Решение № 127 от 21.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1881/2018 г.

Решение № 127 от 21.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1881/2018 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Стоил Сотиров Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 299/01.4.2014 г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е допуснато касационно обжалване по касационна жалба на П. Б. Н. от [населено място] против решение № 2079/02.10.2017 г. по в. гр. д. № 2185/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, 7 състав, в частта, с която потвърдено решение № 6188/21.7.2016 г. по гр. д. № 9052/2015 г. по описа на Софийския градски съд, I-16 граждански състав, в частта с която е отхвърлен предявения от П. Б. Н. от [населено място] против Прокуратура на Република България за разликата от 2000 лева до 50000 лева/48000 лева/ - иск за обезщетение за неимуществени вреди, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предложение второ ЗОДОВ. Въззивният съд е приел, че "С оглед така установените факти настоящият състав намира от правна страна следното: Държавата, съгласно чл. 2, т. 3 от ЗОДОВ, отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на следствието, прокуратурата и съда вследствие незаконно обвинение за извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Отговорността на държавата има обективен характер и се реализира чрез заплащане на обезщетение, което съгласно чл. 4 от ЗОДОВ се дължи за всички имуществени и неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение. Доказването на вредите и на причинно-следствената връзка между тях и незаконното обвинение е изцяло в тежест на ищеца, сезирал гражданския съд с иск за заплащане на обезщетение по реда на този закон. Искът за обезщетение съгласно чл. 7 от ЗОДОВ се предявява срещу държавните органи, от чиито незаконни актове са последвали вредите. В настоящия случай срещу ищеца е било образувано досъдебно производство за престъпление по чл. 202, ал. 2 от НК. Наказателното производство срещу ищеца е прекратено поради липса на достатъчно доказателства за извършено престъпление, следователно е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 2, предл. 2 от ЗОДОВ (ред. ДВ бр. 17/2009 г., приложима с оглед датата на прекратяване на наказателното производство). Прекратяването на наказателното производство на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК – поради това, че деянието не е извършено или не съставлява престъпление обосновава извод за незаконност по смисъла на чл. 2 от ЗОДОВ на повдигнатото обвинение, а оттук – и на действията на длъжностните лица на Прокуратурата на РБ по повод образуваното предварително производство. Незаконността на обвинението съставлява основание за носене на имуществена отговорност от държавата в лицето на нейните правозащитни органи по чл. 2, т. 3 от ЗОДОВ за обезщетяване на претърпените от ищеца вреди, доколкото такива са настъпили като пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение. По възражението на ответника, че не е налице фактическият състав на чл. 2, т. 3 от ЗОДОВ поради това, че на ищеца не е било повдигано обвинение в извършване на престъпление съдът намира следното: В решение № 187/13.06.2012 г. по гр. дело № 1215/2011 г. на ІІІ-то г. о. на ВКС е прието следното: "Употребеният в чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ израз "обвинение в извършване на престъпление" трябва да се тълкува по-широко за нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателно процесуален смисъл. Когато наказателното производство е образувано срещу определено лице, а впоследствие производството е прекратено поради това, че извършеното деяние не е престъпление, е осъществен съставът на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. Лицето, срещу което е образувано наказателно производство, търпи вреди от проведеното срещу него наказателно преследване и в случаите, когато производството е прекратено без да му е повдигнато обвинение". Подобно разрешение на този правен въпрос е възприето и в решение № 341/05.10.2012 г. по гр. дело № 1310/2011 г. на ІV-то г. о. на ВКС, а именно, – че фактът на прекратяване на наказателното производство поради липса на доказателства за извършено престъпление, осъществява хипотезата на чл. 2, т. 2 от ЗОДОВ, макар и да не е повдигнато обвинение и уличеното лице не е привлечено в качеството на обвиняем. В постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 353/06.11.2015 г. по гр. дело № 892/2015 г. на IV-то г. о. на ВКС, е прието, че тази практика не е в противоречие, а доразвива постановките на т. т. 7, 11 и 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и е в пълно съответствие с материалния закон – ЗОДОВ. Настоящият състав напълно споделя посочената последователна практика на ВКС по приложението на материалния закон, която съответства и на практиката на ЕСПЧ по въпроса кога едно лице е обект на наказателно обвинение. Ето защо съдът приема наличие на предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за възникване отговорността на държавата, представляване от П. в настоящия случай. Анализът на събраните доказателства обосновава несъмнен извод, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и подлежат на обезщетяване от ответника Прокуратура на РБ, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 вр. чл. 4 от ЗОДОВ. При определяне на размера на дължимото обезщетение съдът следва да вземе предвид тежестта на повдигнатото обвинение и предвиденото за него наказание, продължителността на наказателното преследване, вида и продължителността на наложените мярка за неотклонение и мярка за процесуална принуда, данните за личността на подсъдимия с оглед на това доколко повдигнатото обвинение за деяние, което не е извършил, се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението му в обществото, работата, в това число върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план, както и всички други обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания. Обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи глобално по справедливост, при отчитане на всички обстоятелства имащи отношение към размера му - тежестта и характера на обвинението (престъпление, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от три до петнадесет години); продължителността на наказателното преследване - производството е продължило от 12.10.2000 г. до 13.07.2010 г. (почти десет години); характера и интензитета на търпените мерки на процесуална принуда (не е налагана мярка за неотклонение), както и претърпените от ищеца морални страдания, преживения стрес, тревоги и притеснения. От обсъдените свидетелски показания се установява, че воденото срещу ищеца наказателно производство му е причинило душевни страдания и неудобства и е довело до промяна в поведението му. Не се установи обвинението да е в пряка причинна връзка с претърпения от ищеца остър инфаркт. Не се установи и проведеното наказателно производство да се е отразило на здравословното състояние на ищеца, като експертното заключение в тази насока следва да се обсъжда с оглед установените факти по делото. От събраните доказателства не може да се направи извод ищецът да е страдал от хроничен стрес, причинен му от воденото наказателно производство, в който случай само може да се приеме влияние върху здравословното му състояние. Ето защо оплакванията във въззивната жалба на ищеца са неоснователни, доколкото задължението за обезщетение обхваща само вредите, които са пряка и непосредствена последица от действията на Прокуратурата. Претърпеният инфаркт не е в такава връзка с наказателното производство и не подлежи на обезщетяване. Обезщетението за неимуществени вреди и в хипотезата на чл. 2 от ЗОДОВ се определя съобразно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД – по справедливост. Прилагането на критерия "справедливост" предпоставя цялостна преценка на конкретните факти, които са от значение за съдържанието на неимуществените вреди и за правилното определяне на обезщетението, чрез което те биха могли да бъдат репарирани. Преценявайки съдържанието на доказаните в процеса неимуществени вреди, техният интензитет и проявление във времето, продължителността на наказателното производство, характера и тежестта на незаконното обвинение, настоящият съдебен състав намира, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 2000 лева е достатъчно за справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Съдът намира за недоказано настъпването на неимуществени вреди в по-голям размер. Наказателното производство не е приключило в разумен срок, но ищецът не е претърпял интензивни вреди от това като се има предвид процесуално-следствените действия, в които той е взел участие. Ето защо съдът намира, че ищецът не е търпял значителни по интензитет вреди. Следва да се посочи, че размерът на обезщетението се определя към момента на влизане в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство през 2010 г. " Касационното обжалване е допуснато по въпроса "За задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства и обстоятелства по спора и да ги съобрази в мотивите си, съобразно тяхното съдържание с оглед достигането до резултат, съответстващ на тях". Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след като провери заявените в жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе по поставения въпрос, съобрази следното: По поставения въпрос е налице разрешение, дадено с решение № 389/04.8.2014 г. по гр. д. № 40/2013 г. по описа на ВКС, IV г. о., съгласно което "Мотивите на съдебното решение, както е разяснено в Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване на делото; необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно. Съдът трябва конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка. А когато по делото са събрани разноречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Въззивната инстанция не е контролноотменителна, а втора по ред по съществото на материалния спор. Поради това, и в съдебния си акт, тя не изследва първоинстанционното решение, което означава, че оплакванията във въззивната жалба, коментира доколкото те са свързани с материалноправния спор. Както е изяснено в Решение № 643/12.10.2010 по гр. д. № 1246/2009 на ІV ГО, Решение № 237/2010 г. по гр. д. № 826/2009 г. на ІV ГО и Решение № 60/05.06.2013 г. по гр. д. № 546/2012 г. на ІV ГО ВКС, при постановяването на своя съдебен акт, въззивният съд дължи изследване на възраженията и доводите на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване, като трябва да изложи съображения по всички важни и съществени положения. Въззивната инстанция трябва да изследва всички допустими и относимите към предмета на спора доказателства, събрания пред нея и пред първата инстанция, да направи собствени заключения, които обосновава и подкрепя от анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение, за да стигне до свое собствено решение, което намира отражение и в мотивите на съдебния акт. Когато въззивният съд възприема осъществяването или не на определи фактически положения, следва да ги посочи в своето решение, като може да препрати към обосновката на първоинстанционния съд, т. е. да не анализира сам относимите към даден факт доказателства, но в същото време не може да излага различни логически и правни съображения. В този случай, втората инстанция не действа като контролно-отменителна /дали едно разрешение на първостепенния съд е правилно или не, обосновани ли са заключенията му/, а се ползва от обосновката в първоинстанционното решение и така осъществява своята решаваща дейност. При произнасяне по иск с правно осн. чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ редакция преди изм. ДВ бр. 98/2012 г. /, съдът трябва в мотивите изрично да изясни кои релевантни за спора факти приема за установени и кои не, като се мотивира и обсъди относимите и допустими доказателствени средства, събрани по делото, както и да посочи ясно и точно какви са правните му заключения, като обсъди и доводите и възраженията на страните. Както е изяснено в т. ІІ ПП 4/1968 г. на ВС РБ, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от деликт, по справедливост, на осн. чл. 52 ЗЗД, съдът е длъжен да извърши преценка на установените по делото от него, конкретно съществуващи обстоятелства, имащи отношение към неимущественото увреждане, като изясни как те са се отразили върху приетата парична оценка на овъзмездяване. От съществено значение е как обвиненията са се отразили върху пострадалия именно с оглед на неговата личност, начина му на живот, среда и ценностна система, степента и интензитета на преживените от него емоционални страдания, други увреждания и неудобства; колко продължително са засегнати чувствата на конкретния индивид. " В съдебно заседание касационната жалба се поддържа от процесуалния представител на ищеца – адв. Р., който пледира за нейното уважаване. От пълномощника на ответника по касация са постъпили писмени бележки. Ответникът по касация – Прокуратура на Република България, посредством прокурор Д., застъпва становище за отхвърляне на жалбата. По касационните оплаквания: В касационната жалба се навеждат оплаквания за това, че претърпения от касационния жалбоподател – ищец, инфаркт неправилно не е отчетен от съда, като резултат от воденото предварително производство. Това оплакване се основава на данните от заключението на съдебно-медицинската експертиза. Моли се за уважаване на касационната жалба и уважаване на предявената претенция. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., като разгледа касационната жалба, становищата на страните, изразени в съдебно заседание, писмените бележки на процесуалния представител на ответника по касация, отговорът на поставения въпрос и на основание чл. 290 ГПК, намира следното: Обжалваното решение частично е неправилно. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди не е съобразено изложеното в заключението на съдебно – медицинската експертиза. Действително вещото лице е посочило, че не може да се приеме причинно-следствена връзка между възникването на острия миокарден инфаркт и разпита на 26.10.2009 г., но категорично е посочено, че "Хроничният стрес, на който е бил подложен ищецът във връзка с досъдебното производство е довел до допълнително неблагоприятно влияние върху факторите, отговорни за стабилността на атеросклеротичната плака и е допринесъл за ускоряване възникването на усложнението на коронарната болест на сърцето, а именно острия инфаркт на миокарда". От същото заключение се установява, че ищецът е бил хоспитализиран в кардиологична клиника на болница "Т. " по спешност и са извършени налагащите лечение манипулации. След като не е отчетен този факт, при приета от съда без възражения СМЕ, съдът е определил полагащото се обезщетение в нарушение на чл. 52 ЗЗД. Настоящата съдебна инстанция, имайки предвид изложеното и показанията на разпитания по делото свидетел И., които установяват емоционални проблеми в контактите на ищеца с роднини, приятели и познати, намира, че следващото обезщетение за претърпяните неимуществени вреди е в размер на 10000 лева. Предвид изложеното въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която е потвърдено решението на първата инстанция в частта, с която искът е отхвърлен за разликата от 2000 лева до 10000 лева, и искът – уважен за още 8000 лева. В останалата част решението на апелативния съд следва да бъде оставено в сила като правилно. С оглед изхода от спора ответникът по касационната жалба следва да заплати на процесуалния представител на касационния жалбоподател – ищец, деловодни разноски за трите инстанции, съобразно уважената част от иска, в размер на 974 лева, при условията на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1, предложение второ от ГПК Върховният касационен съд, състав на ІV г. о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 2079/02.10.2017 г. по в. гр. д. № 2185/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, 7 състав, в частта, с която потвърдено решение № 6188/21.7.2016 г. по гр. д. № 9052/2015 г. по описа на Софийския градски съд, I-16 граждански състав, в частта с която е отхвърлен предявения от П. Б. Н. от [населено място] против Прокуратура на Република България за разликата от 2000 лева до 10000 лева - иск за обезщетение за неимуществени вреди, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предложение второ ЗОДОВ, и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ – [населено място], [улица], да заплати на П. Б. Н., ЕГН – [ЕГН], със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 1, ап. 3, още сумата 8000/осем хиляди/ лева, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предложение второ ЗОДОВ. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата част. ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ – [населено място], [улица], да заплати на адвокат Н. С. Р. адвокатско възнаграждение/за три инстанции/, по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата сумата 974/деветстотин седемдесет и четири/ лева. Решението е окончателно.