Решение № 12158 от 27.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6509/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на А. С. Б., подадена чрез пълномощника адвокат М. Орманова, против решение 279 от 06.03.2025 г., постановено по адм. дело 342/2024 г. по описа на Административен съд Смолян, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед РД-1072/18.09.2024 г. на кмета на Община Смолян. Касационният жалбоподател оспорва съдебното решение като неправилно, с изложени доводи за нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Заявява, че заявителят С. Х. не е собственик на поземления имот в който притежава сграда, поради което не е сред лицата, които има право да искат прокарване на временен път. Твърди, че притежаваната от него сграда е незаконен строеж, съгласно заключението на вещото лице по извършената по делото съдебно-техническа експертиза. Счита, че съдът е допуснал процесуално нарушение като не е събрал поискани от него доказателства и е постановил решението си при неизяснена фактическа обстановка. Иска отмяна на атакуваното решение и потвърдената с него заповед, респективно връщането на делото за ново разглеждане с искане за събиране на доказателства. Претендира разноски. Ответникът - кмет на Община Смолян, чрез пълномощника юрисконсулт З. Карамучев, в представени писмен отговор и писмено становище оспорва касационната жалба и по изложени съображения пледира за оставянето й без уважение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Ответникът - С. А. Х. също представя писмен отговор. Оспорва касационната жалба и моли да бъде оставена без уважение. Не претендира разноски. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба, като пледира, че не са налице касационни основания за отмяна на атакуваното съдебно решение. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество за неоснователна, като съображенията за това са следните: Административен съд Смолян е бил сезиран с жалба на А. Б., против цитираната по-горе заповед, с която на основание чл. 190, ал. 1 и ал. 6 от Закона за устройство на територията (ЗУТ), е разрешено на С. Х. прокарване на временен път през поземлен имот (ПИ) с идентификатор 67653.913.768 по кадастралната карта (КК) на гр. Смолян, собственост на Б., за осигуряване на достъп до жилищната му сграда с идентификатор 67653.913.765.1, находяща се в имот за който е отреден УПИ ХVI, кв.57, за срок от една година и е наредено на С. Х. да заплати на А. Б. обезщетение, определено по реда на чл. 210 ЗУТ. За да отхвърли жалбата съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предвидената в форма, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. След направен анализ на събраните по делото доказателства, включително неоспорената от страните съдебно-техническата експертиза е прието, че заповедта е материално законосъобразна, тъй като УПИ ХVI, кв. 57 има лице към предвидена улица, която не е открита. Няма засягане на заварени сгради и дълготрайни декоративни дървета. Трасето на временния път реално следва предвидената с подробния устройствен план (ПУП) улица. То засяга 41 кв. м. от имота на жалбоподателя Б., а ширината на временния път е много по-малка от ширината на предвидената по плана улица. Решението е правилно, като мотивите му се споделят изцяло от настоящата инстанция на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ, предл. второ АПК. Правилен и обоснован е изводът на административния съд за материална законосъобразност на оспорената заповед, поради съответност на изяснената по делото фактическа обстановка на визираното правно основание по чл. 190 ЗУТ, което урежда самостоятелен законен сервитут за временен път. Установено е наличието на всички предпоставки по чл. 190, ал. 1 и ал. 6 ЗУТ. Не е спорна липсата на постигнато съгласие между заявителя и собственика на засегнатия имоти, в която хипотеза кметът на съответната община е длъжен да издаде заповед за прокарване на временен път. По административната преписка е приложен отговор от А. Б. с нотариална заверка на подписа от 09.08.2024 г., на отправена до него нотариална покана от заявителя С. Х. във връзка с невъзможното доброволно уреждане на спора. Доказана е и втората предпоставка за издаване на заповед по чл. 190, ал. 6 ЗУТ, а именно невъзможност да се осигури транспортен достъп до УПИ ХVI, кв. 57, което налага прокарването на временен път с цел ползване на построената в същия имот сграда на Х.. Спазено е и изискването, разписано в чл. 190, ал. 3 ЗУТ, съгласно което временният път по възможност трябва да следва новите улици по предвижданията на действащия ПУП. В случая това е влезлият в сила план, одобрен със заповед РД-1424/21.11.1983 г. на председателя на ОНС-Смолян, което е установено от заключението на приетата експертиза. Установено е също, че одобреният вариант на временен път е единствено възможният и с него не се засягат заварени сгради и постройки, както и дълготрайни декоративни дървета. Заключението на съда е обосновано, мотивирано и доказано с оглед на събраните по делото писмени доказателства и експертизата. Неоснователно е възражението, че С. Х. не е активно легитимиран да иска прокарване на временен път, защото не е собственик на господстващия имот, заради ползването на който се учредява сервитутното право, а само притежава сграда в него. Съгласно чл. 64 от Закона за собствеността (ЗС) собственикът на постройката, находяща се чужд поземлен имот, може да се ползва от земята, доколкото това е необходимо за ползването на сградата, според нейното предназначение. Поради законно възникналата вещно-правна възможност да ползва господстващия имот за Х., включваща и достъпа до него, на същия не могат да бъдат отречени правата по чл. 190 ЗУТ върху служещия имот. Тези права осигуряват именно осигуряването на достъп до УПИ ХVI, кв. 57, което е в пряко приложение на гарантираната с чл. 64 ЗС възможност за ползване на сградата. Не може да бъде споделено и възражението, че сградата на Х. е незаконен строеж поради посоченото от вещото лице намалено отстояние до границата със съседния УПИ. Първо, незаконните строежи се установяват със съответна заповед на компетентните органи по чл. 225 и чл. 225а ЗУТ, каквато в случая не се твърди да е издавана. Сградата е отразена в кадастралната карта и е била предмет на сключената в нотариална форма сделка по придобиването й от Х. през 2024 г., което е индиция за съществуването й на законово основание, а освен това намалените отстояния са допустими в определени хипотези (напр. чл. 36 ЗУТ). Не е налице твърдяното допуснато от съда съществено процесуално нарушение, във връзка с отхвърленото искане на жалбоподателя за ангажиране на други доказателства. Статутът на засегнатите имоти е надлежно установен от представените по делото скици и заключението на вещото лице. Поради това първоинстанционният съд правилно не е уважил искането на Б. за допълнителни справки от Агенцията по кадастъра и общинската администрация. С оглед горното настоящата инстанция намира, че не са налице сочените от касационния жалбоподател основания за отмяна на атакуваното съдебно решение, поради което същото следва да се остави в сила. При този резултат на делото право на разноски има ответната страна, поради което в полза на бюджета на органа трябва да бъде присъдено заявеното в срок юрисконсултско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция. Възнаграждението следва да е в претендирания размер от 100 лева, който е по-нисък от този по чл. 143, ал. 3 АПК, вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащане на правната помощ, но съдът се съобразява с поискания от ответника размер. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение,