Решение № 13066 от 4.11.2009 г. на ВАС по адм. д. № 570/2009 г.

Решение № 13066 от 4.11.2009 г. на ВАС по адм. д. № 570/2009 г., III о., докладчик съдията Галина Христова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на адв. Евгений Цотов, в качеството му на пълномощник на "Делтакар" ООД, срещу решение № 1484 от 06.11.2008 г., постановено по адм. дело № 1128/2008 г. от Административен съд - Варна. В жалбата подробно се мотивират отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3, предл. 1 от АПК и се иска отмяна на съдебния акт и решаване на спора по същество. Ответникът - Изпълнителна агенция "Автомобилна администрация" в писмено становище излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Процесуалният представител на ВАП дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Настоящата инстанция, като взе пред вид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна, имаща правен интерес от оспорването, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна при следните съображения: С обжалваното решение съдът от първата инстанция е отхвърлил иска на "Делтакар" ООД срещу ИА "Автомобилна администрация" за заплащане на сумата от 700 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди с правно основание чл. 1 от ЗОДОВ. Съдът е установил, че издаденото от наказващия орган ИА "Автомобилна администрация" наказателно постановление № 03-002235 от 28.08.2007 г. е отменено, като незаконосъобразно, с влязло в сила решение № 688 от 11.04.2008 г., постановено по нахд № 5837/2007 г. от Варненския районен съд. Установил е още, че в съдебното производство по посоченото дело страната е ангажирала адвокат, на когото е заплатила уговореното по представения договор за правна защита и съдействие възнаграждение от 700 лв. При тази фактическа установеност съдът е направил извод, че претенцията за присъждане на обезщетение за вреди с правно основание чл. 1 от ЗОДОВ, представляващи разноските по делото за платеното адвокатско възнаграждение от 700 лв., е неоснователна. Съдът е счел, че отговорността за разноските в съдебното производство е уредена като последица от изхода на съдебния спор в чл. 190 от НПК, приложим на осн. чл. 84 от ЗАНН и такива не се присъждат на жалбоподателя. Жалбоподателят е недоволен от решението и изтъква, че: 1. той е направил нежелани и извънредни разноски, за да се противопостави на имуществените последици от действието на административния акт, т. е. нанесена е вреда в неговата имуществена сфера; 2. тази вреда е произтекла пряко и непосредствено от един, признат с влязло в сила решение на съд за незаконосъобразен, акт; 3. налице е пряка причинна връзка между поведението на наказващия орган - издател на незаконосъобразния акт и настъпилата за жалбоподателя вреда - плащане на адвокатско възнаграждение. Въз основа на тези доводи касаторът счита, че следва да намери приложение чл. 4 от специалния закон - ЗОДОВ и претендираната вреда да му бъде овъзмездена. Тези възражения са неоснователни при следните съображения: За да се прецени правилно отговорността за разноските, направени в хода на административно-наказателен процес за процесуално представителство, трябва да се има пред вид следното: Налагането на административно наказание по реда на ЗАНН протича в две фази: Първата фаза е свързана с образуването на административно-наказателното производство, като този първоначален процесуално-правен момент е свързан със съставянето на акта за установяване на административно нарушение. Спецификата на административните нарушения като вид правонарушения се състои в това, че те засягат реда на функционирането на държавното управление. Това предопределя и характера на правните субекти, имащи право на "реакция" на "преследването" им - това е държавната администрация като цяло. Правният механизъм, представляващ началния етап на това преследване, е именно процедурата по установяването на административните нарушения чрез съставянето на акт за това. За правилното квалифициране на деянията, за законосъобразното и бързо преследване на нарушителите, образуването на административно-наказателните производства се поверява на компетентни длъжностни лица, т. е. на длъжностни лица от системата на централните и териториалните органи на държавно управление, съответно контролиращи спазването на различните административно-правни режими. Съставеният акт за установяване на административно нарушение е акт с констативно значение - той служи като предпоставка за издаването на друг акт - наказателно постановление. Този акт разкрива сложно функционално съдържание: от една страна наказателното постановление установява официално факта на извършеното административно нарушение; от друга - чрез него, по официален ред, се отправя обвинение към конкретно лице, че е извършило правонарушение от категорията на административните нарушения и от трета - чрез него определен административно-наказващ орган се ангажира да се произнесе по обвинението като упражни своите административно-наказателни правомощия. С други думи, образуването на административно-наказателно производство има за своя главна и непосредствена цел реализирането на административно-наказателната отговорност на дееца. Втората фаза на производството е свързана с налагането на административното наказание и започва от момента, в който наказващият орган е получил административно-наказателната преписка, изпратена от актосъставителя, и приключва с произнасянето на наказващия орган (който може да наложи наказание, да не наложи такова или да прекрати производството). В административно-наказателния процес понятието "наказващ орган" се свързва с правомощието на определена администрация, дадено й от закона, да осъществява държавната наказателна репресия спрямо извършителите на административни нарушения. Спецификата на тези неправомерни деяния налага бърза реакция срещу тях, която не може да се обезпечи от системата на съдебния апарат и неговата сложна и дълга процедура за налагане на наказания. Това е така, тъй като характерът на тези деяния, в сравнение с престъпленията, разкрива значително по-малка степен на обществена опасност и от друга страна - те са вредни за нормалното и редовно функциониране на различни административни служби, предназначени да задоволяват определен държавен и обществен интерес. Налагането на административно наказание посредством издаването на наказателно постановление не е типична административна дейност обаче. Административно-наказващият орган не може да се сезира сам - той трябва да бъде сезиран от актосъставителя. Следователно той действа на принципа на съдебните органи - само чрез сезиране. Решението, което взема също не е израз на типична административна дейност - води се "спорно" производство (събират се доказателства), а произнасянето по такова спорно производство също наподобява дейността на съда. С произнасянето наказващият орган решава "правен спор", в случая административно-наказателно-правен (има ли извършено нарушение, кой го е извършил, за вината и т. н.). Ето защо, доктрината приема, че наказателното постановление по съществото си е израз на правораздавателна дейност, а не на типично административна. Чрез наложеното административно наказание наказващият орган реализира държавната наказателна репресия - едно лице бива признато за виновно в извършването на правонарушение, в случая административно нарушение. Правораздавателният или юрисдикционен характер на извършената дейност окачествява органа, който я осъществява - административно-наказващия орган, като особена административно-наказателна юрисдикция. Такъв характер (юрисдикционен) има и самото наказателно постановление. Оттук произтича и смесеният характер на оспорването на наказателните постановления: 1. Първоинстанционното производство по обжалване на наказателни постановления се развива по реда на ЗАНН и пред общите съдилища - районния съд (чл. 59 - чл. 63); 2. Решението на районния съд, с което се потвърждава, изменя или отменя наказателно постановление, подлежи на касационно обжалване пред административния съд на основанията, предвидени в НПК, но по реда на глава дванадесета от АПК (чл. 63 от ЗАНН). Във връзка с казаното следва да се отговори на въпросите: 1. разходите на страната в производството по оспорване на наказателните постановления и по-конкретно разходите за възнаграждение на процесуален представител по делото, представляват ли вреди по смисъла на специалния ЗОДОВ и 2. по какъв ред страната, направила разноски в това производството може да ги получи, когато наказателното постановление е обявено за незаконосъобразно. Настоящият състав на съда изхожда от общия принцип, че всички разходи, които страната неоснователно и по вина на административно-наказващия орган е направила, във връзка с процес по оспорване законосъобразността на издадено от него наказателно постановление, следва да й бъдат възстановени. За да се отговори на въпроса "по какъв ред" да стане това следва внимателно да се изследва въпроса какъв е вида на акта, обявен за незаконосъобразен и в какво си качество е действал органа, който го е издал. В законодателната уредба е налице празнота по въпроса за разноските в административно-наказателния процес, както правилно е констатирал и съдът от първата инстанция, която води до неправилно насочване на исковите претенции. В глава пета, раздел V на ЗАНН не е уредена отговорността за разноски на страните пред решаващия съд (чл. 59 - 63). По силата на препращащата разпоредба на чл. 84 ЗАНН, доколкото в този закон няма особени правила се прилагат разпоредбите на НПК. В Наказателно-процесуалния кодекс въпросът с разноските е уреден в глава петнадесета, раздел III (чл. 187 - 190) и касае единствено подсъдимите лица, каквито явно не са нарушителите. Препращането, съдържащо се в разпоредбата на чл. 63, ал. 1 ЗАНН, към глава ХII АПК също не помага за разрешаването на въпроса, тъй като касае само процесуалния ред, по който се развива касационното производство пред административния съд и в нея също не се съдържа уредба за разноските (нормата на чл. 228 АПК препраща, за неуредените въпроси, към разпоредбите за първоинстанционното производство по оспорване на административните актове, а наказателните постановления не са административни актове). Следователно, съдът следва да допълни законовата празнота с тълкуване. В конкретния случай се претендира възнаграждението, което страната е заплатила за процесуалното представителство, произтичащо от договор за правна помощ и съдействие, пред Варненския районен съд, който с решение № 688 от 11.04.2008 г. е отменил, като незаконосъобразно наказателно постановление № 03-002235 от 28.08.2007 г. на директора на дирекция "ДАИ". Пред вид развитите по-горе съображения искът на касатора е бил неправилно основан на разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. В случая не става въпрос за вреди, които произтичат от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на държавата (или общината), нейни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. В случая административно-наказващия орган действа като правораздавателен, като особена административно-наказателна юрисдикция. Ето защо разноските в административно-наказателното производство нямат характер на вреди по смисъла на чл. 1 от ЗОДОВ. Случаят не попада и в хипотезата на чл. 2 на същия закон - ЗОДОВ, тъй като той предвижда отговорност за Държавата за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда, но не и на административно-наказващите органи, от незаконно. . . налагане на административно наказание, когато. . . административното наказание (бъде) отменено" В такъв случай за страната остава единственият възможен изход и той е да търси репариране на понесените разноски по общия ред на ЗЗД, като вреди произтичащи от "непозволено увреждане" - т. е. на онзи правен институт, който урежда последиците от увреждане на лични или материални блага при нарушение на общата забрана на закона да не се вреди другиму. В тези случаи деликвентът дължи обезщетение за причинените морални и материални вреди. Ето защо настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно и като такова ще следва да се остави в сила. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,