Решение № 15858 от 21.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 11042/2020 г.

Решение № 15858 от 21.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 11042/2020 г., VI о., докладчик съдията Таня Комсалова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Директора на ТП на НОИ С.-град против Решение № 3248 от 25.06.2020 г. постановено по адм. дело № 3357/2020 г. по описа на Административен съд – С.-град /АССГ/, с което е отменено Решение № 2153-21-47/28.02.2020 г. на Директора на ТП на НОИ - С.-град, с което е отхвърлена жалбата на П. П. срещу Разпореждане № [ЕГН]/5 от 08.11.2019 г. на длъжностното лице по пенсионно осигуряване и преписката е върната на органа за ново произнасяне съобразно даденото в мотивите на съдебното решение тълкуване и прилагане на закона. Поддържат се оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение, прави искане в случай на присъждане на разноски за противната страна уговореното адвокатско възнаграждение да бъде намалено до нормативно установения минимум. Ответникът по касационната жалба - П. П., чрез адв. С. П., в писмено становище и в съдебно заседание оспорва касационната жалба и претендира разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК. С частна жалба П. П. е оспорил Определение № 6130/17.08.2020 г., постановено по адм. дело № 3357/2020 г. на Административен съд С.-град, с което е оставена без уважение молбата му от 22.07.2020 г. за изменение на Решение № 3248 от 25.06.2020 г. по същото дело в частта за разноските. Настоява за отмяна на определението и присъждане на разноските пред първата инстанция в пълния им претендиран размер. Ответникът по частната жалба – Директорът на ТП на НОИ – С.-град оспорва същата по аргументи, изложени в депозирания писмен отговор. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимостта и основателността на касационната жалба и за допустимостта и неоснователността на частната такава. По касационната жалба на Директора на ТП на НОИ – С.-град. В. административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която обжалваното с нея решение е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като обсъди доказателствата по делото във връзка с касационните оплаквания и провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. С обжалваното решение, съдът е: 1) отменил решение № 2153-21-47/28.02.2020 г., издадено от директора на ТП на НОИ - С.-град, с което е отхвърлена жалбата на П. П. срещу разпореждане №[ЕГН]/5 от 08.11.2019 г., издадено от длъжностното лице по пенсионно осигуряване; 2) върнал преписката на ТП на НОИ - С.-град за ново произнасяне по подаденото от П. П. заявление вх. № 2107-21-1550/15.10.2019 г., при съобразяване на дадените със съдебното решение указания по тълкуването и прилагане на закона и 3) осъдил ТП на НОИ - С.-град, да заплати на П. П. сумата в размер на 500 лева разноски по делото. За да постанови този резултат, съдът след като е обсъдил релевантната по делото фактическа обстановка, е приел, че определената от административния орган дата за възобновяване на личната пенсия за ИОЗ на П. П. - 30.09.2019 г., е неправилна. Изложил е мотиви, че в случая е приложим чл. 97, ал. 2 от КСО, според който пенсията се възобновява или се възстановява от деня на отпадане на основанието за спирането или прекратяването й - ако заявлението е подадено в 3-годишен срок от тази дата, или от подаването му - когато срокът е пропуснат. Според съда, след когато инвалидността на лицето е установена от компетентния орган на медицинската експертиза на работоспособността - в случая ТЕЛК, който е определил срок на инвалидността - 01.09.2022 г. и дата на инвалидизиране - 15.07.2017 г., то от последната дата освидетелстваното лице непрекъснато има ТНР 50% и право на лична пенсия за ИОЗ, поради което пенсията трябва да бъде възстановена от деня на прекратяването й - 02.07.2018 г. Така постановеното решение е правилно. ВАС изцяло споделя приетата за установена от решаващия състав фактическа обстановка по случая и изведените въз основа на нея правни изводи, въз основа на цялостен и задълбочен анализ на фактите и доказателствата. Между страните липсва спор относно факти. Спорът е правен и се свежда до това дали органите на НОИ правилно са определили началния момент на отпускане на пенсията за инвалидност поради общо заболяване при възобновяването й. Безспорно е по делото, че със заявление с вх. № 2112-21-4808 от 19.12.2017 г. П. П. е направил искане за отпускане на лична пенсия за ИОЗ за трайно намалена работоспособност /вид и степен на увреждане 50 на сто/, към което е приложил изискуемите документи съгласно чл. 3 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС) за преценка правото и определяне размера на пенсията. С Експертно Решение /ЕР/ № 2112/125/14.07.2017 г. на ТЕЛК за общи заболявания с онкологична насоченост към СБАЛОЗ ЕООД [населено място], на П. П. е дадена оценка на работоспособността 50% ТНР с дата на инвалидизиране 15.07.2017 г. и срок на инвалидността - 01.07.2018 г. След проведеното оспорване НЕЛК с Решение № 0663/21.05.2018 г. е потвърдила посоченото решение на ТЕЛК по всички поводи като за датата на инвалидизиране е посочена 15.07.2007 г. и срок на инвалидността - 01.07.2018 година. Така допуснатата техническа грешка в датата на инвалидизиране е коригирана по реда на чл. 113, ал. 2 от ЗЗД с Решение № 1260/09.10.2018 г. на НЕЛК, Специализиран състав по неврохирургия и УНГ – Болести, с което е прието за ДИ да се чете 15.07.2017 г., така както е приел и ТЕЛК. Междувременно във връзка със заявлението за отпускане на лична пенсия за ИОЗ на Павлов с Разпореждане № [ЕГН]/5 от 15.01.2.0018 г. на ръководителя на ПО при ТП на НОИ – С.-град такава е отпусната в минимален размер, съответно с Разпореждане № [ЕГН]/4 от 31.01.2019 г. на длъжностното лице по ПО на основание чл. 98, ал. 8 КСО на Павлов е отпусната лична пенсия за ИОЗ в действителен размер, считано от 19.12.2017 г. - датата на подаване на заявлението. В мотивите е изложено, че считано от 02.07.2018 г. пенсията се прекратява на осн. чл. 96, ал. 1, т. 4 от КСО - отпадане на основанието за получаването й. Със заявление с вх. № 2107-21-1550/15.10.2019 г. П. П. е направил искане за възобновяване на личната му пенсия за ИОЗ след произнасяне на експертния орган с ЕР № 2232/144/30.09.2019 г. на ТЕЛК към Първа МБАЛ [фирма] – С. - II състав, с което му е дадена оценка на работоспособността 50% ТНР, с дата на инвалидизиране - 15.07.2017 г. и срок на инвалидността - 01.09.2022 година. С разпореждане № [ЕГН]/5 от 08.11.2019 г. на длъжностното лице по ПО на основание чл. 97, ал. 2 от КСО личната пенсия на Павлов за ИОЗ за ТНР 50% е възобновена, считано от 30.09.2019 г. - датата на издаване на ЕР № 2232/144/30.09.2019 г. на ТЕЛК. Разпореждането е обжалвано пред Директора на ТП на НОИ – С.-град, който с решението, предмет на съдебен контрол, е отхвърлил жалбата като неоснователна. Според директора на ТП на НОИ - С.-град пенсионният орган правилно е постановил възобновяване на личната пенсия за ИОЗ на Павлов, считано от 30.09.2019 г. - датата на възобновяване на правото на лицето, определена с влязъл в сила акт на органите на медицинската експертиза - ЕР № 2232/144/30.09.2019 г. на ТЕЛК, а не от претендираната от Павлов дата - 02.07.2018 година. Изложените съображения са за това, че след изтичане на определения "срок за инвалидност – 01.07.2018 г. " до последващото освидетелстване и произнасяне на ТЕЛК от 30.09.2019 г. липсва акт на органите на медицинската експертиза, който да подлежи на изпълнение от пенсионния орган, т. е. липсва както предпоставката по чл. 72 от КСО и така и тази по чл. 97, ал. 1 от КСО и няма основание за възобновяване на личната пенсия за инвалидност поради общо заболяване на лицето. При тези именно фактически и правни основания ответникът е оставил без уважение жалбата на Павлов. В касационната жалба се твърди, че Павлов не е посочил уважителни причини за несвоевременното си явяване за преосвидетелстване пред ТЕЛК, поради което попада в обхвата на чл. 30, ал. 4 от НПОС. Така изложените доводи са неоснователни. Съгласно чл. 97, ал. 1 от КСО, спряната пенсия се възобновява, а прекратената се възстановява по писмено заявление на пенсионера, когато отпадне основанието за спирането или прекратяването й. Съгласно чл. 97, ал. 2 от КСО, пенсията се възобновява или се възстановява от деня на отпадане на основанието за спирането или прекратяването й - ако заявлението е подадено в 3-годишен срок от тази дата, или от подаването му - когато срокът е пропуснат. В случая получаваната от Павлов лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване е била прекратена, считано от 02.07.2018 г. /съобразно определеният с предходното ЕР на ТЕЛК срок на % трайно намалена работоспособност / вид и степен на увреждане/, но началната дата на инвалидизацията на Павлов съгласно и първоначалното и последващото ЕР № 2232/зас. № 144 от 30.09.2019 г. на ТЕЛК е останала непроменена и тя е 15.07.2017 г. Правилен е изводът на Административен съд - С.-град, че именно това /02.07.2018 г. / е датата, от която е отпаднало основанието за прекратяване на пенсията и че това следва да бъде началната дата на възстановяване на пенсията, съгласно правилото по чл. 97, ал. 2, предложение първо от КСО. Съгласно чл. 71 КСО лицата имат право на пенсия за инвалидност, когато са загубили напълно или частично работоспособността си завинаги или за продължително време. Според чл. 72 КСО пенсия за инвалидност се определя на лица с 50 и над 50 на сто трайно намалена работоспособност/вид и степен на увреждане. Правното основание за получаване на пенсия за инвалидност е загубата на работоспособността в размер на 50 % и над 50 %, а не самото експертно решение на органите на експертизата на работоспособността, което е удостоверителен документ, като в този смисъл следва да се тълкува изразът "отпадане на основанието", употребен в разпоредбата на чл. 97, ал. 2 КСО. При влязло в сила решение на ТЕЛК/НЕЛК, с което е определен необходимият процент 50 % ТНР, пенсията се отпуска от датата на възстановяването на пенсията, като този момент следва да бъде считан от датата на нейното прекратяване. Или първоинстанционният съд обосновано и в съответствие с приложимия материален закон е приел, че в процесното разпореждане неправилно е възприета като начална дата за възстановяване на пенсията за инвалидност датата на постановяване на експертното решение от 30.09.2019 г., затова и материално незаконосъобразно се явява и оспореното в настоящото производство решение на директора на ТП на НОИ С.-град. Щ. се касае до възраженията в касационната жалба относно приложението на чл. 30, ал. 4 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж /НПОС/, то в случая не се установи твърдяното нарушение на материалния закон в дейността на първоинстанционния съд. В Решението на Директора на ТП на НОИ и в потвърденото с него разпореждане не се съдържат фактически констатации относно "неуважителни причини" по смисъла на посочената разпоредба. В този смисъл следва да се съобрази, че съгласно чл. 30, ал. 3 от НПОС, /изм. - ДВ, бр. 49 от 2018 г., в сила от 01.01.2018 г. /, преосвидетелстването на лицата с трайно намалена работоспособност/вид и степен на увреждане се извършва до изтичането на срока, за който е отпусната пенсията, след служебно повикване. Когато преосвидетелстването се извършва до първо число на месеца, в който изтича срокът, за който е отпусната пенсията, както и при предсрочно преосвидетелстване по молба на пенсионера, пенсията се определя в същия размер, увеличава се, намалява се или се прекратява от първо число на месеца, следващ месеца на преосвидетелстването. Когато преосвидетелстването е извършено в месеца, през който изтича срокът, за който е отпусната пенсията, както и след това, не по вина на лицето, пенсията се възстановява в същия размер, увеличава се, намалява се или се прекратява от срока, до който е била отпусната. От своя страна чл. 30, ал. 4 от НПОС, /изм. - ДВ, бр. 49 от 2018 г., в сила от 01.01.2018 г. /, предвижда, че когато лицето не се е явило пред ТЕЛК по неуважителни причини и преосвидетелстването е извършено след изтичането на срока, до който е отпусната пенсията, пенсията се възстановява в същия размер, увеличава се или се намалява от датата на освидетелстването, а се прекратява от датата, до която е била отпусната. Предвид липсата на доказателства за изпълнение на фактическия състав на чл. 30, ал. 4 от НПОС не е имало основание за неговото приложение и възраженията в касационната жалба са неоснователни. Следва да се има в предвид и, че вписването в ЕР на ТЕЛК, че "закъснението за преосвидетелстване не е по причина на ТЕЛК", не установява релевантните за приложението на чл. 30, ал. 4 от НПОС факти, вкл. и по аргумент от чл. 69, ал. 3 от Наредбата за медицинска експертиза /НМЕ/, изискването на която правна норма е в Решението си ТЕЛК да "отбелязва закъснението и причините за това", а това не е сторено. Отделен е и въпросът за доказателствената сила на едно такова вписване /виж Решение № 6398 от 29.05.2020 г. на ВАС по адм. д. № 14315/2019 г., VI о. и цитираната в него съдебна практика/. Задължение на ТЕЛК съобразно и приложимата редакция на чл. 59, ал. 2 от Правилника за устройството и организацията на работа на органите на медицинската експертиза и на регионалните картотеки на медицинските експертизи /ПУОРОМЕРКМЕ, до изм. – ДВ, бр. 84 от 2019 г., в сила от 1.01.2020 г. / е било служебно да покани лицето за преосвидетелстване, а това очевидно не е сторено. От съдържанието на ЕР е видно, че е решението е взето по документи – съгласно чл. 40, ал. 1, т. 1 ПУОРОМЕРКМЕ. По тези съображения и по мотивите, изложени от първоинстанционния съд, към които настоящата инстанция може да препрати, съгласно разпоредбата на чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК, обжалваното решение, като валидно допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. По частната жалба на П. П.. Същата е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК, вр. чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, а по същество - неоснователна. С обжалваното Определение № 6130/17.08.2020 г., постановено по адм. дело № 3357/2019 г. по описа на Административен съд – С.-град, е оставена без уважение молбата на Павлов с правно основание чл. 248 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК за изменение на Решение № 3248/25.06.2020 г., постановено по същото административно дело, в частта за разноските. За да остави молбата без уважение съдът е посочил, че разноските са присъдени в полза на жалбоподателя при възприето за основателно възражение по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК на ответника, при съобразяване Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г., по тълкувателно дело № 6/2012 г. и конкретния минимум по чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. Така постановеното определение е правилно като краен резултат. Съгласно чл. 78, ал. 5 от ГПК по възражение на противната страна при прекомерно възнаграждение за адвокат без оглед на действителната правна и фактическа сложност на делото съдът може да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по- малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Приложима в случая е Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, чийто § 2 от ДР /коментиран в оспореното Определение/ е обявен за нищожен с Решение № 14820 на ВАС, ДВ - бр. 10/2016 г., в сила от 05.02.2016 г. Следва да се посочи, че съгласно приложимата към датата на постановяване на Решението редакция на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. случаят попада именно в приложното поле на чл. 8, ал. 3 от същия подзаконов нормативен акт и именно с него се е съобразил първоинстанционният съд. Неоснователни са аргументите в частна жалба. Действително в § 2 а от ДР на същата наредба е уредено, че за регистрираните по Закона за данъка върху добавената стойност адвокати дължимият данък върху добавената стойност се начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение. Но по делото липсват каквито и да било доказателства процесуалният представител да е регистрирано по ЗДДС лице, поради което цитираното правило не намира приложение. Като е приел същото и е отхвърлил искането за изменение на решението в частта му за разноските, първоинстанционният съд е постановил правилно определение, което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На основание чл. 143 от АПК на ответника по касация се дължат направените деловодни разноски в размер на 600 лева, съгласно представения списък по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие № 749987 от 22.07.2020 г., които следва да бъдат репарирани от НОИ на основание § 1, т. 6 от ДР на АПК. Възражението на процесуалния представител на касатора за прекомерност на адвокатското възнаграждение не е подкрепено с конкретни аргументи, отделно и е неоснователно, предвид фактическата и правна сложност на делото и осъществения обем процесуално представителство, вкл. и с оглед нормата на чл. 9, ал. 3 във връзка с § 1 от ДР от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение