Решение № 294 от 11.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2016/2006 г.

Решение № 294 от 11.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2016/2006 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Камелия Маринова Производството е по реда на § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК във връзка с чл. 218а, б. "б" от ГПК (отм.). Образувано е по касационна жалба на С. д. "П", гр. С. на С. д. на вътрешните работи - § 4, ал. 2 от ПЗР ЗМВР 2004 г., ДВ, бр. 17/2006 г. против решение от 30.10.2006 г., постановено по гр. д. № 686 по описа за 2006 г. на Софийски апелативен съд, ГК, с което като въззивна инстанция по отношение на решение от 9.01.2006 г. по гр. д. № 1* от 2005 г. на Софийски градски съд, ГК, съдът е уважил предявения от Й. Р. М. против С. д. "П" иск по чл. 261, ал. 2 от ЗМВР от 1997 г. (отм.) общо за сумата 19191.20 лв. и иск по чл. 86 от ЗЗД общо за сумата 5250 лв. за периода 21.03.2003 г. до 4.05.2005 г. В жалбата са изложени твърдения за неправилно приложение на материалния закон и се иска отмяна на атакуваното решение и постановяване на друго, с което да се отхвърлят предявените искове. Ответникът по касационната жалба Й. Р. М. оспорва същата, като претендира направените разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед посочените касационни основания за отмяна и съобразно изискванията на чл. 218а и сл. ГПК (отм.), намира следното: Безспорно между страните е, че Й. М. е бил служител на МВР и през 1990 г. е освободен поради пенсиониране, като са му заплатени 12 брутни работни заплати в размер общо на 7 деноминирани лева; в периода 1995 - 98 г. е служил на офицерска длъжност и със заповед № К-1123/3 от 1.04.1998 г. е било свободен, поради пенсиониране като са му заплатени осем брутни работни заплати в размер на 4416 лв. Посочената заповед е била обжалвана и отменена с решение на ВАС, като ищецът е възстановен на работа. Същият е освободен от длъжност, поради навършване на пределна възраст за служба в МВР със заповед от 10.01.2003 г. С молба вх. № Я 1825/21.01.2003 г. е поискал да му бъде заплатено обезщетение по чл. 261 от ЗМВР (отм.). Тезата на ответното министерство е, че ищецът вече е получил двадесет брутни работни заплати при предходните освобождавания от служба и при освобождаването му през 2003 г. не се дължи обезщетение по чл. 261 от ЗМВР (отм.). Софийски апелативен съд е приел, че съгласно нормата на чл. 261, ал. 2 във връзка с ал. 1 от ЗМВР-отм. във всички случаи при повторно освобождаване от служба на освободения се дължи обезщетение в размер на не повече от 20 брутни месечни възнаграждения със съответен коефициент, намалено с размера на полученото при първоначалното освобождаване. В случая към 2003 г. ищецът има право на обезщетение в размер на 23385.60 лв., от което следва да се приспадне полученото при предходните уволнения обезщетение или му се дължи сума в размер на 19964 лв., поради което е счетено, че искът е основателен в предявения размер от 19191.20 лв. Изводите на въззивният съд са неправилни. Действалата към момента на процесното освобождаване от длъжност на ищеца редакция на чл. 261 от ЗВМР (отм.) предвижда, че при освобождаване от служба на служителите се изплаща еднократно парично обезщетение в размер на толкова брутни месечни възнаграждения, умножени с коефициент 1.45, колкото прослужени години имат, но не повече от 20, като в ал. 2 изрично е записано, че при повторно освобождаване от служба се приспада обезщетението, получено при предишното уволнение, т.е. размера на правото на обезщетение е свързан с брой месечни възнаграждения. След като ищецът е получил при предишното уволнение 12 брутни месечни възнаграждения, обезщетението което му се дължи при второто уволнение е 8 брутни месечни възнаграждения, т. е. разликата до 20 брутни месечни възнаграждения. Неоснователна е тезата на касатора, че дължимата разлика от осем брутни месечни възнаграждения е заплатена при освобождаването на ищеца от длъжност през 1998 г. Юридическият факт, с който законът свързва правото и съответно задължението за заплащане на обезщетение по чл. 261 от ЗМВР (отм.) е освобождаването от длъжност. През 1998 г., когато на ищеца е изплатено обезщетение по чл. 261, ал. 1 от ЗМВР (отм.), такова не се е дължало, тъй като отмяната на заповедта за освобождаване има обратно действие - счита се, че тя не е породила правни последици. Затова и тази част от обезщетението е получена при отпаднало основание. Юридическият факт, с който законът свързва настъпването на правото да се получи обезщетението е настъпил през 2003 г. и при актуалната брутна заплата към този момент е дължимо обезщетение в размер на 9354.24 лв. (осем брутни работни заплати умножени с коефициент 1.45). По делото не е направено възражение за прихващане с недължимо платената през 1998 г. сума, поради което искът по чл. 261, ал. 2 от ЗМВР (отм.) се явява основателен в размер на 9354.24 лв., а искът по чл. 86 от ЗЗД - в размер на 2526.85 лв. В обобщение атакуваното решение е постановено при неправилно приложение на материалния закон и следва да бъде отменено, като вместо него се постанови друго съобразно горните изводи. На основание чл. 64, ал. 1 от ГПК (отм.) ответникът следва да заплати на ищеца направените по делото разноски, съразмерно с основателната част на исковите претенции или сумата 1458.57 лв. По изложените съображения и на основание чл. 218ж от ГПК (отм.), Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение