Решение № 27 от 3.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5585/2007 г.

Решение № 27 от 3.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5585/2007 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Емануела Балевска Производството е по § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК (2007 г.) във вр. с чл. 218а, б. "б" ГПК (отм.). А. Д. И. от гр. Д. облажва и иска да се отмени Решение № 153 от 5.07.2007 г. по гр. въз. д. № 202/2007 г. на В. апелативен съд, с което е отменено Решение № 1 от 16.02.2007 г. по гр. д. № 494/2006 г. на Д. окръжен съд, в частта, с която М. на п. е осъдено да заплати на А. Д. И. сумата от 9 095 840 (неденоминирани) лв., представляващи обезщетение за претърпени имуществени вреди, произлезли от незаконни действия на длъжностни лица при СИС при ДРС - обявяване на непроведена процедура на публична продан, на основание чл. 1, т. 1 от ЗОДОВ и е постановил ново решение, с което искът е отхвърлен изцяло, оставяйки в сила решението на първоинстанционния съд, в останалата му обжалвана част. Поддържа се, че обжалваното решение е неправилно, необосновани и постановено при допуснати нарушения на материалния закон и процесуалните правила, отменителни основания по см. на чл. 218б, б. "в" ГПК (отм.). В срока по чл. 218г ГПК (отм.) не е постъпило писмено становище от ответника по касация - М. на правосъдието. По подадената к. жалба, състав на второ отделение на ВКС - гражданска колегия, намира: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.), съдържа мотивирано изложение на релевираните отменителни основания и е процесуално допустима. С обжалваното решение, Апелативният съд по жалба на М. на п. е отменил решението на окръжния съд, в частта, с която на основание чл. 1, т. 1 ЗОДОВ е уважен иска на А. И. за сумата от 9 095 840 (неденоминирани) лв., представляващи обезщетение за претърпени имуществени вреди, произлезли от незаконни действия на длъжностни лица при СИС при ГТРС - обявяване на непроведена процедура на публична продан през м.февруари-март 1996 г., възлагане без публична продан, на основание чл. 1, т. 1 от ЗОДОВ и е постановил ново решение, с което искът е отхвърлен изцяло, оставяйки в сила решението на първоинстанционния съд, в останалата му обжалвана (по отхвърлената част на заявения иск) част. Решението на въззивния съд е валидно, процесуално допустимо но неправилно. Постановено е в нарушение разпоредбата на чл. 110 ЗЗД, чл. 114 ЗЗД и чл. 188, ал. 1 и ал. 2 ГПК (отм.). Същото е необосновано, тъй като в разрез с фактите по делото и без каквито и да е анализ на събраните по делото доказателства, без мотиви по твърденията на въззивника-ищец по делото относно основателността на заявения иск, е прието, че заявеният иск по чл. 1 от ЗОДОВ е погасен по давност. С искова молба от 7.06.2006 г. А. Д. И. е заявил срещу М. на п. иск по чл. 1 от ЗОДОВ за сумата 201 600 лв., поддържайки, че по повод на негово задължения към "П." АД, произтичащи от договор за кредит- в размер на 4 711 018.52 лв. през 1995 г., срещу него е предприето индивидуално принудително изпълнение по изп.д. № 135/1995 г. на СИС при РС Г. Т. Изпълнението е проведено чрез наложен запор на животни - 107 бр.крави. 7 бика и 30 юници. На 16.03.1996 г. е била насрочена публична продан, която не е проведена, а междувременно Банката-кредитор е цедирала вземането си към А. Д. на "А." АД В. По искане на цесионера- "нов кредитор", съдия изпълнителят при СИС на РС Г. Т. е възложил с възлагателно постановление всички активи на длъжника А. И., в т.ч. и запорираните животни, в полза на цесионера. С решение по гр. д. № 186/1999 г. на Д. окръжен съд всички действия на съдия изпълнителя по възлагателното постановление по изп. Д. № 135/95 г. бяха отменени като незаконосъобразни, но животните не са върнати на собственика, като му е отказано назначаване на експертиза за установяване стойността на липсващите животни. Предвид на тези незаконни действия на съдия изпълнителя от СИС при РС Г. Т., както и поради обстоятелството, че образуваното през 1996 г. СЛ. Д. № 402-Р/1996 г. на ОССл -Д. срещу длъжностни лица - съдия изпълнител при СИС РС Г. Т. за злоупотреба със служебното положение е прекратено на основание чл. 239а НПК (невнасяне от страна на прокуратурата на обвинение в срока на закона), ищецът-собственик претендира обезвреда на настъпилите имуществени вреди по реда и на основание чл. 1 от ЗОДОВ за сумата 201 600 лв. Въззивният съд неправилно е отменил решението на първата инстанция и е отхвърлил иска на А. Д. като погасен по давност, приемайки, при грубо нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон, че преди да се произнесе по основателността на иска, че може и следва да се произнесе по направеното възражения за давност. Безспорно теорията и съдебната практика приемат, че едно материално субективно право може да бъде ефективно защитено със санкцията на съда (позитивно съдебно решение), при условие, че не са изтекли законоустановените с разпоредбата на чл. 110 и 111 ЗЗД давностни срокове, реливирани като защитно средство от ответника, но само ако субективно материално право, чиято защита се търси съществува в патримониума на страната ищец. В настоящият случай изводът за изтекъл срок на погасителната давност по заявения иск на А. Д. И. би могъл да бъде направен само и доколкото решаващият съд бе констатирал, че правото на обезщетение (вземането) на имуществени вреди, търсено по реда на чл. 1 ЗОДОВ, е възниквало (както се твърди в настоящия случай) в резултат на незаконни действия на съдия изпълнителя при СИС към РС Г. Т., определяйки съответно и точния момент, от който тече давностния срок, с оглед на основанията за възникване на отговорността по реда на ЗОДОВ. Началото на давностният срок, съгласно разпоредбата на чл. 114 ЗЗД тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Без по делото да е разрешен въпроса налице ли е вземане, от кой момент е изискуемо и какъв е неговия размер, предвид на настъпилата вреда за увреденото лице, не може обосновано и законосъобразно да се определи изтекъл ли е срока на погасителната давност, като се приложи т. 4 на ТР 3/2005 г. на ОСГК на ВКС относно началния момент на погасителната давност. Цитираното ТР на ОСГК дава разяснения по точното приложение на закона, но самото то визира две хипотези - при отмяна на незаконен административен акт и поради незаконни фактически действия на административния орган. С обжалваното решение, въззивният съд необосновано е приел, че при преценка на данните относно изтеклия период от време, като изтекъл срок на релевираната погасителна давност от страна на М. на п., следва да се цени само моментът на отмяната на незаконосъобразно извършените действия на съдия изпълнителя, без да са взети предвид и обсъдени твърденията на ищеца, заявени с исковата молба, че вредите му произтичат от незаконни, отменени от съда правни действия, както и от незаконни фактически действия респ. бездействия от страна на съдия изпълнителя, касаещи служебната му дейност след отмяната (по реда на обжалването) на извършеното изпълнението в полза на кредитора- цесионер. Въззивният съд се е позовал на задължителното приложение на ТР на ВКС, не само без изводи относно основателността на претендираното вземането, моментът на неговата изискуемо и точния размер, и без да се изложи съображения по възражението на МП, че не е материално-легитимирана страна да отговаря по заявения срещу него иск по ЗОДОВ, тъй като към момента на извършените незаконни действия от съдия изпълнител е действала правната уредба на чл. 150, ал. 2 от ЗСВ (отм.), Министърът на п. само назначава съдиите изпълнители, но те не са в трудови правоотношения с М., а са служители към съответните районни съдилища. Констатираните пороци на обжалваното решение налагат неговата отмяна и връщане на делото за ново разглеждане, от въззивния - В. апелативен съд, съобразно правилата на § 2, ал. 2 от ПЗР на ГПК (2007 г.). При ново разглеждане на делото, въззивният съд следва да разгледа по същество основателността на заявения иск по чл. 1 от ЗОДОВ, да отговори на релевираните доводи на жалбоподателите - в т. ч. на довода на М. на п. за липса на материално правна легитимация. Доколкото се приеме, че именно МП е държавният орган, отговарящ за вредите, настъпили поради незаконни действия на съдиите изпълнители и заявената претенция от А. И. е основателна, да определи точния момент на изискуемост на вземане, неговият действителен размер (в която насока са релевираните доводи по въззивната жалба на А. И.) и едва тогава да се произнесе и по заявеното възражения за изтекъл срок на погасителна давност по чл. 110 ЗЗД. По изложените съображения и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.), състав на ВКС - второ отделение на гражданската колегия