Решение № 47 от 22.04.2013 г. на ВКС по н. д. № 2349/2012 г.

Решение № 47 от 22.04.2013 г. на ВКС по н. д. № 2349/2012 г., I н. о., НК, докладчик съдията Мина Топузова Касационното производство е образувано по протест от прокурор при Окръжна прокуратура гр. Враца срещу въззивна присъда № 27 от 15.11.2012 г., постановена по внохд № 515/12 г. на Окръжен съд гр. Враца, с която е отменена присъда на районен съд гр. Враца № 108 от 04.10.2012 г. и подсъдимият Г. Р. Б. е оправдан по обвинението по чл. 131, ал. 1, т. 12 от НК. В протеста се сочат касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, като се предлага атакуваната присъда да бъде отменена изцяло и делото да се върне за ново разглеждане на въззивния съд. В допълнително изложение към протеста се сочат процесуални нарушения, изразили се в липса на мотиви и неправилна интерпретация на събраните доказателства от първостепенния съд и основаване на оправдателната присъда върху предположения; неправилно приложение на закона, тъй като личните мотиви не изключват хулиганските подбуди и нанасянето на телесна повреда на обществено място по начин, скандализиращ присъстващите, обуславя наличието на "хулигански" подбуди. Пред касационния съд прокурорът от ВКП поддържа протеста със същите доводи и искане. Подсъдимият Г. Б. и защитникът му адв. Е. Г., редовно призовани не се явяват. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 108 от 04.10.2012 г., постановена по нохд № 832/12 г. по описа на районен съд гр. Враца, подсъдимият Г. Р. Б. бил признат за виновен в това, че на 17.09.2011 г., около 04:00 часа в [населено място], в дискотека "Г. П", чрез нанасяне на удар с метален стол в областта на главата на М. Н. Н. му причинил лека телесна повреда, изразяваща се в разкъсно-контузна рана в окосмената част на главата, охлузвания на гърба и ляво рамо, причинили временно разстройство на здравето му, неопасно за живота, представляващи разстройство на здравето извън случаите на чл. 128 и чл. 129, като телесната повреда е причинена по хулигански подбуди, поради което и на основание чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. с чл. 130, ал. 1 и чл. 54 НК му било наложено наказание "лишаване от свобода" за срок от една година и шест месеца, при първоначален "строг" режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. В тежест на подсъдимия било възложено и заплащането на направените по делото разноски. По жалба на Г. Б. било образувано внохд № 515/12 г., по описа на Окръжен съд гр. Враца. С присъда № 27 от 15.11.2012 г. първоинстанционната присъда била отменена изцяло и постановена нова, с която подсъдимият Г. Р. Б. бил признат за невинен и оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. с чл. 130, ал. 1 от НК. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, намери подадения протест за неоснователен. В рамките на компетентността си като последна инстанция по фактите, въззивният съд е констатирал превратно тълкуване на доказателствата от страна на първоинстанционния съд, като на база на събрания доказателствен материал е извършил собствен анализ на доказателствата. Установил, че твърденията на пострадалия Н. за нанесен му удар със стол в седнало положение, без каквато и да е причина, от страна на подсъдимия Б. не кореспондират с показанията на свидетелите Д., П. и Д. Последните трима свидетели са били от компанията на пострадалия, поради което въззивният съд е приел показанията им като обективни и безпристрастни. И тримата свидетели са съобщили, че забелязали подсъдимия и пострадалия да разговарят, като непосредствено след края на разговора, подсъдимият ударил пострадалия еднократно със стол по главата, в момент, когато Н. се обърнал да си тръгва. Цитираните свидетелски показания са кореспондиращи и с обясненията на подсъдимия, който е заявил за предходен инцидент с пострадалия пред тоалетната на заведението, където двамата се сбутали, а повод на проведения след това разговор било изясняване на този инцидент. За възприемането на тези фактически обстоятелства, различни от приетото от първоинстанционния съд, окръжният съд е изложил подробни съображения (л. 15 - л. 17 от мотивите на въззивната присъда). В този смисъл липсва процесуално нарушение, свързано с проверката и анализа на доказателствата, а твърдението за липса на мотиви не съответства на действителното положение. Въз основа на приетите за установени фактически положения, въззивният съд е приложил правилно закона, като е приел, че не е налице квалифициращия признак по т. 12 на чл. 131, ал. 1 от НК. В мотивите на присъдата е направил законосъобразен извод, че цел на подсъдимия е било нанасянето на телесно увреждане, а не демонстрирането на явно неуважение към обществото. Според ППВС № 2 от 29.06.1974 г. по н. д. № 4/74 г. нанасянето на обида, причиняване на телесна повреда или други подобни действия по чисто личен мотив могат да се квалифицират като хулиганство при евентуален умисъл, ако са съпроводени с грубо нарушение на обществения ред и изразяват явно неуважение към обществото. Същото разбиране е застъпено и в р. № 65 от 08.03.2010 г., по н. д. № 718/09 г. на I н. о., където е упоменато, че "хулиганските" мотиви не са съвместими с чисто личните, че тяхното съчетаване е психологически възможно, но и стоящо в основата на евентуалния умисъл на престъпното хулиганство. Тази съдебна практика е интерпретирана неправилно в протеста, в който се твърди, че личните мотиви не изключват хулиганските такива. Освен, че тази теза е логически неиздържана, се допуска смесване на хулиганските действия като факти от действителността и мотивите на дееца, които са елемент от субективната страна на деянието. От приетите за установени факти, въззивният съд е направил законосъобразен извод, че Б. е действал с пряк умисъл да нанесе телесно увреждане на пострадалия, за което е имал личен мотив, а не с цел да демонстрира явно неуважение към обществото. Ако подсъдимият е съзнавал, че с това си действие нарушава обществения ред и предизвиква обществено възмущение, то би могло да се приеме наличието на евентуален умисъл за престъпление по чл. 325 от НК, каквото обвинение обаче по отношение на него не е било повдигано. Предвид обстоятелството, че пострадалият не е бил конституиран като частен обвинител, след надлежно разясняване на правата му, а прокурорът не се е възползвал от възможността по чл. 287, ал. 5 от НПК, то за въззивния съд не е била налице процесуална възможност да постанови присъда по основния състав на чл. 130, ал. 1 от НК, което престъпление е от частен характер. С оглед изложеното не са налице касационни основания са ревизиране на постановения въззивен съдебен акт. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, I НО,