Решение № 130 от 7.05.2015 г. на ВКС по н. д. № 24/2015 г.

Решение № 130 от 7.05.2015 г. на ВКС по н. д. № 24/2015 г., I н. о., НК, докладчик съдията Капка Костова Производството е по реда на Глава тридесет и трета от НПК и е образувано по искане на главния прокурор на Република България за възобновяване на производството по внохд № 255/2014 г. на Бургаския окръжен съд, отменяване на постановеното по него решение № 122 от 18 юли 2014 г. в частта, с която е потвърдена оправдателната присъда на Бургаския районен съд по нохд № 2855/2013 г. по отношение на В. И. С. за престъплението по чл. 313, ал. 1 от НК и връщане на делото в тази част за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Релевираното в искането основание за възобновяване на делото е по чл. 422, ал. 1, т. 5 във вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Твърди се, че въззивният съд, като е потвърдил оправдаването на В. С. за престъплението по чл. 313, ал. 1 от НК, не е приложил закон, който е следвало да бъде приложен, защото инкриминираното деяние не е несъставомерно по посочената норма на закона, както неправилно е приел съдът. Затова се претендира отмяна на решението в тази му част и връщане на делото за ново разглеждане с оглед правилното приложение на закона и осъждане на С. по повдигнатото му обвинение. В съдебно заседание пред ВКС представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа искането на главния прокурор при посоченото в него основание за възобновяване на делото и изложени в негова подкрепа съображения. Осъденият В. С. участва лично, като изразява становище за неоснователност на искането за възобновяване на делото и оставянето му без уважение. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, намира за установено следното: С атакуваното по реда на възобновяването на наказателните дела решение на въззивния съд е потвърдена изцяло присъдата на Бургаския районен съд от 13 декември 2013 г., по нохд № 2855/2013 г., с която В. И. С. е признат за невинен и оправдан по повдигнатите му обвинения по чл. 309, ал. 1 от НК и по чл. 313, ал. 1 от НК, за деяния, извършени съответно на 08.07.2010 г. и на 02. 08. 2012 г. в [населено място]. В производство, инициирано по протест на прокурор при Районна прокуратура - гр. Бургас, с който протест присъдата е оспорена изцяло, е постановено атакуваното сега пред ВКС решение на въззивния съд, потвърждаващо тази присъда. Присъдата е влязла в сила на датата на постановяване на въззивния съдебен акт - 18.07.2014 г. Не подлежи и не е проверявана по касационен ред. Искането за възобновяване на делото е допустимо, тъй като е направено от компетентния орган по чл. 420, ал. 1 от НПК, касае съдебен акт, който подлежи на проверка по реда на Глава тридесет и трета от НПК и е постъпило в първоинстанционния съд на 22. 12. 2014 г., т. е. в срока по чл. 421, ал. 1 от НПК. Разгледано по същество, искането за възобновяване на делото е основателно. Ангажираното основание за възобновяване на делото по чл. 422, ал. 1, т. 5 във вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, е налице. Постановеният въззивен съдебен акт, в частта, с която е потвърдено оправдаването на В. С. по повдигнатото му обвинение по чл. 313, ал. 1 от НК и която се оспорва пред ВКС, е неправилен и незаконосъобразен. Предмет на престъплението по чл. 313, ал. 1 от НК е подадена от С. пред Бургаския районен съд, в рамките на инициирано от него производство по Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН), декларация по чл. 9, ал. 3 от същия закон. По силата на посочената разпоредба, декларацията се прилага към молбата за защита, която се търси пред съда чрез налагане на извършителя на някоя от мерките по чл. 5 от закона. Производството се развива пред районния съд по постоянния или настоящия адрес на пострадалото лице, съобразно правилата на чл. 12 - чл. 19 от ЗЗДН. Съгласно разпоредбата на чл. 13, ал. 2, т. 3 от ЗЗДН, декларацията по чл. 9, ал. 3 е доказателствено средство в производството, наред с други доказателствени средства по ГПК (ал. 1 на нормата), както и такива, посочени в т. 1 и т. 2 на ал. 2 на същата. Когато няма други доказателства, съдът издава заповед за защита само на основание приложената декларация по чл. 9, ал. 3 от закона. Изложеното дава основание за извода, че ЗЗДН предвижда задължително подаване от молителя на декларацията по чл. 9, ал. 3 с оглед възможността изобщо да се развие производството пред съда. На следващо място, законът придава значение на тази декларация като доказателствено средство за посочените в нея обстоятелства на извършеното домашно насилие, а при липса на други доказателства и съответствие на тази декларация на значението и целта й, визирани в закона, да послужи и за издаване на заповед за защита само въз основа на посочените в нея обстоятелства за домашно насилие. Или иначе казано, независимо че в декларацията се съдържат твърдения, които поначало подлежат на доказване и с други допустими от ГПК доказателствени средства, съдържащите се в нея обстоятелства са доказателства в производството, а при тяхно оспорване от страна на ответника, в негова тежест е да проведе доказване, като обори доказателствената сила на декларацията и изложеното в нея и докаже своите възражения. Всичко това сочи, че в случая законът предвижда истинността на вписаните в декларацията обстоятелства да се удостоверява по такъв начин, а това е от съществено значение при преценка на съставомерността на неистинното деклариране. Престъплението по чл. 313, ал. 1 от НК е налице, когато е потвърдена неистина или е затаена истина в писмена декларация (или съобщение, изпратено по електронен път), която по силата на закон, указ или постановление на Министерския съвет, се дава пред орган на властта за удостоверяване истинността на някои обстоятелства. Престъплението е формално и съставът е осъществен, ако законът предвижда истинността на вписаните в декларацията обстоятелства да се удостоверяват по такъв начин, макар те и да не отговарят на истината. За съставомерността на деянието е правно ирелевантно дали декларацията се изготвя върху бланка, по образец и пр. и дали те съдържат предупреждение за носене на наказателна отговорност при невярно деклариране. Съдебната практика по отношение на характера на декларирането и на елементите от състава на чл. 313, ал. 1 от НК е постоянна и безпротиворечива (вж. р. № 812/2004 г. на ВКС, III НО, р. № 220/2010 г. на ВКС, I НО, р. № 522/1974 г. на ВС, I НО, ТР № 56/1986 г. на ОСНК на ВС, р. № 345/1974 г. на ВС, II НО, р. № 80/1996 г. на ВС, ВК и мн. др.). При изложените съображения ВКС намира, че нормата на чл. 313, ал. 1 от НК е приложена неправилно към надлежно установените по делото факти, а това предпоставя отмяната на въззивното решение в атакуваната му част и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Предвид изложеното и на основание чл. 425, ал. 1, т. 1 във вр. чл. 422, ал. 1, т. 5 във вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение