърдяните от ищцата неимуществени вреди безспорно са доказани с допустимите от ГПК и АПК доказателства и доказателствени средства, като в тази част настоящата инстанция препраща, на осн. чл. 221, ал. 2, предл. последно АПК, към мотивите на решаващия съд, без да ги преповтаря. Не се споделя обаче извода на първостепенния съд досежно отношението на семейството към здравословния проблем на В. Е., довел в крайна сметка и до неговата смърт. Симптомите за заболяване и нуждата от лечение са възникнали далеч преди конкретния инцидент. Преди него е имало и други, неуспешни, опити за самоубийство, както споделя самият В. в обясненията си пред полицията, а и сестра му и майка му при проведените в ДП разпити и изявленията пред вещите лица – експерти по делото. За състоянието му и за суицидните му опити майката е била в течение, но въпреки това не е търсена специализирана помощ и лечение. Ето защо настоящата инстанция намира, че установените по делото факти, релевантни за спора, обуславят присъждане на обезщетение в по-малък от присъдения размер. Размерът на обезщетението за причинени неимуществени вреди следва да бъде определен съобразно конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, относими към увреждането, от което се претендират вреди, а в случая и с оглед разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ. То възмездява главно страданията или загубата на морална опора и подкрепа, понесени от увредения вследствие увреждането и са неизмерими в пари. С оглед на изложеното по-горе обезщетение от 35 000 лв. кореспондира на понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД и искът се преценява за основателен в този размер. С оглед изложеното, обжалваното решение в частта му, с която е уважен предявения иск за обезщетяване на причинени неимуществени вреди за сума над 35 000 лева до присъдената такава от 65 000 лева се явява неправилно поради нарушение на материалния закон и следва да бъде отменено, като се постанови друго по съществото на спора, с което предявеният иск се отхвърли и в тази му част. В останалата му част (т. е. в частта за разноските) решението на първоинстанционния съд, като необжалвано, следва да бъде оставено в сила, както и в частта, с която искът е отхвърлен, като неоснователен и недоказан. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд, трето отделение