Решение № 208 от 19.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 137/2008 г.

Решение № 208 от 19.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 137/2008 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Снежанка Николова Производството е по § 2, ал. 3 ПЗР на ГПК, във връзка с чл. 218а, ал. 1, б. "а" и сл. от ГПК (отм.). Образувано е по касационната жалба на РПК "С", с. П., чрез пълномощника й адвокат Л., против въззивното решение от 3.10.2007 г. по гр. д. № 3035/2005 г. на Пловдивския окръжен съд в частта му, в която е оставено в сила първоинстанционното решение от 17.04.2002 г. по гр. д. № 4616/2001 г. на Пловдивския районен съд, с което е отхвърлен предявения от касатора против О. "Р", гр. П. установителен иск за собственост на недвижим имот, представляващ парцел ****фурна, в кв. 15 по плана на с. Л., Пловдивска област, с площ 247 кв. м, ведно с масивна двуетажна сграда със застроена площ 205 кв. м, при описаните граници. В останалата му част относно иска за прогласяване нищожността на сключения на 25.09.2000 г. между О. "Р" и Т. Х. Д. договор за продажба на същия имот, въззивното решение не е обжалвано. Касаторът поддържа становище за необоснованост на направените изводи и нарушение на материалния закон и моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и вместо това предявеният установителен иск за собственост бъде уважен. Претендира и заплащане на направените по делото разноски. О. "Р", гр. П. оспорва касационната жалба като неоснователна и моли обжалваното решение да се остави в сила с присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) и е процесуално допустима. Върховният касационен съд на РБ, в настоящият си състав на II гражданско отделение, като обсъди заявените в нея основания във връзка с данните по делото и на основание чл. 218ж ГПК (отм.), приема следното: Предмет на спора за собственост между РПК "С" и О. "Р" е недвижим имот, представляващ парцел **** - 103 в кв. 15 по плана на с. Л., с построената в него масивна сграда, фурна или хлебопекарна, и е породен от обстоятелството, че през 2000 г. имотът е актуван като частна общинска собствености продаден на Т. Д. Кооперацията поддържа, че тя е собственик на имота, на основание разпоредбата на чл. 2, ал. 3 ЗОбС, в редакцията до отмяната й с Дв, бр. 101/2004 г., тъй като сградата е построена през 1958 г. от В. к. Първенец - Л., вляла се впоследствие в РПК "Н" гр. П., от която по разпределение през 1977 г. й е предадена. Позовава се и на давностно владение от 1977 г., когато имотът е заведен по баланса й. По делото е установено, че в периода 1957-58 г. С на С. с. Л. е решавал редица въпроси във връзка с построяването на фурна в селото: относно начина на строителството, финансирането, осигуряване на материали и работници, контролиране изразходването на паричните средства. Фурната е построена през 1958 г. върху държавна земя от С. в селото. Тези фактически изводи съдът е изградил на основание представените протоколи и събраните свидетелски показания, установяващи участието на населението, респ. кооператорите в строителството на сградата. Въпреки приетия факт на построяването на фурната от С., въззивният съд намерил предявения от касатора иск за собственост за неоснователен, тъй като не е ангажирал доказателства за наличието на правоприемство със С., с. Л., при наличие на доказателствената тежест за това обстоятелство. Изводът е правилен и обоснован, а оплакванията на касатора - неоснователни. От представените доказателства е установено, че ищцовата к. е вписана в търговския регистър при ПРС през 1977 г. по ф. д. № 835/1977 г., впоследствие - през 1992 г., е било променено наименованието й от "Р" на "С". Поради липсата на други относими доказателства изводът, че липсва установено правоприемство между В к. "П" (съгласно твърденията в исковата молба), както и между С, с. Л. представените протоколи от периода 1956 - 61 г. и ищцовата к. РПК "С" е правилен. Неоснователно касаторът поддържа, че това обстоятелство не било спорно между страните, тъй като от установяването му зависи основателността на поддържаната от ищеца теза за основанието, на което твърди да е собственик на имота, оспорвано от ответната община. Неоснователно е и оплакването, че от представения протокол № 2 от 23.10.61 г. се установява сливането на кооперацията с РПК "Н", гр. П., тъй като, както правилно е приел въззивният съд, липсват доказателства за осъществяването на целия фактически състав на сливането на двете кооперации, вкл. и имуществото им - вписване в кооперативния регистър. Дори и да е налице такова сливане на С. в с. Л., то не са налице представени доказателства и за факта на отделянето на ищцовата к. от "Н" П. през 1977 г., вкл. и получаването на определени активи от нея и то конкретно спорния имот, построен от С., с. Л.. П. въззивният съд е обсъдил в тази връзка писмото от 21.02.77 г. до МВТ, съдържащо данни за образуване на Р. п. к. с. П. по решение на ИК на ЦКС (от 10.02.77 г.) и удостоверението по ф. д. на ПРС № 835/77 г. за вписването й в кооперативния регистър с наименованието "Р", без данни за отделяне и правоприемство от друга кооперация. Съдът е обсъдил и останалите доказателства - извлечения от амортизационни планове, данни за данъци и заключенията на допуснатата съгласно указанията в решението по първата касация експертиза и обосновано е заключил, че установените от тях обстоятелства за включване на имота в ДМА на ищцовата к. през 1977 г. и плащането на данъци не установяват наличие на правоприемство, за да се легитимира същата като собственик на основание чл. 2, ал. 3 ЗОбС, сега отменен. Правилно в съответствие с чл. 86 ЗС в различните действуващи редакции на закона, съдът е приел и второто поддържано основание за собствеността върху имота - давностно владение от 1977 г. до 2000 г., за неоснователно. До 1996 г. (изм. на чл. 86 с Д. в. бр. 33/96 г.) е съществувала забрана за придобиване по давност вещ, която е държавна или общинска собственост, а периодът след това не е достатъчен за оригинерното придобиване на правото на собственост. При липсата на доказателства за правоприемство между съществувалата през 1958 г. к. и ищеца не би могло да се обсъжда игнориране на законовата забрана на чл. 86 ЗС до 1990 г. във връзка с разпоредбата на чл. 2, ал. 3 ЗОбС, сега отм. Оплакването в тази насока също е неоснователно. Поради изложените съображения следва извода, че не са налице поддържаните в жалбата касационни основания за отмяна на въззивното решение и затова то следва да се остави в сила. С оглед този изход касаторът следва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Водим от горното и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.), ВКС, II г. о. в настоящият състав