Решение № 187 от 30.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 466/2008 г.

Решение № 187 от 30.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 466/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Бойка Ташева Производството е по чл. 218е ал. 1 във вр. с чл. 218а ал. 1 б. "б" от ГПК (отм.) във вр. с § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК. Образувано е по касационната жалба на а. П като процесуален представител на Н. Г. Г. от гр. Ст. З. срещу въззивното решение Пловдивския апелативен съд, постановено на 22.Х.2007 г. по гр. д. № 787/2007 г. Ответникът по касационната жалба Т. М. Д. от гр. Ст. З. не е заявил становище пред настоящата инстанция. Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, намира, че касационната жалба е допустима, а разгледана по същество - и основателна, съображенията за което са следните: С атакуваното решение Пловдивският апелативен съд е отменил решението на С. окръжен съд по гр. д. № 848/2006 г. и вместо него е постановил друго, с което е осъдил Н. Г. Г. да заплати на Т. М. Д. 17000 лв. на основание договор за заем от 17.V.2006 г., ведно със законната лихва, считано от 16. Х.2006 г. до окончателното изплащане, както и 420 лв. лихва за забава за периода 17.VII. - 16.Х.2006 г. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че със запис на заповед от 17.V.2006 г. с нотариално заверен подпис ответницата, сега касатор, се е задължила безусловно да заплати на ищеца 17000 лв. на 17.VII.2006 г. С влязло в сила определение на С. РС № 1350/28.IХ.2006 г. по ч.гр.д. № 1154/2006 г. на ищеца е отказано издаването на изпълнителен лист въз основа на този документ, тъй като в текста му липсва израз "запис на заповед" съобразно разпоредбата на чл. 535, т. 1 от ТЗ. Записът на заповед не е оспорен и е годно доказателство за преценка на отношенията между страните. Той съдържа всички елементи на договора за заем - размер на предоставената сума и дата за връщането й, и има правна характеристика на разписка, удостоверяваща получаването на сумата от издателя и задължението му за връщането й. Не се установява ответницата да е изпълнила задължението си за връщане на сумата, което обуславя основателност на претенциите за присъждане на главницата и лихвите. В касационната жалба са изложени съображения за допуснати съществено процесуално нарушение, необоснованост и незаконосъобразност - касационни основания по чл. 218б ал. 1 б. "в" от ГПК (отм.). Твърди се неправилност на извода на въззивния съд за установено по делото наличие на заемно правоотношение между страните, тъй като ищецът не е осъществил по делото пряко и пълно доказване на това твърдяно от него обстоятелство. Неправилно представеният запис на заповед е оценен като обективиращ разписка за получаване на сума и договор за заем, въпреки че този документ е едностранен, в него не се съдържат изявления за даване и получаване на сума, нито за връщане на такава. Иска се отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск. Претендират се и разноски. Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, като прецени релевираните в касационната жалба оплаквания във връзка с данните по делото, намира, че атакуваното решение е неправилно. И. си, че с представения по делото т.н. "запис на заповед" е установено наличието на сключен между страните договор за заем за процесната сума, въззивният съд е направил в нарушение на правилата за доказателствената тежест, установени в разпоредбата на чл. 127, ал. 1 от ГПК (отм.), според които всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. Несъмнено установено е в случая, че с влязло в сила определение по ч.гр.д. № 1154/2006 г. на С. РС е отхвърлена молбата на ищеца Д. за издаване на изпълнителен лист въз основа на записа на заповед, като е прието, че този документ не е редовен от външна страна и не е запис на заповед поради липса в текста му на един от съществените реквизити. При това положение и при липса на каквито и да било други доказателства по делото "записът на заповед" с нотариална заверка на подписа на касаторката - ответница, в който тя заявява безусловното си задължение на 17.VII.2006 г. да заплати на ищеца 17000 лв., представлява само нейно едностранно изявление, но той не обективира сам по себе си възникнало и съществуващо между страните заемно правоотношение. Това е така, тъй като в този документ не се съдържа изявление за получаване на сумата, поради което той няма характеристиките на разписка, както е приел въззивният съд, и от него не става ясно основанието за поетото задължение за плащане. А не всяко плащане на суми от едно лице на друго става въз основа на сключен договор за заем. То може да следва от договор за дарение, да представлява уреждане на сметки и др. Ето защо поетото едностранно задължение за плащане не може да се презумира като дължимо по договор за заем, а следва да бъде несъмнено установено с допустимите от закона доказателствени средства, тежестта за което в случая е на ищеца. Неправилно е позоваването от въззивния съд в тази връзка на решение № 729/19.V.2003 г. на ВКС на РБ, ГО, по гр. д № 1596/2002 г., тъй като не е взето предвид, че по това дело освен записът на заповед е било направено и признание от ответната страна, че сумата по него е била реално получена от нея. Като е приел противното, въззивният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалния закон, довело до несигурност в правилността на приетата от него фактическа обстановка по спора, а следователно и до невъзможност да се извърши касационен контрол за правилността на правните му изводи. Ето защо и на основание чл. 218ж, ал. 1, изр. 2 от ГПК (отм.) атакуваното решение следва да бъде отменено и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с произнасяне и по претендираните за настоящата инстанция разноски. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,