Решение № 92 от 2.06.2014 г. на ВКС по н. д. № 23/2014 г.

Решение № 92 от 2.06.2014 г. на ВКС по н. д. № 23/2014 г., I н. о., НК, докладчик председателят Пламен Томов Осъденият Т. И. В. е подал пряко до ВКС (вместо чрез първоинстанционния Казанлъшки районен съд) искане (макар и да го е нарекъл "жалба") по реда на глава тридесет и трета от НПК да бъде възобновено делото, започнало в районния съд, но завършило инстанционното си развитие в Старозагорския окръжен съд с определянето на общо наказание на Т. В. между няколко негови, наложени преди наказания. Делото в КРС е било частно наказателно, под № 797/2013 г., а с определението по него, отразено в протокола на съдебното заседание от 17.VI. 2013 г., общото наказание 5 години е увеличено по реда на чл. 24 НК с 2 години и половина (в максималния възможен размер). Увеличението на общото наказание е било обжалвано по въззивен ред и е потвърдено с решение № 209/14.ХI. 2013 г. по вчнд № 1217/2013 г. на СОС. Единствено това увеличение е оспорено пред ВКС и сега в "жалбата" (искането) на осъдения по реда за възобновяване на наказателните дела; смята наказанието си пет години лишаване от свобода за "напълно достатъчно". Искането си осъденият поддържа и в съдебното заседание на ВКС, а според прокурора в тази инстанция то трябва да бъде отхвърлено като неоснователно. ВКС намери, че искането е основателно, засега само поради следното. Оспореното увеличаване на определеното на осъдения общо наказание се основава преди всичко на доказателства, които липсват по делото, а след това и на спорни, най-малкото, съображения. Макар и при образуване на делото в КРС съдията-докладчик да е разпоредил прилагането на собственото си, друго, нохд № 503/2012 г., по което именно е било определено решаващото за общото наказание, най-тежкото самостоятелно наложено наказание 5 години лишаване от свобода, делото въобще не личи да е било прилагано. В същото време делото очевидно се познава, защото един от използваните аргументи лишаването от свобода да бъде увеличено по реда на чл. 24 НК на 7 години и 6 месеца, е критика, която се съдържала в последвалото въззивно решение, че наказанието на В. по нохд № 503/2012 г. било "занижено". За ВКС няма съмнение, че при това положение и с оглед спецификата на проверяваната дейност по индивидуализация на наказанието, нохд № 503/2012 г. не би трябвало да бъде извън доказателствата, които са използвани за издаване на проверявания съдебен акт и затова са необходими сега при неговата проверка. Що се отнася до съображенията на съдилищата, които предизвикват възражения извън отбелязаното дотук, това е приравняването между броя на осъжданията на В. и броя на поставените спрямо него присъди (съдебни актове, равностойни на тях)-за тази неправилност вж. повече в р. 138/97-I (Сб., с. 30). За ВКС отново няма съмнение, че след като по седемте съдебни акта според свидетелството за съдимост на В., са правени няколко групирания ("кумулации") на наказания за съвкупности от престъпления (включително по сегашното дело), то в никакъв случай не би могло да се смята и за "осъждан седем пъти", както са приели съдилищата. Отделен е въпросът, че за приложението на чл. 24 НК важно значение имат не само броят на предишните осъждания, но и размерите на наложените при тях наказания, които са търпяни до групирането им, съотношението между наказанията и други подобни (включително дали най-тежкото между всички-особено когато се отличава значително по размер-не е достатъчно тежко за цялата съвкупност от престъпления). Ръководен от изложеното за недостатъците на оспорените (пряко или косвено) съдебни актове, в които могат да се видят основанията за възобновяване както във връзка с т. 2 на чл. 348, ал. 1 НПК (относно доказателствата), така и във вр. с т. 1 от разпоредбата (относно понятието в НК за "осъждане"), и съобразно останалите приложими разпоредби в глава тридесет и трета от НПК, ВКС-I наказателно отделение