Решение № 4364 от 25.4.2023 г. на ВАС, VIII о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) Образувано е по касационна жалба на Био Фарм БГ ЕООД гр. Сливен, подадена чрез процесуалния пълномощник адв. Х. Кожухарова, против решение 137/11.07.2022 г. на Административен съд Сливен, постановено по адм. дело 102/2022 г. по описа на същия съд. Касаторът поддържа, че обжалваният съдебен акт е неправилен като постановен при противоречие с материалния закон при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Претендира отмяна на решението на АС Сливен и присъждане на разноски. Ответникът по касационната жалба Директорът на Областна дирекция "Земеделие - Сливен, чрез процесуален представител юрск. Москова, в представен по делото писмен отговор, оспорва основателността на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, преценявайки допустимостта на касационната жалба и правилността на обжалваното решение на посочените касационни основания, както и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна по делото, в срок, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество тя е неоснователна. Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред АС Сливен е акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ 01-200-2600/631#4 от 10.03.2022 г. издаден от временно изпълняващ длъжността директор на ОДЗ Сливен, с който по отношение на дружеството е определено задължение в размер на 13898,13 лв., представляващо законна лихва. Въз основа на приетите по делото писмени доказателства и заключението на ССЕ, първоинстанционният съд прави фактически установявания, които му дават основание да достигне до извод за неоснователност на предявеното оспорване. Приме, че спорният АУПДВ е издаден от компетентен орган и отговаря на изискванията на чл. 59, ал. 2 АПК, като при издаването му не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и съответства на материалния закон. При действието на чл. 27, ал. 5 ЗПЗП и чл. 162, ал. 2, т. 8 ДОПК съдът прави извод, че публичните държавни вземания, възникнали въз основа на процесния договор от 22.10.2020 г., който квалифицирал като административен (чл. 12, ал. 7 ЗПЗП), се установяват с издаването на АУПДВ. Взел предвид, че при издаването му административният орган се позовал на разпоредбата на т. 4.2, предл. I и II, раздел IV Отговорности от договора, предвид което счел, че за установяване основателността на възникналото задължение за законна лихва следва да бъде установено нецелево използване на паричните средства, изразяващо се в анулирани фактури за покупка на семена и/или торове или деклариране на неверни данни. Приел, че за да кандидатства и получи целево кредитиране, земеделският стопанин следва при подаването на заявлението за отпускане на целеви кредит да представи заверено копие на конкретна фактура за закупуване на минерален тор или на семена, чиято стойност да покрива размера на средствата, за които кандидатства по целевата линия, както и заверено копие на платежен документ за извършено плащане по приложените фактури. В тази връзка съобразява, че фактура 0000002255 от 10.09.2020г. и фактура 0000002265 от 18.09.2020г., издадени от Кронос агро трейд ЕООД са сторнирани с издаване на кредитно известие от 30.09.2020г., за което не се спори и е видно от извлечение от дневника за покупки на дружеството и от прието заключение на ССчЕ. Въпреки това счетоводно действие, в заявлението си за кандидатстване на целевия кредит от 07.10.2020г., дружеството декларира обстоятелствата по закупуване на торове и семена като изрично посочва като основание доставките по двете цитирани фактури и изрично се заявява достоверността на данните. Договорът за предоставяне на целеви кредит е сключен на 22.10.2020г., а целевият кредит в размер на 138 750лв. е преведен на дружеството на 06.11.2020г. Кредитът не е върнат в договорения срок до 30.11.2021г. ведно с договорената годишна лихва от 2%. На 05.01.2021г. започва административно производство по издаване на АУПДВ относно дължимите главница и договорна лихва, за което дружеството е уведомено, а впоследствие с уведомление от 10.02.2022г. е уведомено за промяна и ангажиране на отговорност за дължимост и на законна лихва върху главницата, считано от датата на получаване на целевия кредита, поради констатираните обстоятелства по сторниране на двете фактури. Преди издаване на АУПДВ и след започване на административното производство дружеството издължава главницата по кредита и уговорения размер на договорната лихва. АУПДВ е издаден за сумата 13 898,13лв., представляваща разликата между изчислената законна лихва за забава върху главницата за периода 06.11.2020г.-28.01.2022г. /последната дата на връщане на главницата/ и платената договорна лихва. При тази установена фактическа обстановка съдът приема, че издаденият АУПДВ е законосъобразен и отхвърля подадената срещу него жалба. Приема, че са налице обстоятелства по т.4.2 от договора анулиране на фактури и деклариране на неверни данни, което представлява нецелево използване на кредита, поради което вземането на кредитора ДФЗ Земеделие става предсрочно изискуемо като главницата следва са се възстанови ведно със законна лихва от датата на получаването му, така както е уговорено между страните. Според съда обстоятелството, че са представени фактури, с които са закупени минерален тор и семена след отпускането на кредита, е ирелевантно за възможността да се изключи отговорността на дружеството съгласно т. 4.2., раздел IV от процесния договор. Съдът намира за неоснователни и доводите на дружеството, основани на извънредната епидемиологична обстановка и за приложение разпоредбите на ТЗ и ЗЗД. Решението е валидно, допустимо и правилно По делото липсва спор относно фактите. Обосновано е прието от първоинстанционния съд, че към момента на подаване на заявлението от 07.10.2020 г. фактурите, с които е кандидатствало дружеството са били сторнирани чрез издаване на кредитно известие, поради разваляне на доставката, поради което позоваването на наличие на такава доставка и валидни фактури след 30.09.2020г., така както това е направено в заявлението за кандидатстване за кредита от 07.10.2020г., изпълнява хипотезата на деклариране на неверни данни от страна на дружеството. Това основание е самостоятелно спрямо възникване на договорната отговорност по р. IV , т.4.2. от договора и съставлява хипотезата на нецелево използване на паричните средства, вкл. деклариране на неверни данни. На това основание за възникване на отговорността е направено позоваване и е изрично посочено в издадения АУПДВ, ведно с друго алтернативно основание за възникване на същата отговорност анулиране на фактури, както като правно основание, така и с оглед направените фактическите установявания в акта. В констативната част на акта е направено позоваване именно на двете цитирани фактури, с които е кандидатствано по мярката, така и на тяхното сторниране, предхождащо като дата заявлението и сключването на договора. Законосъобразни са правните изводи на органа във връзка с наличието на едно от двете алтернативни основания за възникване на отговорност, на които се е позовал, а именно декларирането на неверни данни. Като е отчел законосъобразността и обосноваността на акта досежно тези фактически и правни изводи първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт. Кумулативни последици от възникването на отговорността по т.4.2. от договора е настъпването на предсрочна изискуемост на целевия кредит и задължението на кредитополучателя да възстанови главницата, ведно със законна лихва от датата на получаване на кредита, а именно в случая от 06.11.2020г. Съгласно разпоредбата на чл. 12, ал.7 от ЗПЗП отношенията между фонда и получателите на кредити са уредени с административни договори, какъвто е процесният. Отговорността по раздел IV от договора произтича от уговореното между страните, доколкото няма друга различна приложима императивна нормативна уредба. Тълкуването на уговорката по т.4.2. от договора предполага, че при наличие на кое да е от условията за възникване на отговорността, предвидени в същия текст, настъпват уговорените последици предсрочна изискуемост и дължимост на законна лихва от датата на получаване на кредита. В случая не е необходимо нарочно уведомление, защото от една страна не е предвидено такова, а от друга и с оглед спецификата на договора и характера на вземането като публично такова предполага задължително установяването му , вкл. и на основанията за предсрочна изискуемост, в последващо административно производство по издаване на АУПДВ, което започва с уведомление и приключва с административен акт, за който е предвидена и възможност за съдебно обжалване. Предсрочната изискуемост е уговорена без да са въведени допълнителни формални условия за обявяването й. Относно размера на законната лихва няма спор, поради което административния съд обосновано и законосъобразно постановил първоинстанционното решение. Неоснователен е позоваването на касатора на обективна невъзможност за изпълнение на неговия доставчик предвид действие на договора по време на обявена извънредна епидемиологичната обстановка в страната, което довело до сторниране на представените пред ДФЗ фактури - обстоятелство независещо и извън неговата воля и възможности. Ноторно известно е, че епидемиологичната обстановка не е обявена впоследствие, а е била установена в страната по време на издаване на процесните фактури, както и при сключването на договора, поради което страната е можела и е следвало да предвиди и съобрази в икономическата си дейност евентуалните неблагоприятни последици при действията си в условия на такава обстановка. След проверката по заявените от касатора пороци и служебна проверка за приложението на материалния закон, настоящата инстанция намира, че обжалваното решение като правилно следва да се остави в сила. Същото следва да се остави в сила, като на основание чл. 221, ал. 2, изр. последно от АПК, препраща към мотивите на решаващия първоинстанционен съд. С оглед изхода от спора и своевременно заявената претенция на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция на основание чл. 143, ал. 3 вр. чл. 228 от АПК в размера по чл. 37 от Закона за правна помощ на 100 лв. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, пр. първо от АПК, Върховният административен съд, Осмо отделение: