Решение № 45 от 19.6.2024 г. на ВАС по адм. д. № 43/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на М. М. В., гражданин на Република Израел, подадена чрез упълномощен адв. С. Хинков, против решение 3006 от 04.05.2023 г., постановено от Административен съд - София - град, Първо отделение 43 състав, по адм. д. 2036/2023 г. С касационната жалба се релевират касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК - неправилност на съдебния акт. Касационният жалбоподател оспорва изводите на първоинстанционния съд за законосъобразност на процесния административен акт и твърди, че същият е издаден в нарушение на изискванията на чл. 10, ал. 1, т. 1 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/ във връзка с чл. 4, ал. 1, т. 6 от Закона за Държавна агенция "Национална сигурност" /ЗДАНС/, които разпоредби според касатора, са погрешно приложени към конкретния случай. Развива подробни съображения за несъобразяване на атакувания отказ от 20.12.2022 г., постановен по заявление TLV22000346V за издаване на виза тип "D" за дългосрочно пребиваване в Република България, със съдебната практика на Върховния административен съд и с практиката на Европейския съд по правата на човека, като прилага към касационната жалба цитираните решения. Излага становище, че съдът винаги може да осъществява проверка дали е налице хипотезата опасност и застрашаване националните интереси на страната , като счита, че в случая липсват такива данни, а и са представени доказателства, че лицето не е осъждано, не е привличано като обвиняем по каквито и да е преписки и цялото становище на Държавна агенция Национална сигурност /ДАНС/ се базира на някаква оперативна информация с неясен характер от 2019 година. Акцентира на обстоятелството, че по посочено досъдебно производство няма нито един привлечен обвиняем. Претендира отмяна на обжалваното решение и вместо него да бъде постановен нов съдебен акт, с който да бъде отменен оспорения отказ и делото да бъде върнато на ответния административен орган със задължителни указания за издаване на искания административен акт. Ответникът - Завеждащ консулска служба /ЗКС/ в Тел Авив, Посолство на Република България в Израел, чрез Дирекция "Консулски отношения" Министерство на външните работи не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба, защото решаващият съд обосновано е приел, че отказът за издаване на виза, тип D е законосъобразен, тъй като по делото е налице справка от ДАНС с изрично отрицателно становище по процесната заявка по чл. 7, ал. 1, т. 2 ЗЧРБ и е проведена законоустановената съгласувателна процедура. Според участващия по делото прокурор законът изисква да са налице данни, а не влязла в сила присъда или привличане като обвиняем, за да се направи извод за приложимост на чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ и защитата на националната и обществена сигурност е основание, предвидено в чл. 8, ал. 2 от Конвенцията за защита на правата и основните свободи, въз основа на които се допуска да бъде ограничено правото на личен и семеен живот, както е и в случая по делото. Като прецени данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба на М. М. В. за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена от надлежна страна в преклузивния срок, предвиден в нормата на чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С обжалваното решение 3006 от 04.05.2023 г. е отхвърлена жалбата с вх. 6857/17.02.2023 г., подадена от М. М. В., гражданин на Република Израел, с паспорт тип "Р" [заличен текст], издаден в Израел на 02.05.2019 г., валиден до 01.05.2029 г., срещу Отказ от 20.12.2022 г. по заявление TLV22000346V за издаване на виза тип "D" за дългосрочно пребиваване в Република България, подписан от С. С. - ЗКС в Тел Авив, Посолство на Република България в Израел и М. М. В., гражданин на Република Израел с паспорт тип "Р" [заличен текст], издаден в Израел на 02.05.2019 г., валиден до 01.05.2029 г. е осъден да заплати на Министерство на външните работи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 (сто) лева. За да достигне до този резултат решаващият състав на Административен съд - София - град е приел, че жалбоподателят е сключил на 27.03.2022 г. брак с българската гражданка Л. Т. Г., за което е съставен акт за сключен граждански брак [заличен текст] г., което е видно от представеното удостоверение за граждански брак. Л. Г. има дъщеря от български гражданин, която е ученичка в [заличен текст] клас. М. М. В. е подал на 05.09.2022 г. заявление за издаване на виза тип "D" в Консулската служба при Посолството на Република България в Тел Авив и като основание за заявлението е вписал, че е съпруг на горепосочената българска гражданка. Към това заявление са приложени Удостоверение за придобито право на пенсия в Република Израел, Удостоверението за сключен граждански брак с българската гражданка, извлечения от Търговския регистър за търговското дружество "ВиаАктив" ЕООД с управител и едноличен собственик на капитала Л. Г. и за търговското дружество "Ем енд Ел Тийм" ООД с управители и съдружници Л. Г. и М. М. В., заедно с декларация по чл. 92 ЗКПО и справка за актуални трудови договори, декларация от съпругата, договор за наем, доказателство за разполагаеми средства за издръжка, медицинска застраховка, както и Свидетелство за съдимост, според което жалбоподателят не е осъждан в Република Израел. Представени са и два броя нотариални актове, от които се установява, че Л. Г. е собственик на недвижими имоти в страната. По гореописаното заявление е издаден оспорения Отказ от 20.12.2022 г., в стандартен формуляр за уведомление за основанията за отказ за издаване на виза, анулиране или отмяна на виза. От неговото съдържание е видно, че е постановен на основание на чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ и е мотивиран с данни, че заявителят с действията си е поставил или може да постави в опасност международните отношения, сигурността или интересите на българската държава или за когото има данни, че действа против националната сигурност. При тези вярно установени факти, първоинстанционният съд е извел законосъобразни правни изводи. Според настоящия съдебен състав обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са осъществени нарушения, съставляващи касационни основания, които изискват неговата отмяна. Въз основа на цялостно изяснена фактическа и правна обстановка, след обсъждане аргументите на страните и правнорелевантните факти, първостепенният съд е произнесъл законосъобразен съдебен акт, който следва да остане в сила. Това е така, защото в мотивите на обжалваното решение правилно е приета първоинстанционната жалба като допустима, предвид обстоятелството, че с нея се сочат нарушения на КЗПЧОС и в нея твърди, че оспорващият е член на семейството на българска гражданка и има намерение за установяване на територията на Република България с цел упражняване на правото му на семеен живот, което е основно право по чл. 8 КЗПЧОС, както и има регистрирано търговско дружество, с което извършва стопанска дейност. Първостепенният съд точно е констатирал, че процесният отказ е издаден от компетентния за това административен орган /съобразно заповед 95-00-254 от 03.10.2011 г. на министъра на външните работи на Република България и издадената въз основа на нея заповед 7 от 04.07.2022 г./ В мотивите на съдебното решение е отразено, че атакуваният адм. акт е издаден в предвидената в закона писмена форма формуляр по образец, съгласно приложение 7 към чл. 34, ал. 1 от Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим /Наредбата, НУРИВОВР/. Решаващият съдебен състав правилно е счел, че при постановяване на оспорения отказ не са допуснати съществени нарушения на административнопроцесуалните правила, защото е изпълнена изискуемата процедура, като е проведена съгласувателна процедура, при която е изразено отрицателно становище от страна на ДАНС. Касационният съдебен състав намира, че процесният отказ е надлежно мотивиран и от неговото съдържание адресатът му е могъл да узнае за причините за произнесения отказ за издаване на претендираната виза. В случая при постановяване на оспорения адм. акт не е допуснато противоречие с относимите специални материалноправни разпоредби на ЗЧРБ и НУРИВОВР. Според императивната норма на чл. 8, ал. 1 ЗЧРБ чужденец може да влезе в Република България, ако притежава редовен паспорт или заместващ го документ за пътуване, както и виза, когато такава се изисква. Понятието "виза" е дефинирано в чл. 3, ал. 1 от Наредбата и тя е разрешение, издадено от Република България, за влизане и пребиваване, транзитно преминаване или летищен транзит. Безспорно целта на регламентирания разрешителен режим е свързана с опазване на националната сигурност, съобразно определението в § 1, т. 1 от ДР на ЗДАНС, във връзка вр. с чл. 2 от Закона за управление и функциониране на системата за национална сигурност. Основанията за отказ да се издаде виза на чужденец, са изрично и изчерпателно посочени в чл. 10, ал. 1 ЗЧРБ, сред които основания, в т. 1 е и когато се установи, че с действията си лицето е поставило или може да постави в опасност международните отношения, сигурността или интересите на българската държава, или за което има данни, че действа против националната сигурност. По отношение на развитото в касационната жалба възражение за възпрепятстване правото на семеен живот на жалбоподателя и неговата съпруга, настоящият съдебен състав счита, че е неоснователно. Преди да обсъди доводите на касатора съдът счита за необходимо да посочи, че всяка държава има суверенно право да контролира влизането и дългосрочното пребиваване на граждани на други държави на своята територия. Няма международен договор, по който Република България е страна, няма и национална правна норма, която да гарантира на всеки гражданин на друга държава право на дългосрочно пребиваване на територията на страната. Такова абсолютно право на дългосрочно пребиваване не гарантира нито правото на Европейския съюз, нито Европейската конвенция за защита на основните права. Тъй като право на дългосрочно пребиваване не съществува, не съществуват и правни механизми за неговото гарантиране. В случая сезираният компетентен адм. орган е разполагал с оперативната самостоятелност да прецени дали конкретната хипотеза попада в основанията, визирани в цитираната норма на чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ, която се тълкува във връзка с чл. 34, ал. 1 от Наредбата, който нормативен текст изисква да не се издава виза на чужденец, когато е налице едно от основанията, посочени в чл. 10 ЗЧРБ. За отказа се съставя формуляр в два екземпляра по образец съгласно Приложение 7, който се подписва от ръководителя на дипломатическото или консулското представителство или от упълномощено от него длъжностно лице, а в случай на издаване на виза на границата - от ръководителя на органа по чл. 10, ал. 2 ЗЧРБ или от упълномощено от него длъжностно лице. Императивните норми на чл. 34, ал. 1 от Наредбата, във връзка с чл. 10, ал. 2 от Инструкцията регламентират, че отрицателното становище на ДАНС е абсолютна пречка за издаване на претендираната виза, като в посочената хипотеза административният орган действа в условията на обвързана компетентност и е длъжен да постанови отказ. Следва да се сподели заключението на първостепенния съд за неоснователност на оплакванията на жалбоподателя, че оспореният адм. акт не бил мотивиран, доколкото съобразно специалната разпоредба на чл. 34, ал. 1 от Наредбата, когато съображенията за отказа са свързани с интересите на националната сигурност, какъвто е конкретният случай, то в отказа се вписва единствено правното основание за постановяването му, без да се излагат конкретните мотиви, послужили за постановяване на отрицателното становище на ДАНС. Ето защо с позоваването на чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ, както и чрез посочване на нейното съдържание, ответният адм. орган е спазил законовото задължение да мотивира постановения отказ. Правилно решаващият състав на АССГ е преценил, че преди издаване на оспорвания отказ е изпълнена съгласувателната процедура, предвидена в Инструкция КОВ-04-02-351/15.08.2013 г. за условията и реда за съгласуване на заявленията за издаване на визи, издадена от министъра на вътрешните работи, министъра на външните работи и председателя на ДАНС, на основание § 3 и § 4 от Заключителните разпоредби на Наредбата. Според чл. 3, ал. 1 от Инструкцията Министерството на външните работи чрез Дирекция "Консулски отношения" съгласува с ДАНС и Дирекция "Миграция" при МВР заявленията за издаване на визи за дългосрочно пребиваване, приети в българските задгранични представителства, а в задължителната разпоредба на чл. 10, ал. 2 от Инструкцията е указано, че при наличие на отрицателно становище по чл. 9, ал. 2 издаването на визата се отказва. Визираната норма е част от действащ подзаконов нормативен акт и същият е задължителен за всички, вкл. и за издателя на процесния адм. акт. Относно релевираното от касатора твърдение за допуснато нарушение на чл. 8, пар. 1 КЗПЧОС, настоящият съдебен състав счита, че също е неоснователно. Правото на зачитане на личния и семейния живот не е абсолютно, доколкото чл. 8, § 2 КЗПЧОС предвижда възможност за намеса на държавата в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществена сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. В случая чуждият гражданин не е доказал, че са налице пречки за установяване на семеен живот извън границите на Република България, а и от доказателствата по преписката - имейл на съпругата от 22.10.2022г., приложен на л. 121 от адм. д. 2036/2023 г., е видно, че съпрузите живеят по това време извън пределите на България. Оттук следва обоснованият извод, че в случая е спазен принципът за пропорционалност по смисъла на чл. 27, § 2 от Директивата 2004/38/ЕО мерките трябва да се основават изключително на личното поведение на лицето, което да представлява истинска, реална и достатъчно сериозна заплаха за някои от основаните интереси на обществото. Не е допуснато нарушение и на чл. 14 от КЗПЧОС, защото съгласно тази разпоредба упражняването на правата и свободите, предвидени в конвенцията, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален и социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак. В случая няма данни за дискриминационно отношение на държавните служби, разрешаващи издаването/отказването на визи спрямо заявителя М. М. В.. С оглед събраните доказателства, настоящият съдебен състав намира и довода за нарушаване на правото на личен и семеен живот за неоснователно. За да е налице такова, нарушението следва да е реално и осъществено в действителност. Наличието на данни, съдържащи информация за обективна заплаха за сигурността и интересите на българската държава, обосновават именно намеса на държавните власти, с оглед защитата на здравето, правата и свободите на останалите граждани. Настоящият касационен съдебен състав счита, че първостепенният съд правилно е преценил довода на жалбоподателя относно на правото му на семеен живот, като е съобразил, че съгласно чл. 8, ал. § 2 КЗПЧОС отказът за издаване на виза не представлява потенциално нарушение на основното право на семеен живот, който не би могъл да бъде накърнен, доколкото той може да се осъществява и на друго място извън територията на България. Правилно административният съд е счел, че правото на зачитане на семейния живот не гарантира по общ начин правото да се избира най- подходящото място, на което да се води семеен живот /в този смисъл е § 71 от Решение от 28 ноември 1996 г. по дело Аhmut срещу Нидерландия/. От съществено значение е обстоятелството, че държавите, без да нарушават произтичащите за тях ангажименти от договорите, могат да контролират влизането на чужди граждани на тяхна територия, като вмешателството в правото по отношение на семейния им живот следва да отговаря на изискванията на чл. 8, § 2 КЗПЧОС. Съгласно посочената разпоредба намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество, в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите, какъвто е настоящият случай. В разпоредбата на чл. 8, § 2 КЗПЧОС са очертани рамките, в които, при спазване на принципа на съразмерност, е допустимо нарушение на правото на личен и семеен живот при най-малко засягане на правата и законните интереси на лицата. Целта на въведения разрешителен режим по отношение влизането и пребиваването в Република България на чужденци граждани на трети страни е свързана преди всичко с охраняване на националната сигурност. С оглед събраните конкретни доказателства, възражението на касатора за нарушение на правото на личен и семеен живот, е неоснователно. В този смисъл е и формираната практика на Съда по правата на човека, както и съдебни решения на Върховния административен съд по адм. дело 982/2021 г., адм. д. 2790/2021 г., адм. д. 10464/2022 г., адм. д. 7487/2021 г., адм. д. 7656/2017 г. и други. Следва да се има предвид, че в настоящото производство е недопустимо извършването на инцидентен контрол за законосъобразност на постъпилото становище от компетентия за това специализиран орган - ДАНС, поради което и конкретните факти, обосноваващи довод, че с действията си чужденецът, кандидатстващ за виза е поставил или може да постави в опасност международните отношения, сигурността или интересите на българската държава или че действа против националната сигурност, са неотносими към предмета на спора. ДАНС не е страна в този процес, с оглед на което няма как да организира защитата си при евентуално извършване от съда на самостоятелно изследване на данните и обстоятелствата, които са отразени в цитираното становище. С оглед на това първостепенният съд точно е установил, че в случая ДАНС, в писмото, приложено към делото в класифициран том, е мотивирала отрицателното становище подробно и е посочила конкретни данни за това, в каквато насока са и данните за образувано досъдебно производство, независимо, че все още няма привлечени обвиняеми лица. Без основание е възражението на касатора, че по посоченото досъдебно производство няма все още привлечен обвиняем, доколкото приложимата законова разпоредба изисква да са налице данни, а не влязла в сила присъда или привличане като обвиняем, за да се формира обоснован извод за приложимост на чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ. Защитата на националната и обществена сигурност и правата на другите, безспорно са основания, предвидени в чл. 8, § 2 КЗПЧОС, въз основа на които се допуска да бъде ограничено правото на личен и семеен живот, какъвто е и казуса по това дело. Цитираната от касационния жалбоподател съдебна практика и практика на ЕСПЧ са във връзка с различни казуси, поради което не са относими към конкретния правен спор и не опровергават правилността на изводите на първостепенния съд. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че обжалваното съдебно решение не страда от инвокираните с касационната жалба пороци - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Страните не претендират присъждане на разноски по делото. На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение