Решение № 278 от 9.01.2020 г. на ВАС по адм. д. № 4353/2018 г.

Решение № 278 от 9.01.2020 г. на ВАС по адм. д. № 4353/2018 г., V о., докладчик съдията Юлия Ковачева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на директора на Националния исторически музей против решение № 517 от 26.01.2018 г. по адм. дело № 7387/2017 г. на Административен съд – София град. В нея се излагат доводи за неправилност на съдебния акт поради постановяването му в нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания за отмяната му по чл. 209, т. 3 АПК. Касационният жалбоподател претендира присъждане на разноски за двете инстанции и прави възражение за прекомерност на разноските на ответната страна. Ответникът по касационната жалба – С. Ангелова, чрез пълномощника си, представя писмен отговор, в който поддържа, че обжалваното решение е правилно, не са налице сочените касационни основания за отмяната му, поради което следва да се остави в сила. Претендира разноски за тази инстанция и прави възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение на касационния жалбоподател. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за недопустимост на първоинстанционното решение поради неприложимост на реда по Закона за достъп до обществена информация, а при преценка за допустимост на съдебния акт – за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок и от надлежна страна. За да се произнесе по съществото й, приема следното: С обжалваното решение Административен съд – София град е отменил мълчалив отказ на директора на Националния исторически музей по заявление – уточнение за достъп до обществена информация с вх. № РД–44-41/03.05.2017 г., подадено от С. Ангелова и върнал преписката на административния орган за произнасяне, при съобразяване с указанията, дадени в мотивите на съдебния акт. По делото са установени следните фактически обстоятелства: С. Ангелова е подала заявление вх. № РД-444-39/18.04.2017 г. в Националния исторически музей, с което е поискала да й се предоставят по реда и на основание Закона за достъп до обществена информация оценителни протоколи от № 1 – 30 до 1979 г., включително протоколи № 18/06.11.1978 г. и № 21/27.11.1978 г., в заверени копия, на хартиен носител. С писмо изх. № РД-44-39/27.04.2017 г. директорът на Националния исторически музей е уведомил жалбоподателката, че заявление вх. № РД-444-39/18.04.2017 г. не отговаря на изискванията на чл. 25, ал. 1 и 2 ЗДОИ, т. к. не е уточнена информацията, която се търси и на основание чл. 29, ал. 2 ЗДОИ е дал указания на заявителката в 30-дневен срок да уточни искането си, в противен случай заявлението й ще бъде оставено без разглеждане. Със заявление вх. № РД–44-41/03.05.2017 г. С. Ангелова е уточнила, че иска да й се предоставят на хартиен носител, заверени оценителни протоколи с конкретно посочени номера до 1979 г., без заличени данни. Директорът на Националния исторически музей не се е произнесъл с изричен акт по подаденото заявление вх. № РД–44-41/03.05.2017 г. в уточнение на заявление вх. № РД-444-39/18.04.2017 година. Жалбоподателката С. Ангелова, сега ответник по касация, е оспорила пред съда с жалба вх. № 16420/09.06.2017 г. мълчалив отказ на директора на Националния исторически музей да й предостави търсената информация със заявление вх. № РД–44-41/03.05.2017 година Съдът, при тези фактически установявания, е приел от правна страна, че съгласно чл. 24, ал. 1 ЗДОИ, задълженият субект е дал указания на заявителката да уточни предмета на искането си, т. к. търсената информация е формулирана много общо. Съдът е приел, че с последвалото уточнение със заявление вх. № РД–44-41/03.05.2017 г. не е конкретизиран предмета на търсената информация. Посочил е, че индивидуализирането на исканите протоколи с номер без начална дата до 1979 г. и с определението "оценителни" е твърде общо и неопределено, поради което при тези данни административният орган не би могъл да прецени в кои документи се намира информацията. При тези съображения, съдът е счел, че органът е следвало да остави без разглеждане заявлението, каквато позиция същият е изразил в становището си по оспорването на С. Ангелова. Поради липсата на изрично произнасяне по заявлението – уточнение, съдът е приел, че производството е останало недовършено, а за жалбоподателката се е формирал мълчалив отказ. Съдът е намерил за неоснователно възражението на директора на Националния исторически музей, че в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 8, т. 2 ЗДОИ, според която достъпът до обществена информация по реда на този закон не се прилага за информация, която се съхранява в Националния архивен фонд на Р България, по съображения, че не е изяснен предметът на търсената информация. На следващо място е посочил, че оценителни протоколи са били предоставяни на жалбоподателката (сега ответник по касация), които очевидно не са били съхранявани в Националния архивен фонд. Така мотивиран, съдът е отменил мълчаливият отказ на директора на Националния исторически музей по заявление вх. № РД–44-41/03.05.2017 г. и върнал преписката на административния орган за произнасяне, с оглед приключване на производството. С обжалваното решение съдът, след като е преценил доказаността и основателността на искането за разноски на жалбоподателката, на основание чл. 143, ал. 1 АПК е осъдил Националния исторически музей да й заплати разноски в размер на 510 лв. – за адвокатско възнаграждение и държавна такса. Недоволен от решението, касационният жалбоподател излага доводи на първо място за недопустимост на съдебния акт. В тази насока поддържа, че липсата на произнасяне на административния орган по реда на Закона за достъп до обществена информация не представлява мълчалив отказ да се предостави исканата информация, т. к. съгласно чл. 8, т. 2 ЗДОИ разпоредбите на този закон не се прилагат за достъпа до обществена информация, която се съхранява в Националния архивен фонд на Р България. Позовава се на разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 2 и ал. 3 от Наредба Н-3 от 26.01.2012 г. за създаването, поддържането, съхраняването и използването на Националния документален архив на Националния институт за недвижимото културно наследство и научния архив на музеите, която определя, че формираните научни архиви на музеите са съставна част от Националния архивен фонд. Търсените оценителни протоколи са част от научния архив, съгласно чл. 25, ал. 1, т. 2 от същата наредба. Счита, че предоставянето на част от протоколите на друго лице не обуславя друг извод. На следващо място поддържа, че не е налице необоснован отказ, т. к. заявлението е оставено без разглеждане поради неотстраняване на констатираните нередности в законния срок, респ. не са били налице основания за издаване на административен акт по искането на заявителката. Счита също, че жалбата, с която е сезиран съда, е просрочена като подадена след изтичане на преклузивния 14-дневен срок, считано от подаване на заявление вх. № РД-444-39/18.04.2017 година. Като допълнителен аргумент за недопустимост на съдебния акт сочи, че между същите страни, на същото основание е образувано адм. дело № 9922/2016 г. по описа на Административен съд – София град. В заключение касаторът намира, че неправилното установяване на фактическата обстановка от решаващия съд е довело до постановяване на порочно решение в нарушение на материалния закон. Върховният административен съд, намира, че обжалваното решение е допустимо и правилно като краен резултат, по следните съображения: Съдът правилно е определил предмета на оспорване по делото и намерил жалбата на С. Ангелова за процесуално допустима. Съгласно чл. 25, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗДОИ, ако в заявлението не се съдържа описание на търсената информация, то се оставя без разглеждане. В чл. 29, ал. 1 ЗДОИ е предвидено в случай, че не е ясно точно каква информация се иска или когато тя е формулирана много общо, заявителят се уведомява за това и има право да уточни предмета на исканата обществена информация. Ако заявителят не уточни предмета на исканата обществена информация до 30 дни, заявлението се оставя без разглеждане. В хипотезата на отстраняване на нередовността на заявлението, 14-дневният срок по чл. 28, ал. 1 ЗДОИ, в който задълженият субект е длъжен да издаде решение по искането на заявителя, започва да тече от датата на уточняването на предмета на исканата обществена информация - чл. 29, ал. 1, изр. 2-ро ЗДОИ. В обсъждания казус заявителката е подала заявление вх. № РД–44-41/03.05.2017 г., с което е уточнила предмета на търсената информация. Неправилно съдът е приел, че жалбоподателката не е изяснила каква информация претендира да й бъде предоставена. В заявлението си по чл. 29, ал. 1 ЗДОИ тя е посочила, че не са й известни датите на съставяне на протоколите, но е посочила номерата им и периода, през който са съставени, както и предназначението им – оценителни протоколи. Уточнила е, че не й е известно съдържанието им, но това обстоятелство не е основание за отказ, т. к. всъщност съдържанието на протоколите е информацията, с която заявителката е поискала да се запознае. В този контекст искането за достъп до обществена информация съдържа необходимия минимум от данни, които позволяват на задължения субект да индивидуализира предмета на същото и отговори по реда на чл. 28, ал. 1 ЗДОИ. Ето защо считано от датата на подаване на заявление вх. № РД–44-41/03.05.2017 г. е започнал да тече 14-дневният срок за задължения субект да издаде решение по чл. 28, ал. 1 ЗДОИ, с което да предостави или мотивирано да откаже предоставянето на търсената информация. С изтичането на срока по чл. 28, ал. 1 ЗДОИ е формиран мълчалив отказ. Жалбоподателката, сега касационен ответник, е подала в срока по чл. 149, ал. 2 АПК жалба против мълчаливия отказ на директора на Националния исторически музей да й предостави търсената информация, поради което оспорването е допустимо. Неоснователни са доводите на касатора за недопустимост на оспорването и съответно – на съдебния акт мотивирани с приложението на чл. 8, т. 2 ЗДОИ във връзка с разпоредбите на чл. 2, ал. 1, т. 2 и ал. 3 и чл. 25 от Наредба Н-3 от 26.01.2012 г. за създаването, поддържането, съхраняването и използването на Националния документален архив на Националния институт за недвижимото културно наследство и научния архив на музеите. Съдържанието на научния архив на музеите е регламентирано в чл. 191, ал. 1 от Закона за културното наследство и включва: 1. документите по издирването, идентифицирането, изследването, съхраняването, консервацията, реставрацията, движението и представянето на движимите културни ценности; 2. отчетните документи за движимите културни ценности, съхранявани от тях постоянно или временно: документи за произход, за постъпване или придобиване от музея, оценителни протоколи, инвентарни книги и други; 3. документите за извършените от тях теренни археологически проучвания; 4. научната и справочна документация: научни паспорти и картотеки. Според разпоредбата и наличните данни по делото, исканите оценителни протоколи попадат в обхвата на документацията, представляваща научен архив на Националния исторически музей. Съгласно изричното правило на чл. 191, ал. 2 ЗКН, повторено в чл. 28 от Наредба Н-3 от 26.01.2012 г., научният архив се съхранява безсрочно в музея, който го е създал и не подлежи на предаване в Националния архивен фонд, освен при закриването на музея без правоприемник. Следователно, по отношение на документите, съхранявани в научния архив на Националния исторически музей, разпоредбата на чл. 8, т. 2 ЗДОИ не намира приложение. Като допълнителен аргумент трябва да се посочи, че протоколи № 18/06.11.1978 г. и № 21/27.11.1978 г. вече са били предоставени от същия задължен субект. Неоснователно е възражението за недопустимост на съдебния акт в хипотезата на чл. 159, т. 7 АПК. С решение № 8871 от 29.06.2018 г. по адм. д. № 2177/2017 г. на ВАС, V о., е оставено в сила решение № 7809 от 08.12.2016 г., постановено по адм. дело № 9922/2016 г. по описа на Административен съд – София град, с което е отхвърлена жалбата на С. Ангелова против писмо изх. № РД-44-104/19.09.2016 г. на директора на Националния исторически музей. Предмет на съдебното производство е било оспорването на жалбоподателката на писмо изх. № РД-44-104/19.09.2016 г. на директора на Националния исторически музей, в което е посочено, че в отговор на нейно заявление по реда на Закона за достъп до обществена информация, се предоставят копия на оценителен протокол № 18 от 06.11.1978 г. и оценителен протокол № 21 от 27.11.1978 г., които могат да бъдат получени в деловодството на Националния исторически музей, след заплащане на разходите по предоставяне на информацията. Действително, тези протоколи са включени в заявлението на С. Ангелова, по което е започнало обсъжданото по делото административно производство, приключило с оспорения мълчалив отказ. Това обстоятелство обаче не обуславя извод за недопустимост на съдебното производство поради решаване на идентичен спор между същите страни с влязъл в сила съдебен акт. На първо място, няма идентичност в предмета на оспорване, т. к. мълчаливият отказ е по заявление, с което се търси различна по обхват обществена информация. На следващо място, съгласно чл. 37, ал. 1, т. 3 ЗДОИ, ако исканата обществена информация е предоставена на заявителя през предходните 6 месеца, това е основание за отказ за повторното й предоставяне. Дали това основание за отказ е налице е въпрос по същество, който е релевантен при произнасяне по искането на заявителката, но не е относим към допустимостта на оспорването. В касационната жалба не са развити доводи по правилността на съдебния акт. При извършената служебна проверка в пределите по чл. 218, ал. 2 АПК, касационната инстанция намира, че решението е правилно по своя краен резултат. Съдът правилно е отменил формирания мълчалив отказ на задължения субект и върнал преписката на административния орган за ново произнасяне. Съгласно константната съдебна практика, директорът на Националния исторически музей, сезиран с редовно заявление от касационния ответник, е длъжен да се произнесе с изричен акт, с който да предостави търсената обществена информация или мотивирано да откаже, ако е налице някоя от хипотезите на чл. 37, ал. 1, т. 1 – 3 ЗДОИ, при съобразяване със законовия регламент. Предвид изложеното, не са налице касационни основания за отмяна на обжалваното решение и същото следва да се остави в сила. При произнасянето си същество, административният орган следва да се съобрази с допълващите и коригиращи мотиви в настоящото решение. С оглед изхода на спора, касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касация разноски пред настоящата инстанция. Съгласно представените договор за правна защита и съдействие и списък на разноските от касационния ответник, същите възлизат на 900 лв. В молба от 08.11.2019 г. касаторът, чрез пълномощника си, е направил възражение за прекомерност на претендираните разноски. Върховният административен съд намира, че с оглед действителната фактическа и правна сложност на казуса, наличната константна практика по основните спорни въпроси по делото, размерът на разноските е прекомерен и на основание чл. 78, ал. 5 ГПК вр. чл. 144 АПК следва да се редуцира до минималния такъв, предвиден в чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения – 500 лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд,