Решение № 198 от 24.04.2014 г. на ВКС по н. д. № 390/2014 г.

Решение № 198 от 24.04.2014 г. на ВКС по н. д. № 390/2014 г., I н. о., НК, докладчик съдията Румен Петров Производството е по реда на чл. 346, т. 1 и сл. от НПК. Образувано по касационна жалба на подсъдимия Г. К. чрез упълномощения му защитник адв. Р. против въззивно решение № 9/17.01.2014 г. постановено по ВНОХД № 298/2013 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново. В жалбата се поддържа наличието и на трите касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от НПК, като са изложени доводи за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание. Твърди се, че подсъдимият не е извършил вмененото му във вина престъпление по чл. 142, ал. 2, т. 3 вр. с ал. 1 от НК от субективна страна, тъй като не е имал умисъл за отвличане. Според защитата деянието не е престъпно, тъй като поради своята малозначителност не е обществено опасно по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК. Претендира се да бъде отменено обжалваното решение и подсъдимият да бъде признат за невинен и оправдан по така повдигнатото му обвинение или алтернативно да бъде намален размера на наложеното му наказание лишаване от свобода. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна и решението на въззивния съд като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. Частният обвинител Е. Д., чрез своята майка и законен представител К. К., редовно призована не се явява в съдебно заседание и не взема становище по така депозираната касационна жалба. В съдебно заседание подсъдимият лично и чрез защитника си адв. Р. поддържат депозираната жалба и молят същата да бъде уважена по изложените в нея съображения. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: С Присъда № 55/30.10.2013 г., постановена от ОС - Русе по НОХД № 541/2013 г. подсъдимият Г. Д. К. е признат за виновен в това, че на 17.05.2013 г. в [населено място] е отвлякъл Е. Е. Д. с ЕГН [ЕГН ], като отвлеченото лице не е навършило 18 години, поради което и на основание чл. 142, ал. 2, т. 3 вр. с ал. 1 и вр. с чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъден на ТРИ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА. На основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложено за изпълнението на така определеното наказание лишаване от свобода с изпитателен срок от ЧЕТИРИ ГОДИНИ. В тежест на подсъдимия са възложени и направените по делото разноски. По протест на прокурора - за постановяване на пробационни мерки в изпитателния срок и по жалба на подсъдимия е образувано ВНОХД № 298/2013 г. на Апелативен съд - гр. Велико Търново. С Решение № 9/17.01.2014 /посочено е 2013 г. - очевидно се касае за техническа грешка./ постановено по същото дело, въззивният съд е изменил присъдата като е намалил наложеното на К. наказание на ЕДНА ГОДИНА И ШЕСТ МЕСЕЦА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА с изпитателен срок от ТРИ ГОДИНИ. По делото няма спор относно правно релевантните факти. Предходните съдебни състави безспорно са установили, че на инкриминираната дата, след като изхвърлил битовите отпадъци, подразнен от факта, че група от четири деца играят в близост до паркираната му пред блока от преди няколко години каравана, която била със сантиментална стойност за подсъдимия, той хванал пострадалата за ръката и дърпайки я е завел до жилището си, след което веднага се обадил на телефон 112 и съобщил, че е задържал извършителя на посегателствата върху превозното средство. При така надлежно установените по делото факти от кръга на подлежащите на доказване неоснователен се явява доводът за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила от въззивната инстанция, изразило се в липсата на отговор по наведените от подсъдимия възражения против правилността на присъдата. Въззивният състав е изпълнил в пълен обем задълженията си по чл. 313 и чл. 314 НПК, като изцяло е проверил правилността на невлязлата в сила присъда, направил е самостоятелен анализ на всички доказателства в тяхната взаимна връзка. Обсъдил е доводите на страните и в мотивите на въззивното решение, изготвени по реда на чл. 339, ал. 2 от НПК е посочил основанията, поради които не ги приема. При така приетата за установена безспорна фактическа обстановка предходните инстанции са приели, че подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна съставомерните признаци на престъплението по чл. 142, ал. 2, т. 3 вр. с ал. 1 от НК. Действително разпоредбата на посочената правна норма визира единствено отвличането на другиго, т. е. извършването на действия, с които деецът лишава пострадалото лице - в случая ненавършило 18 години, от възможност то по своя воля да определя местонахождението и движението си в пространството, които деецът променя. Като е отвел принудително единадесет годишната Е. от паркинга пред блока в жилището си, където тя не е желаела да отиде, подсъдимият я е лишил от възможност тя да се движи свободно и да съобщи на близките си къде се намира, то К. е осъществил елементите от престъпния състав, по който му е повдигнато обвинение. Настоящият касационен състав намира, че макар неправомерната промяна на местонахождението на лицето противно на волята му да е осъществено, то по делото са налице фактори обуславящи явно незначителната степен на обществена опасност на деянието и на дееца. За осъществяване на деянието е допринесло и бездействието на органите на полицията, които не са открили причинителите на нанесените повреди на караваната, собственост на подсъдимия, за когото очевидно тя е със сантиментална стойност и за което той многократно е подавал сигнали. Същевременно с това от съществено значение в случая се явява и фактът, че непосредствено, след като е отвел момичето в дома си, подсъдимият се е обадил на телефон 112 и информирал полицията за местонахождението на детето. Не на последно място следва да се има предвид, че се касае за период от време с продължителност не повече от десет минути - от хващането на пострадалата за ръката от подсъдимия, отиването до апартамента му и последвалото намиране на детето от родителите му, преди пристигането на полицейските служители. Съвкупната преценка на всички тези обстоятелства, наред с добрите характеристични данни на подсъдимия - неосъждан, атомен физик, дава основание на касационната инстанция да приеме, че в конкретния казус са налице предпоставките на чл. 9, ал. 2 предл. 2 от НК, а именно, че извършеното от К. макар и формално да осъществява признаците на предвиденото в закона престъпление, поради своята малозначителност неговата обществена опасност е явно незначителна. Въпреки че, с деянието е реализирана обществена опасност, по степен тя е явно незначителна и не може да застраши или засегне обществените отношения в такъв интензитет, който законът изисква, за да придобие качеството на престъпление. Изводът за "явна незначителност" на обществената опасност на деянието го прави непрестъпно. Ето защо в случая са налице условията, визирани в разпоредбата на чл. 354, ал. 1, т. 2 пр. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК и ВКС следва да отмени постановеното по делото решение № 9/17.01.2014 г. по ВНОХД № 298/2013 г. на Апелативен съд - Велико Търново и потвърдената с него присъда № 55/30.10.2013 г. по НОХД № 541/2013 г. на Окръжен съд - Русе, след което - да оправдае подсъдимия по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 142, ал. 2, т. 3 вр. с ал. 1 от НК. На основание чл. 190, ал. 1 от НПК направените по делото разноски в размер на 80 лв. /от които 30 лв. на досъдебното и 50 лв. в хода на съдебното производство/, следва да останат за сметка на държавата. С оглед на гореизложеното Върховният касационен съд, първо наказателно отделение