Решение № 1176 от 29.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8132/2018 г.

Решение № 1176 от 29.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8132/2018 г., VI о., докладчик председателят Милка Панчева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по две касационни жалби, подадени от Л. Стайкова, насочени против решение № 6069/26.10.2017 г. и решение № 1481 от 7.03.2018 г., и двете постановени по адм. д. № 5353/2017 г. на Административен съд – София-град. С решение № 6069/26.10.2017 г. по адм. д. № 5353/2017 г., съдът е: 1) отменил по жалбата на Л. Стайкова решение № 2153-21-116 от 20.11.2015, издадено от директора на ТП на НОИ – София-град, и потвърденото с него разпореждане № [ЕГН]/2 от 30.09.2015 г. на ръководителя на "ПО" при ТП на НОИ – София-град, в частта им, с която е спряна личната пенсия за инвалидност на Л. Стайкова; 2) върнал е преписката на ръководителя на "ПО" при ТП на НОИ – София-град за ново произнасяне при спазване на дадените указания по тълкуването и прилагането на закона; 3) отхвърлил жалбата на Л. Стайкова в останалата част. С решение № 1481 от 7.03.2018 г. по адм. д. № 5353/2017 г., Административен съд – София-град е отхвърлил искането на Л. Стайкова за допълване на постановеното по делото решение № 6069/26.10.2017 г. Поддържат се оплаквания за неправилност на решенията поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Ответникът по касационната жалба – директорът на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) – София-град, чрез упълномощения юрисконсулт Даниела Петрова, с писмени бележки излага доводи за правилност на обжалваните решения. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване срещу постановените от Административен съд – София-град решения. Касационната жалба срещу решение № 6069 от 26.10.2017 г., постановено по адм. д. № 5353/2017 г. от Административен съд – София-град, в частта, с която е отменено решение № 2153-21-116 от 20.11.2015, издадено от директора на ТП на НОИ – София-град, и потвърденото с него разпореждане № [ЕГН]/2 от 30.09.2015 г. на ръководителя на "ПО" при ТП на НОИ – София-град, в частта им, с която е спряна личната пенсия за инвалидност на Л. Стайков и преписката е върната на ръководителя на "ПО" при ТП на НОИ – София-град за ново произнасяне при спазване на дадените указания по тълкуването и прилагането на закона, е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, но от лице, за което обжалваното решение е благоприятно. Съгласно чл. 210, ал. 1 от АПК право да обжалват решението имат страните по делото, за които то е неблагоприятно. В случая жалбата на Стайкова срещу административния акт е уважена досежно спряната социална пенсия за инвалидност и съдът е върнал на административния орган преписката за ново произнасяне, поради това, че тази пенсия е отпусната преди 31.12.2014 г. и се изплаща на основание заличеното изречение второ на чл. 101, ал. 3а от КСО. Предвид изложеното в тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане и производството да се прекрати, поради констатирана недопустимост – касационната жалба е подадена от лице, което няма правен интерес от обжалването на решението в посочената част. В останалата част касационната жалба срещу решение № 6069 от 26.10.2017 г. и касационната жалба срещу решение № 1481 от 7.03.2018 г., и двете постановени по адм. д. № 5353/2017 г. от Административен съд – София-град, са подадени в срок, от надлежна страна и са процесуално допустими. Разгледани по същество на основанията посочени в тях и след проверка на решенията за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, касационната жалба срещу решение № 1481 от 7.03.2018 г. е неоснователна, но касационната жалба срещу решение № 6069/26.10.2017 г. е частично основателна. От фактическа страна по делото правилно е установено, че с разпореждане № [ЕГН] от 1.04.2013 г., на Л. Стайкова е отпусната лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване по чл. 74 от КСО в размер на 241. 29 лв. и социална пенсия за инвалидност по чл. 90 а в размер на 30. 25 лв. Стайкова е подала заявление вх. № МП – 92321 от 2.10.2013 г., с което е поискала отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, към което е приложила документите, изискуеми по чл. 2 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС). По подаденото заявление във връзка с извършената преценка на правото, е изпратено запитване изх. № МП-92321#1 от 1.11.2013 г. до Дирекция "Европейски регламенти и международни договори" при ЦУ на НОИ, касаещо придобития от Стайкова украински осигурителен стаж и изричното й желание да не се ползва, в отговор на което е получено писмо с изх. № 94 А – 23224 - 2 от 18.11.2013 г., съгласно което същият не следва да се взима предвид при преценка на правото на българска пенсия, поради което българският стаж е недостатъчен за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст. С оглед това писмо Стайкова е оттеглила заявлението си, но на 6.07.2015 г. е подала ново заявление с вх. № 2112 – 21 - 241, с което прави искане за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст при условията на чл. 68 от КСО във връзка с § 5 от ПЗР на КСО. С оглед представените документи, удостоверяващи придобития осигурителен стаж и доход и след извършената преценка на правото, от длъжностно лице по пенсионното осигуряване е издадено разпореждане № [ЕГН]/30.09.2015 г., с което исканата пенсия е отпусната, считано от датата на заявлението. Със същия акт е разпоредено и спиране на личната пенсия за инвалидност поради общо заболяване и социалната пенсия за инвалидност. Недоволна от това разпореждане, Стайкова го е оспорила пред горестоящия орган, който е приел, че, заявителката е придобила право на пенсия съгласно чл. 68, ал. 1 - 2 КСО на 10.04.2010 г., към която дата има навършена възраст 60 години и 97 точки като сбор от възрастта и осигурителния стаж. Приел е и че правилно пенсионният орган не е зачел като "учителски стаж" периодът 1.07.1977 г. - 14.01.1978 г., тъй като същият е зачетен по реда на действащото законодателство към спорния период от време, съгласно Дял І и ІІ от КТ от 1951 г. (отм.); и Постановление № 61 от 28.12.1967 г. Не е признал и стажът за периода 01.02.1979 г. – 31.05.1979 г., положен в НМА "Проф. Панчо Владигеров", като такъв по § 5 от ПЗР на КСО, тъй като е полаган в музикалната академия, която е създадена по Закона за висшето образование, а не по Закона за народната просвета, каквото е изискването на чл. 19, ал. 1 от НПОС, а по отношение на спирането на социалната пенсия за инвалидност директорът на ТП на НОИ е приел, че разпореждането е в съответствие с разпоредбите на чл. 101, ал. 1, т. 4а и чл. 94, ал. 3 от КСО, поради което е оставил жалбата срещу разпореждането без уважение. Тъй като производството по адм. д. № 5353/2017 г. е образувано след постановяване на решение № 6216 от 18.05.2017 г. по адм. дело № 2758/2017 г. по описа на ВАС, с което е отменено Решение № 6166 от 11.10.2016 г. по адм. д. № 12129/2015 г. по описа на Административен съд София-град, образувано по жалбата на Л. Стайкова срещу Решение № 2153-21-166 от 20.11.2015 г. издадено от директора на ТП на НОИ – София-град, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на АССГ, съдът е преценил и данните от назначената при предходното разглеждане на делото експертиза, в която вещото лице е отбелязало, че при съобразяване на българския и украинския стаж на жалбоподателката, за който, ако се приеме, че отговаря на критериите за учителски стаж съгласно чл. 19 от НПОС, правото на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, три години по-рано от възрастта по чл. 68, ал. 1 КСО, се придобива на 10.04.2007 г. Вещото лице е посочило, че жалбоподателката се е пенсионирала по чл. 68, ал. 1 - 2 КСО на 6.07.2015 г., от която дата й е отпусната пенсия, като за периода, от който е придобила право на ранно пенсиониране, до момента на прекратяване на трудовия й договор (от 13.01.2012 г.) й се дължи добавка от учителския пенсионен фонд в размер на 0. ЗЗ на сто от пенсията за всеки месец, за който има осигурителна вноска във фонда. Пак според вещото лице, при съобразяване само на българския учителски стаж на жалбоподателката, добавката по § 5, ал. 3 от ПЗР на КСО в размер 0. ЗЗ на сто за всеки месец, за който има вноска във фонда, по № [ЕГН] от 30.09.2015 г. е на стойност 42. 40 лв., а общия размер на личната пенсия за ОСВ и тази добавка е 389. 64 лв. Сравнен този размер с размера на получаваните до 6.07.2015 г. пенсии за инвалидност поради общо заболяване в размер на 253. 16 лв. и социална пенсия за инвалидност по чл. 90а от КСО в размер на 31 лв. (25 %), се получава, че пенсията по чл. 68, ал. 1 - 3 е по висока със 127. 17 лв. В изпълнение на задължителните указания на ВАС, дадени с Решение № 6216 от 18.05.2017 г. по адм. д. № 2758/2017 г., по делото е изискана и приложена административна преписка № [ЕГН], образувана относно отпускането на пенсия за инвалидност поради общо заболяване на Стайкова. От жалбоподателката са представени писмо на руски език от управлението на Пенсионния фонд на Руската федерация от 3.07.2012 г., писмо до жалбоподателката от изпълнителния комитет на Синдиката на българските учители, съдържащо становище относно признаването на стажа, придобит в бившия СССР, както и Удостоверение, издадено от Украинския комитет на професионалния съюз на културните работници. Административен съд – София-град е отменил атакуваните актове само в частта, с която е спряна социалната пенсия за инвалидност, и е върнал преписката на административния орган за ново произнасяне съгласно указанията дадени в решението, а в останалата част е приел, че разпореждането и решението на директора на ТП на НОИ – София-град, са законосъобразни. Решението е частично правилно. Изложените в касационната жалба доводи за неправилно прилагане на материалноправните норми на § 5 от ПЗР на КСО и чл. 19, ал. 3 от НПОС, са основателни по отношение на стажа в НМА "Проф. Панчо Владигеров". На първо място първоинстанционният административен съд не е съобразил, че разпоредбата на чл. 19, ал. 3 от НПОС няма придадено обратно действие, тъй като стажът на Стайкова в музикалната академия е положен в периода 1.02.1979 г. – 31.05.1979 г. и не може да преурежда с обратна сила вече прекратени трудови и осигурителни правоотношения. Законът за народната просвета, обнародван в ДВ, бр. 86 от 18.10.1991 г., не е приложим по отношение на положения труд на учителска длъжност през периода 1.02.1979 г. до 31.05.1979 г. По силата на изричната разпоредба на § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО времето, което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31 декември 1999 г. съгласно действащите дотогава разпоредби, се признава за осигурителен стаж по този кодекс. Наличието на учителски трудов стаж, който се приравнява за "учителски осигурителен стаж" по смисъла на § 5, ал. 1 от ПЗР на КСО, следва да бъде преценен съобразно действащите към момента на полагане на труда материалноправни норми. Разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от НПОС предвижда, че учителски стаж е осигурителният стаж, положен на учителска или възпитателска длъжност в учебни и възпитателни заведения. За учителски стаж се счита и осигурителният стаж на директорите и заместник-директорите на учебни и възпитателни заведения, ако те са изпълнили пълната норма задължителна преподавателска работа. Ал. 3 на чл. 19 от НПОС въвежда дефиницията на учебни и възпитателни заведения по смисъла на ал. 1 и това са създадените по реда на отменения Закон за народната просвета (ДВ, бр. 79 от 2015 г.) или по Закона за предучилищното и училищното образование. Жалбоподателката обаче е била учител в НМА за 4 месеца и според приложимия закон за процесния период, същият следва да се зачете за учителски стаж по смисъла на КСО, тъй като ЗНП е обнародван едва 1991 година. В раздел V от Закон за по-тясна връзка на училището с живота и за по-нататъшно развитие на народното образование в НР България (обн., Изв., бр. 54 от 7.07.1959 г. и отменен, ДВ, бр. 86 от 18.10.1991 г.), попадат и висши учебни заведения, а в чл. 22 изрично са предвидени висши учебни заведения по изкуствата, като е отразено, че те организират обучението на студентите по марксистко-ленинската естетика и развитието на социалистическото изкуство в най-тясна връзка със социалистическата практика. След като висшите училища по изкуства са били част от приложимия закон, то стажът на касационната жалбоподателка, положен в НМА "Проф. Панчо Владигеров", следва да се зачита като учителски по смисъла на § 5 от ПЗР на КСО, тъй като е положен на длъжност учител в учебно заведение по смисъла на действащия през този период закон, касаещ училищата в България. В останалата част, обаче, касационната жалба срещу решение № 6069/26.10.2017 г. по адм. д. № 5353/2017 г., е неоснователна. Правилни са изводите на първоинстанционния съд, че стажът за времето, през което Стайкова е работила в Украйна не следва да се зачете за учителски и че законосъобразно административният орган е спрял личната пенсия за инвалидност поради общо заболяване. Според чл. 10, ал. 2 от Договора между Република България и Украйна за социално осигуряване (обн. ДВ, бр. 26 от 21.03.2003 г.), ако законодателството на една от договарящите страни обвързва придобиването на правото на пенсия с наличието на стаж, придобит при упражняването на определена професия или при определена работа, то при отпускането на тази пенсия се взима предвид и стажът, придобит съгласно законодателството на другата договаряща държава при упражняване на същата професия или работа. В случая обаче, въпреки представените от касационната жалбоподателка доказателства - удостоверение от Украинския комитет на професионалния съюз на културните работници, не може да се направи извод, че заеманите от нея длъжности са приравнени на учителска или възпитателска длъжност в България. В посоченото удостоверение е отразено, че Стайкова е изпълнявала длъжностите "лаборант в кабинет по физика", "музикален служител в детска градина", "концерт майстор" в детска градина и учаща се в консерваторията. От страна на жалбоподателката не са представени данни, какво е било естеството на тези длъжности. Същата е имала възможност да представи длъжностни характеристики, или да изиска съдействие от украинските работодатели, които да й изпратят съответната информация. При така представените данни в удостоверението от Украинския комитет на професионалния съюз, настоящият състав намира, че стажът в Украйна на изброените длъжности, не може да се приеме, че е такъв по чл. 10, ал. 2 от Договора между Република България и Украйна, т. е. не е упражняван при същата професия или работа. Правилни са изводите на първоинстанционния съд и досежно спирането на инвалидната пенсия за общо заболяване, поради отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст, предвид забраната по чл. 101, ал. 1, т. 2 от КСО. Съгласно посочената разпоредба не могат да се получават едновременно лична или наследствена пенсия за осигурителен стаж и възраст с лична или наследствена пенсия за инвалидност поради общо заболяване. В случая при отпускане на пенсията за осигурителен стаж и възраст, административният орган е задължен да спре личната пенсия за инвалидност поради общо заболяване, която Стайкова е получавала до този момент, тъй като пенсията за осигурителен стаж и възраст е в по-благоприятен размер, отколкото получаваната пенсия за инвалидност поради общо заболяване. Това обстоятелство, се доказва и от експертизата на вещото лице, изготвена при предходното обжалване пред Административен съд – София-град. Същият е посочил, че при съобразяване само на българския учителски стаж на жалбоподателката, добавката по § 5, ал. 3 от ПЗР на КСО в размер 0. ЗЗ на сто за всеки месец, за който има вноска във фонда, по партида № [ЕГН] от 30.09.2015 г. и размера на личната пенсия за ОСВ прави обща сума от 389. 64 лв. Тази сума е със 127. 17 лв. по-висока от получавания до момента размер на пенсията за инвалидност поради общо заболяване и социална пенсия за инвалидност. Възраженията в касационната жалба и доказателствата приложени към нея, че Стайкова в действителност страда от професионално заболяване, са ирелевантни в случая, тъй като не се оспорва това обстоятелства, а е налице законова пречка за получаване на двете пенсии едновременно. Предвид изложеното решението на първоинстанционния съд и в тази част е правилно. Неоснователна е и жалбата на Стайкова срещу решение № 1481 от 7.03.2018 г. по адм. д. № 5353/2017 г., постановено от Административен съд – София-град. Правилни са изводите на първоинстанционния съд, че допълване на решение може да се постанови, ако съдът не се е произнесъл по целият предмет на спора, с който е сезиран. В случая административният съд е разгледал обжалваният административен акт във всичките му части и е отговорил на всички възражения на жалбоподателката. Допълването на решението касае диспозитива на съдебния акт, който се отнася за предмета на спора, а не мотивите на решението. Законосъобразно решаващият състав е приел, че молбата по чл. 176 от АПК по своята същност представлява несъгласие с мотивите на съда и че тези възражения следва да се предявят пред касационната инстанция, а не чрез молба за допълване на постановеното решение, поради което правилно е отхвърлил искането на Стайкова за допълване на решение № 6069 от 26.10.2017 г. С оглед горното, на основание чл. 210, ал. 1 от АПК, касационната жалба на Л. Стайкова срещу решение № 6069 от 26.10.2017 г., постановено по адм. д. № 5353/2017 г. от Административен съд – София-град, в частта, с която е отменено решение № 2153-21-116 от 20.11.2015 г., издадено от директора на ТП на НОИ – София-град, и потвърденото с него разпореждане № [ЕГН]/2 от 30.09.2015 г. на ръководителя на "ПО" при ТП на НОИ – София-град, в частта им, с която е спряна личната пенсия за инвалидност на Л. Стайкова и преписката е върната на ръководителя на "ПО" при ТП на НОИ – София-град за ново произнасяне при спазване на дадените указания по тълкуването и прилагането на закона, следва да се остави без разглеждане и производството по нея да се прекрати в тази част, поради установената недопустимост. Решение № 6069 от 26.10.2017 г. следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлена жалбата на Стайкова срещу решение № 2153-21-116 от 20.11.2015 г., издадено от директора на ТП на НОИ – София-град, и потвърденото с него разпореждане № [ЕГН]/2 от 30.09.2015 г. на ръководителя на "ПО" при ТП на НОИ – София-град, досежно непризнаването на стажа в НМУ "Проф. Панчо Владигеров" за периода 1.02.1979 г. – 31.05.1979 г. за учителски стаж и делото да бъде върнато като преписка на административния орган за ново произнасяне по заявлението на касационната жалбоподателка за признаване на този стаж и отпускане на добавка по § 5, ал. 3 от ПЗР на КСО. В останалата част решението не страда от касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което следва да се остави в сила. Решение № 1481 от 7.03.2018 г. по адм. д. № 5353/2017 г. на АССГ е правилно постановено и не страда от твърдяните в касационната жалба пороци, поради което следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 210, ал. 1 от АПК и чл. 272, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,