Решение № 14278 от 28.12.2015 г. на ВАС по адм. д. № 12917/2014 г.

Решение № 14278 от 28.12.2015 г. на ВАС по адм. д. № 12917/2014 г., III о., докладчик съдията Албена Радославова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 1, ал. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Образувано е по касационна жалба от А. Е. М., лишен от свобода и изтърпяващ наказанието си в Затвора - гр. Бургас чрез адв. С. П. против решение № 1195 от 01.07.2014 г., постановено по адм. д. № 1457/2013 г. по описа на Административен съд - Бургас, поправено с Решение № 1390 от 22.07.2014 г. по същото дело. Касаторът твърди неправилност на съдебното решение като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Съдът не бил съобразил решението си с утвърдената практика на Европейския съд по правата на човека по този род дела, водени от български граждани срещу РБългария, както и със събраните по делото доказателства. Отделно от това съдът в нарушение на съдопроизводствените правила бил ценил едни доказателства, а не е ценил други М. моли решението на АС-Бургас да бъде отменено, като ВАС постанови друго по същество, с което да уважи предявения иск като основателен и доказан в пълния му претендиран размер. Ответникът, Главна дирекция "Изпълнение на наказанията"- гр. София, редовно призован, не се представлява. От същия чрез юриск. С. е депозиран писмен отговор на касационната жалба с подробно развити в него доводи за неоснователност на касационната жалба, съответно - за правилност на атакуваното с нея съдебно решение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е предявена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срок, поради което е допустима. Разгледана по същество, същата е частично основателна. Административният съд е сезиран с иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Ищецът А. М. претендира обезщетение за неимуществени вреди - претърпени болки и страдания в резултат на лошите битови условия в Ареста - гр. С., претърпени унижения на човешкото достойнство и т. н., причинени му от незаконосъобразните бездействия на длъжностни лица в Областна служба "Изпълнение на наказанията", сектор "Арести"- С.. Претендираното обезщетение е в размер на 10 087 лв. за престоя му в Ареста - С. в периода 03.12.2012 г. -12.04.2013 г. Твърдените от ищеца незаконосъобразни бездействия се изразяват в неосигуряване на достатъчна квадратура, полагаща се на едно лице при престоя му в ареста, неосигуряване на постоянен достъп до санитарен възел, възможност за поддържане на лична хигиена и нормално постелъчно бельо, неосигуряване на свеж въздух и светлина в килиите, неосигуряване на възможност за ежедневна разходка на открито в т. нар. каре, неосигуряване на адекватна медицинска помощ, витамини и питателна храна. Административният съд е отхвърлил иска като е приел, че не са налице елементите от сложния фактически състав за отговорността на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" -София за вреди по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ - не са налице незаконосъобразни фактически бездействия на длъжностните лица в Ареста - Сливен от вида на твърдените, а именно: умишлено лишаване на ищеца от възможност да ползва санитарен възел и течаща вода през нощта при поискване от него, непредоставяне на килия с минимално изискуемата по закон площ / доколкото за времето на престоя му в Ареста - Сливен не е влязла в сила разпоредбата на ЗИНЗС, постановяваща задължителна минимална жилищна площ от 4 кв. м. на човек/. Не било налице умишлено лишаване на арестанта от ежедневен достъп до разходка на открито, тъй като, видно от справката по делото, в Ареста - Сливен липсвала обективна възможност за такава разходка поради липсата на обособено такова каре, а на арестантите вместо това се осигурявала разхода на закрито - в коридорите на ареста при достъп на въздух от прозорците. Не се доказвало и бездействие от вида на непредоставяне на адекватна медицинска помощ, тъй като такава е оказвана, а твърденията на ищеца за здравословни страдания от вида на посочените в исковата молба- психически травми, депресия, ставни и мускулни болки и т. н. не се доказват от събраните по делото доказателства. Обжалваното решение е частично неправилно по следните съображения: Административният съд е постановил решението си при изяснена фактическа обстановка, но е отхвърлил изцяло предявения иск, въпреки че по делото са били налични доказателства за частичната му основателност, с което съдът е постановил едно частично необосновано решение. Необосноваността на правните изводи на съда водят и до постановяване на съдебния акт в противоречие с материалния закон. Обосновано административният съд е приел, че не са налице незаконосъобразни бездействия по задължения, пряко произтичащи от закон, изразяващи се в умишлено лишаване от достатъчна жилищна площ, храна, облекло, отопление, медицинско обслужване, които могат да причинят увреждане на здравето на задържания / чл. 3, ал. 2, т. 2 от ЗИНЗС /. На първо място - правилно АС-Бургас е приел, че от представените по делото доказателства - писмени и гласни такива, не се доказва обстоятелството, че Мехмедов не е получил своевременно искана от него и дължима по закон медицинска помощ и грижа. Правилно административният съд е заключил, че не следва да се присъжда обезщетение и за това, че по твърдения на ищеца същият е бил в килия в Ареста - гр. Сливен, която не отговаря на минималните изисквания за площ- т. е. в пренаселена килия. Основанията за това обаче не са липсата на материалноправна норма, установяваща изискване за осигуряване на минимум 4 кв. м. площ на човек в килия поради отложеното действие на чл. 43, ал. 3 от ЗИНЗС / както неправилно е приел в мотивите си първоинстанционният съд/, а поради обстоятелството, че събраните по делото доказателства не установяват в килия № 4, в която е пребивавал Мехмедов за исковия период, да е налице пренаселеност и неспазване на задължението за минимална жилищна площ. Свидетелите С. Я., Б. Н. и Б. К., които свидетелстват за пренаселеност в килиите, изрично твърдят, че или не са били с ищеца в ареста в Сливен по едно и също време или, ако са били, то не са били в една и съща килия, поради което от показанията им може да се направи извод за евентуална липса на достатъчно жилищна площ в техните килии, но не и в килията на М., с когото някои от свидетелите дори не са се познавали и не са разговаряли, докато са били в Ареста в Сливен. Единствено свидетелят М. П. твърди, че за около 10 дни в исковия период е бил с М. в една и съща килия в Ареста - С. Този свидетел обаче не установява броя на задържаните в тази килия лица - т. е. пренаселеност на килията- от една страна, а от друга -следва да се вземе предвид и признатото от него психическо заболяване, което само по себе си би могло да промени и изкриви възприятията му за обективната действителност. Необосновани обаче са изводите на административния съд за неоснователност на претенцията на ищеца за неимуществени вреди, претърпени от Мехмедов за исковия период, явяващи се резултат от неизпълнение на задължения на служители на Ареста - Сливен, пряко произтичащи от закон, а именно: неосигуряване на задържания на условия за двигателна активност чрез престой на открито в специално определено за целта място с продължителност не по-малко от един час на ден / чл. 276, ал. 1 и ал. 2 от ППЗИНЗС/; неосигуряване на пряк достъп до дневна светлина и възможност за естествено проветряване в килиите / чл. 20, ал. 2 от ППЗИНЗС /, неосигуряване на достъп до санитарен възел в часовете от 20.00 до 06.00 ч. за осъществяване на част от естествените човешки нужди . Видно от събраните по делото гласни доказателства, подкрепени и от признанията на ответника, съдържащи се в Становище вх. № 88/07.02.2014 г. /л. 65 по делото /, задържаните в Ареста - Сливен, в т. ч. и ищецът, не са извеждани за разходка на открито поне за 1 час на ден, тъй като място за престой на открито в ареста Сливен няма. Вместо това арестантите са били извеждани на разходка в коридорите на ареста, като св. Я. и Н. твърдят, че тя е траела не-повече от общо 15 минути на ден. По този начин служителите на ответника не са извършили необходимите действия, за да осигурят на ищеца осъществяването на гарантираното му от чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС право на престой на открито не по-малко от 1 час на ден. Видно от показанията на разпитаните свидетели, макар килиите да имат прозорци към открито пространство, прозорците са така затворени, че през тях в килиите не влиза естествена светлина и въздух. Осветлението и проветрението на килиите се е осъществявало чрез електрическа крушка над вратата на всяка килия и през малък прозорец над вратата, гледащ към общия коридор. Горните обстоятелства се признават от ответника в цитираното по-горе негово становище. Настоящият съдебен състав намира, че при наличието на прозорци/ т. е. при наличието на обективна възможност за длъжностните лица, отговорни за условията в Ареста - Сливен/ да осигурят на задържаните пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване, същите не са предоставили тези условия, с което са нарушили разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ППЗИНЗС и носят отговорност за поставянето на ищеца в неблагоприятни условия при задържането му от цитираното по-горе естество. От доказателствата по делото се установява, че на задържаните в ареста, вкл. и на ищеца, не е бил предоставян достъп до санитарен възел след 20.00 ч до 06.00 ч. за облекчаване на част от естествените им нужди, като за осъществяване на т. нар. "малка нужда" задържаните са ползвали пластмасови шишета или туби. Съгласно чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС осъдените не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение, а съгласно чл. 3, ал. 2, т. 3 от ЗИНЗС за изтезания, жестоко или нечовешко отношение се смята унизителното отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения, принуждава го да върши или да предприеме действия против волята си, поражда чувство на страх, незащитеност или малоценност. Налице е национална съдебна практика (решение № 10166 от 11.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 15508/2011 г., решение № 6667 от 15.05.2013 г. на ВАС по адм. д. № 13664/2012 г., решение № 104 от 20.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5895/2007 г., решение № 538 от 22.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1648/2008 г., решение № 15 от 29.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4427/2007 г.), в която се приема, че липсата на постоянен достъп до санитарен възел в местата за лишаване от свобода и арестите е отклонение от подходящата жизнена среда за задържаното лице . Уринирането в шише през нощта в присъствието на друг съкилийник само по себе си поставя ищеца в унизително положение и накърнява човешкото му достойнство по смисъла на чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи, съставляваща по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституция част от действащото право, ползващо се с приоритет пред вътрешните норми, които му противоречат. Съдът необосновано е приел, че тези обстоятелства остават недоказани и че от тях за ищеца не са настъпили претендираните вреди. Настоящият съдебен състав намира, че неосигуряването на престой на открито и възможност за елементарен двигателен режим през деня, липсата на достъп до пряка дневна светлина и свеж въздух и поставянето на ищеца в състояние да уринира в шише в килията през нощта, водят до стрес, лишения и неудобства, които надхвърлят неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането и съставляват неимуществени вреди, които са в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка с твърдените от него бездействия на служителите на ответника. Водена от горните мотиви, настоящата касационна инстанция намира, че касационната жалба е частично основателна. Съдебното решение следва да бъде частично отменено, доколкото настоящият състав на ВАС приема, че ищецът е доказал по единствено възможния за положението му на лишен от свобода начин и в достатъчна степен претърпени от него неимуществени вреди, свързани с поставянето му в килия без достъп до дневна светлина и естествено проветрение, както и поради принуждаването му за исковия период да уринира в шише / туба в килията в присъствието на друг съкилийник. ВАС, състав на III отделение счита, че в случая съдът следва да се произнесе по същество и да осъди ГДИН да заплати на А. Е. М. обезщетение по чл. 52 от ЗЗД, вместо да връща делото на административния съд за ново произнасяне само относно размера на обезщетението. Преценявайки периода на изтърпяване на вредите - малко повече от 3 месеца, характера, интензитета и кумулативния ефект на неблагоприятните за арестанта условия от престоя ме в Ареста - Сливен, съдът намира, че справедливия размер на обезщетението в случая следва да бъде определен на 4500 лв. Воден от горното и на основание чл. 203, ал. 2 от АПК вр. с чл. 1, ал. 2 ЗОДОВ и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд