Решение № 9467 от 05.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5016/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Министерство на образованието и науката, подадена чрез пълномощника юрк. Йовчев, срещу Решение № 11603/24.03.2026 г., постановено по адм. дело № 10965/2025 г. по описа на Административен съд – София-град, с което е отхвърлена жалбата му против Решение № РД-02-14-1604 от 03.09.2024 г. за установяване на публично вземане (РУПВ) по Административен договор за безвъзмездна финансова помощ (АДБФП) № BG16RFOP001-3.002-0007-C09/17.01.2017 г., издадено от зам.-министъра на регионалното развитие и благоустройството и Ръководител на Управляващия орган на Оперативна програма „Региони в растеж“ 2014 – 2020 (УО на ОПРР). В касационната жалба се съдържат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че при новото разглеждане на делото административният съд не е изпълнил в пълнота дадените с отменителното решение на касационната инстанция указания. Намира, че съдът не е изложил задълбочени мотиви по отношение на материалната законосъобразност на акта, изискванията за форма и спазването на административнопроизводствените правила при издаването му, както и не се е произнесъл по въведените възражения. Изтъква се, че съдът не е обсъдил конкретните суми, формиращи разлика между платените такива и общия размер на верифицираните разходи. По същество касаторът счита, че установеното с акта публично държавно вземане е незаконосъобразо, като не е установено по ясен и проверим начин коя точно сума е недължимо платена или надплатена, на какво правно основание е отпаднала дължимостта ѝ и как е формиран окончателният размер на вземането, което не е съобразено от съда. Сочи се, че актът е издаден преди акта за отказ на верификация. Позовава се на съдебна практика. Оспорва решението и в частта за разноските за юрисконсултко възнаграждение. Искането е за отмяна на първоинстанционното решение и за уважаване жалбата против административния акт. Ответникът – Ръководител на УО на ОПРР 2014 – 2020, чрез пълномощника юрк. Димитрова, в подаден писмен отговор, оспорва основателността на касационната жалба и моли за оставяне в сила първоинстанционното решение. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, а в условията на евнетуалност прави възражение за прекомерност на претендираните от касатора разноски. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба, направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, и съобрази становищата на страните, намира жалбата за процесуално допустима като подадена в преклузивния срок, от легитимирана страна и против подлежащ на оспорване съдебен акт. За да се произнесе по основателността ѝ, настоящият касационен състав съобрази следното: Производството пред административния съд се е развило при условията на чл. 226 АПК, след като с Решение № 9884/16.10.2025 г., постановено по адм. дело № 6748/2025 г. по описа на ВАС, Първо отделение, е отменено Решение № 14950/30.04.2025 г., постановено по адм. дело № 9652/2024 г. по описа на Административен съд – София-град, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав. С отменителното решение на касационната инстанция е прието, че при издаване на акта не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, обуславящи отмяната му. Изложени са и съображения, че издаването на процесния акт преди постановяване на окончателен съдебен акт по отношение отказа за верифициране на разходи не съставлява нарушение на чл. 54, т. 5 АПК, тъй като РУПВ е декларативен индивидуален административен акт, създаващ ликвидност на публичното вземане, и не е необходимо установяването му по основание и размер с друг акт. Касационната инстанция е дала указания при повторното разглеждане на делото съдът да изложи съображения относно изискването за форма на акта и неговата материална законосъобразност. За да отхвърли жалбата против акта, административният съд е приел следното от фактическа страна: Министерството на образованието и науката е бенефициент на безвъзмездна финансова помощ по АДБФП № BG16RFOP001-3.002-0007-C09/17.01.2017 г. по проект „Обновяване и модернизация на регионалната образователна инфраструктура чрез подобряване на материално-техническата база на 11 държавни професионални гимназии в системата на МОН в областите Видин, Монтана и Плевен“. С оспореното Решение № РД-02-14-1604 от 03.09.2024 г. на бенефициента МОН е установено публично вземане в размер на 123 181,82 лв., като е издадено преди да е налице влязъл в сила административен акт за верификация и плащане на сумата 946 658,01 по искане за окончателно плащане по договора, доколкото този акт е бил обжалван по надлежния ред. На 12.01.2024 г. чрез ИСУН 2020 е подадено искане за окончателно плащане по АДБФП № BG16RFOP001-3.002-0007-C01 на МОН, придружено от окончателен технически и финансов отчет. При преглед на окончателно искане е установено, че общо верифицираните разходи по договора (7 560 333,71 лв.) са по-малко от одобрените за плащане суми по искания за плащания (7 702 001,01 лв.) с 141 667,30 лв., т.е сумата в размер на 141 667,30 лв. е надплатена сума по АДБФП № BG16RFOP001-3.002-0007-C09. Към момента на издаване на процесния акт бил налице неусвоен разпределен лимит по десетразрядния код на бенефициента в СЕБРА по искане за авансово плащане № 2/14.01.2019г в размер на сумата 18 485,48 лв, който е отнет на основание чл. 43, ал. 3 от Наредба № Н-3 от 22 май 2018 г. за определяне на правилата за плащания, за верификация и сертификация на разходите, за възстановяване и отписване на неправомерни разходи и за осчетоводяване, както и сроковете и правилата за приключване на счетоводната година по оперативните програми и програмите за европейско териториално сътрудничество (Наредба № Н-3 от 22 май 2018 г.). В резултат на това е определена сума на публичното задължение в хипотезата на чл. 35, ал. 1 т. 2 и ал. 3 от Наредба № Н-3 от 22 май 2018 г е в размер на 123 181,82 лв. Първоинстанционният съд, при така възприетата фактическа обстановка и след извършена проверка по чл. 146 във вр. чл. 168 АПК, е приел, че актът е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби. За да отхвърли жалбата, административният съд е приел, че е спазена формата на акта, като същият съдържа мотиви, които позволяват в достатъчна степен да бъде установена волята на издателя на акта, включително по отношение размера на установеното вземане. Актът е издаден за възстановяване на надплатени суми, получени при авансово плащане по административния договор, при които фактически установявания правилно е приложена разпоредбата на чл. 35, ал. 1, т. 2 от Наредба № Н-3/22.05.2018 г., т.е. оспореното решение е материално законосъобразно. Решението е валидно, допустимо и правилно. Съдът е установил точно и пълно относимите спрямо предмета на спора факти и обстоятелства, извършил е дължимия анализ на представените по делото доказателства и е приложил правилно материалния закон, при съобразяване дадените задължителни указания по тълкуването и прилагането му, като е извел самостоятелни и обосновани правни изводи. Оспореният акт е издаден на основание чл. 35, ал. 1, т. 2 от Наредба № Н-3 от 22.05.2018 г. и чл. 162, ал. 2, т. 8 и чл. 166, ал. 2 ДОПК, като безспорно е установено, че общо верифицираните разходи по сключения АДБФП са в размер на 7 560 333,71 лв. и са по-малко от одобрените за плащане суми по искания за плащане, възлизащи на 7 702 001,01 лв., или установена е разликата, равняваща се на 141 667,30 лв. В хода на административното производство по издаване на РУПВ е констатирано, че е налице неусвоен разпределен лимит по кода на бенефициента в СЕБРА в размер на 18 485,48 лв., която сума, на основание чл. 43, ал. 3 от Наредба № Н-3 от 22.05.2018 г. е отнета, съответно с акта е установено задължение в размер на 123 181,82 лв. Както правилно е съобразил и административният съд, административният акт е надлежно мотивиран както от фактическа, така и от правна страна, по начин, позволяващ установяване волята на издателя на акта, включително по отношение материалноравното основание за издаването му и размера на задължението, които мотиви удовлетворяват императивното изискване на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Посоченият начин на изчисляване, приложен от административния орган, напълно кореспондира с разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от Наредбата. Следва да се посочи, че възраженията на касатора по отношение сумите, формиращи установените разлики, са изцяло лишени от конкретика и не са подкрепени от доказателства, оборващи извода на административния орган. На следващо място, неоснователно в касационната жалба се поддържа твърдението, че ако не бе допуснато нарушение по уведомяване МОН за започване на производството по издаване на РУПВ, същото би завършило с различен резултат, като касаторът не излага конкретни доводи в този смисъл. Следва да се съобрази, че с отменителното решение на ВАС е прието, че актът е издаден при липса на съществени нарушения на административнопроизводствените правила, налагащи отмяната му. Дадените указания, по силата на чл. 224 АПК, по тълкуването и прилагането на закона са задължителни при по-нататъшното разглеждане на делото, включително и за настоящата касационна инстанция, съобразно трайната съдебна практика. В този смисъл, изрично с Решение № 9884/16.10.2025 г., постановено по адм. дело № 6748/2025 г. по описа на ВАС, Първо отделение, е посочено също, че стабилизирането на отказа за верифициране на разходи от ръководителя на УО не е елемент от фактическия състав, пораждащ правото му да установи като публично вземане надплатеното, когато недължимото плащане е за разходи, които не са верифицирани впоследствие. Поради това и правилно административният съд е приел, че оспореният акт е законосъобразен, независимо че към момента на издаването му Решение № РД-02-14-1605/03.09.2024 г. не се е ползвало със стабилитет. В действителност, както се сочи и в касационната жалба, е налице практика на ВАС в обратен смисъл, но в конкретния случай са налице изрични указания, дадени с предходното касационно решение по делото, които, както се отбеляза, са задължителни и за настоящата инстанция. Впрочем, в посочения смисъл, че оспореното РУПВ по правната си същност е декларативен индивидуален административен акт, създаващ ликвидност на публичното вземане, поради което не е необходимо установяването му по основание и размер с друг акт, е напр. Решение № 1262/05.02.2024 г., постановено по адм. дело № 7952/2023 г. по описа на ВАС. С оглед изложеното, решението на административния съд, като правилно постановено, следва да бъде оставено в сила. В касационната жалба е инкорпорирано искане по чл. 176а АПК за изменение на съдебното решение в частта на присъдените разноски, като се твърди, че неоснователно и при липса на мотиви в полза на ответната страна са присъдени по 500 евро за две съдебни инстанции, или общо 1 000 евро. Искането е основателно, като видно от приложените по всяко от делата доказателства (л. 185 от дело 9652/2024 г. по описа на АССГ; л. 17 и л. 25 от дело 6748/2025 г. по описа на ВАС; л. 16 по дело 10965/2025 г. по описа на АССГ) претендираното юрисконсултско възнаграждение за всяка от инстанциите е било в размер на 360,00 лв. или 184,07 евро. С оглед изложеното, решението следва да се измени, като МОН бъде осъдено да заплати в полза на МРРБ сума в общ размер на 552,21 евро, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение за три съдебни инстанции. Същевременно обаче, своевременно, от страна на МРРБ, са претендирани разноски за държавна такса за касационно оспорване в размер на 985,46 лв. или 503,86 евро, които не са присъдени, поради което съдебното решение следва да се измени, като МОН бъде осъдено да заплати в полза на МРРБ обща сума в размер на 1 056,07 евро. При този изход на спора и навременна претенция в полза на ответника по касация се следват разноски за настоящата касационна инстанция, които съгласно списък по чл. 80 ГПК възлизат на 230 евро (450,00 лв.) за юрисконсултско възнаграждение. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предлож. първо АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,