Решение № 10725 от 18.07.2011 г. на ВАС по адм. д. № 4493/2011 г.

Решение № 10725 от 18.07.2011 г. на ВАС по адм. д. № 4493/2011 г., III о., докладчик председателят Николай Урумов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на директора на Областна дирекция на МВР - Стара Загора (ОД - СЗ) против решение № 25/18.02.2011 г., постановено по адм. дело № 78/2009 г. на Административен съд - Стара Загора (АССЗ), в частта му, с която ОД - СЗ е осъдена да заплати на Кольо Иванов Колев сумата от 5000 лева, на основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. С касационната жалба се оспорва правилността на обжалваното решение като се твърди, че изводът на съда за наличие на незаконосъобразни действия при неправомерно използване на физическа сила от длъжностни лица на ОД - СЗ при и по повод упражняване на служебните им задължения и правомощия при осъществяване на административна дейност е необоснован. Направено е възражение и против разпределението на доказателствената тежест в процеса по отношение законосъобразността на полицейските действия и несъгласие с извода на съда, че са налице действия в нарушение на чл. 73 от ЗМВР. Ответната страна - Кольо Иванов Колев от гр. Ст. Загора, чрез процесуалният са представител адв. М. Бъркашка, с представен отговор на касационната жалба, счита същата за неоснователна. Представителят на Върховната административна прокуратура изразява становище, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че подадената искова молба по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ срещу ОДМВР Стара Загора е основателна, тъй като в хода на съдебния процес е било установено, че действията на служителите от полицията при провеждане на синдикален митинг на територията на община Гълъбово на 04.07.2007 г. са били правомерни. Върховният административен съд, трето отделение, след като прецени данните по делото и обсъди доводите на страните, констатира, че касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, което я прави процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваната част на решение № 25/18.02.2011 г., по адм. дело № 78/2009 г. по описа на АССЗ, съдът е осъдил ОД-СЗ да заплати на Кольо Иванов Колев сумата от 5000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди - физически болки и страдания, вследствие на получени на 04.07.2007 г. травматични увреждания в областта на дясната очница и гръден кош, и психически болки и страдания, изразяващи се в преживян стрес, емоционален шок, унижение на личността и човешкото достойнство, причинени от незаконосъобразни действия по неправомерно използване на физическа сила от длъжностни лица от ОД-СЗ, при или по повод упражняване на служебните им задължения и правомощия при осъществяване на административна дейност, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. За да постанови своето решение, съдът е приел за установено, че на 04.07.2007 г. спрямо ищеца от страна на трима полицейски служители при ОД - СЗ са извършени действия по задържането му в нарушение на чл. 73, ал. 2 и ал. 3 от ЗМВР, изразяващи се в употребата на физическа сила ("поставяне на задържаното лице на колене", "захват на главата" и "извиване на ръцете му отзад") към момента на поставяне на белезниците без да е установено неподчинение от страна на ищеца и при условие, че поставянето на белезниците е извършено зад полицейския кордон и на метри от голяма група полицаи. Прието е за установено по делото, че осъщественото физическо въздействие при поставяне на белезниците на ищеца, чрез едновременното и кумулативно натрупване на действия по използване на физическа сила от трима полицейски служители, от една страна е било ненужно за обезпечаване и осигуряване изпълнението на служебните им задължения и упражняване на правомощията им на полицейските органи, а от друга - необосновано с оглед постигане целите на закона и въобще възможността за използване на физическа сила при задържане. Въз основа на така установеното незаконосъобразно използване на физическа сила и причинно-следствена връзка с настъпилите неимуществени вреди, съдът е приел, за основателен предявеният иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, като е определил за справедлив размер на обезщетението сумата от 5000 лева, съобразявайки се с правилата на чл. 52 от ЗЗД и чл. 5 от ЗОДОВ. Така определения размер, съда е обосновал въз основа на комплексна оценка на характера, степента, интензитета и продължителността на понесените вреди, както и отчитайки наличието на виновно допринасяне за увреждането от страна на ищеца - извършването на противоправно деяние, довело до неговото задържане. Решението е правилно, като постановено при спазване на съдопроизводствените правила и материалния закон и при обоснованост на правните изводи. Настоящата инстанция напълно споделя изложението към обжалвания съдебен акт мотиви и приемайки същите за пълноценни и ясни по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор, то счита, че същите не следва да бъдат допълвани или уточнявани. Във връзка с горното, настоящата касационна инстанция, счита поддържаните от касатора възраженията за неоснователни, поради следното: Доводът за фрагментирано изследване на процеса на задържане от страна на съда е очевиден опит за изопачаване на смисъла на атакуваните съдебни изводи. Съдът е отграничил моментите на използване на физическа сила при задържането на Колев с оглед изясняване на относимите към делото факти, но във връзка с разглеждането на общия процес по задържане. В тази връзка при положение, че задържането е осъществено чрез динамичен процес, при който трайното лишаване на задържаното лице от правото му на свободно придвижване е осъществено посредством използването на белезниците (помощно средство), но е започнал с извеждането му от тълпата протестиращи чрез физическа сила и е преминал през употреба на физическа сила за поставянето на самите белезници, то напълно логично и необходимо е съдът да оцени и разгледа този процес поетапно. Противното вече би било нелогично, тъй като води до резултат, при който да не се цени промяната в обстановката и условията на задържане, както и поведението на задържания и задържащите го лица. Именно като е ценил промените в процеса на задържане, съдът обосновано е приел, че ако към момента на първоначалното фактическо задържане на ищеца (извеждане от групата на протестиращите), използването на физическа сила е било правомерно, то към момента на поставяне на белезниците вече е в нарушение на закона. Напълно неоснователно е възражението против разпределението на доказателствената тежест в процеса. Оказването на съпротива при задържане, като факт подлежащ на установяване при изследване хипотезата на чл. 72, ал. 2 от ЗМВР, е положителен по своето естество, поради което същия подлежи на установяване от страната, ползваща се от него. Следователно и при положение, че ищецът твърди, че не е оказвал съпротива, то прякото и пълно доказване на факта - оказвана съпротива, е в тежест на ответника. В допълнение към казаното, следва да се посочи, че при изследване на законосъобразността на действията по задържане, приложение намира и общото правило на чл. 170, ал. 1 от АПК, според което административния орган и лицата, за които оспорения акт е благоприятен, трябва да установят съществуването на фактическите основания, посочени в него, и изпълнението на законовите изисквания при издаването му. По отношение на възраженията на касатора за отказа на съда да кредитира дадените в хода на делото свидетелските показания, следва да се отбележи, че изминалото време между разпитите на даден свидетел винаги следва да бъде отчитано при преценката за достоверността на установяваните обстоятелства, при условие, че се установява разминаване в показанията, но това не може да бъде само по себе си повод за кредитирането на необясними противоречия настъпващи във времето. В случая обаче, установените от съда противоречия в показанията на св. Петров правилно не са оправдани с "големия период от време" между разпитите, тъй като същите са съществени и необосновано разминаващи се. Що се касае до общо изразеното възражение от страна на касатора, че от показаният на останалите двама свидетели - св. Илчев и св. Динев, по безспорен начин установяват оказването на съпротива от страна на Колев, то същото е несъстоятелно от гледна точка на прецизното изследване от страна на първоинстанционният съд на тези показания и установената липса на яснота за момента на оказване на съпротива и заинтересоваността им, като участвали в задържането. Позоваването на видеозаписа и заключението на съдебно-физическа експертиза, отразяващо механизма на настъпилото увреждане, като аргумент, че ищецът "повлича" трима полицейски служители, съда преценява като опит за превратно тълкуване на доказателствата по делото. Безспорно "повличане" е налице, но същото съгласно посочената експертиза е следствие от осъществено физическо въздействие от страна на полицейските служители спрямо ищеца, което както е приел съда не е било необходимо. Относно оспорения размер на присъденото обезщетение, касационните възражения също да неоснователни. При определянето на дължимото обезщетение, съдът е отчел характера, степента, интензитета и продължителността на понесените вреди, както и поведението на ищеца, предизвикало необходимостта въобще от неговото задържане и представляващо съпричинително действие спрямо настъпилото увреждане. Същевременно са отхвърлени като недоказани твърденията за претърпени неимуществени вреди от "поставянето му в центъра на общественото и медийно внимание", настъпването на промяна в психологическия статус и емоционално състояние на ищеца, както наличието на причинно-следствена връзка между задържането и установените заболявания на Колев - "захарен диабет тип 2", отлепване на ретината на окото и последваща частична загуба на зрението на двете очи. В тази връзка, възраженията на касатора относно пропуск на съда да зачете липсата на причинно-следствена връзка между задържането и заболяванията на ищеца, като факт от значение за размера на дължимото обезщетение, е абсолютно несъстоятелно. Противно на становището на касатора, което не е подкрепено и с конкретика, настоящата инстанция не намира основания за приложението на чл. 5, ал. 1 от ЗОДОВ. Съгласно посочената разпоредба, ако увреждането е причинено поради изключителна вина на пострадалия, обезщетение не се дължи. В случая обаче не е изпълнен фактически състав на чл. 5, ал. 1 от ЗОДОВ - "изключителна вина на пострадалия" и както правилно е посочил административния съд, налице е единствено съпричиняване спрямо вредоносния резултат. По отношение на възраженията за прекомерност присъдените разноски в първата инстанция, то същото отново е бланкетно изразено и без конкретна мотивировка, при наличие на ясни мотиви от страна на съда, въз основа на какво е приел дължим размер на разноските от 2253 лева. Следва да се отбележи, че ако касатора е считал за прекомерен или неточен претендирания от ищеца размер на деловодни разноски, то е следвало да направи възражения за това най - късно с подадените писмени бележки през първата инстанция или да се възползва от производството по чл. 248 от ГПК за изменението на решението в частта му за разноските, което обаче не е сторил. С оглед изхода на делото, разноски в полза на касатора не се дължат, а по отношение на ответната страна - липсва надлежно предявено искане за това. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховния административен съд, Трето отделение