Решение № 445 от 17.1.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6145/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Образувано е по касационна жалба, подадена от Комисията за енергийно и водно регулиране, чрез пълномощник Н. Кирова, против решение 2610/18.04.2024 г., постановено по адм. дело 3383/2023 г. по описа на Административен съд София-град, в частта, с която комисията е осъдена да заплати на М. Д. Ш. обезщетение за причинени му неимуществени вреди в размер на 9000 лева, претърпени в резултат на незаконосъобразна заповед за уволнение, както и съдебни разноски в размер на 1050 лева. Излагат се доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Прави се възражение, че искът за присъждане на законна лихва е частично погасен по давност. Иска се отмяна на решението, евентуално, намаляване размера на присъденото обезщетение. Ответната страна М. Д. Ш., чрез адвокат Я. Апостолова, с писмено становище и в съдебно заседание оспорва касационната жалба като неоснователна и моли за нейното отхвърляне. Направено е искане за присъждане на адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваната част от решението на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страни, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна по отношение на периода на присъдените лихви. С обжалваната част от решението АССГ уважил частично иска на М. Д. Ш., предявен против Комисията за енергийно и водно регулиране, за сумата от 9000 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Претенцията е за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в негативни емоционални преживявания страдания, безсилие, унижение и обида, уронване на доброто му име и човешкото му достойнство и срам, здравословни проблеми, претърпени в периода от 09.08.2017 г. до 26.08.2018 г. в резултат на отменена Заповед ЧР ДС 232/09.08.2017 г. на председателя на КЕВР, както и сторените в производството разноски в размер на 1050 лева. До пълния размер от 15 000 лв. искът е отхвърлен. В отхвърлителната част съдебното решение не е обжалвано и е влязло в законна сила. От фактическа страна по делото е установено, че със Заповед ЧР ДС 232/09.08.2017 г. на председателя на КЕВР е прекратено служебното правоотношение на М. Д. Ш.. Посочената заповед е отменена като незаконосъобразна с решение 6581/13.11.2017 г., постановено по адм. дело 9474/2017 г. по описа на АССГ, оставено в сила с решение 8838/28.06.2018 г., постановено по адм. дело 14600/2017 г. по описа на ВАС. Съгласно приложените по делото доказателства е установено, че М. Д. Ш. е работил в КЕВР по трудово и служебно правоотношение в периода от 11.07.2000 г. до 09.08.2017 г., когато е прекратено служебното му правоотношение. След отмяната на заповедта за уволнение, Ш. е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност. За изясняване на обстоятелствата по делото са приети както писмени доказателства, сред които и множество медицински документи, така и гласни доказателства от трима свидетели, които дали данни относно емоционалното, здравословното и психичното състояния на М. Д. Ш. преди и след уволнението му. Приети са и заключенията на изготвените по делото медицински експертизи една от Университетска Александровска болница, Катедра по дерматология и венерология, съгласно която ищецът е постъпил в болницата на 15.02.2018 г. и е изписан на 25.02.2018 г. с поставена диагноза [диагноза] - заболяване с давност от три месеца, и една от Клиника по нервни болести на УМБАЛ Света Анна АД, където Ш. е постъпил за болнично лечение на 10.04.2018 г. и е изписан на 14.04.2018 г. с диагноза [диагноза]. Приета е и комплексна съдебно-медицинска експертиза, която подробно описва горепосочените заболявания/здравословни проблеми и причината за появата им, една от които е и стресът. На основание показанията на свидетеля П. Ш. - съпруга на ищеца и на свидетеля С. В. - приятел на ищеца, съдът е направил установявания относно състоянието му след издаване на заповедта за уволнение, а именно как се е чувствал последният и как му се е отразила издадената заповед. Въз основа на съвкупната им преценка съдът приел, че в резултат на незаконосъобразната заповед за уволнение в исковия период Ш. е претърпял негативно засягане на психиката си, бил е силно притеснен, срамувал се да общува с колегите, затворил се е и не е искал да се среща с хора, общувал е единствено със семейството си. Това му състояние се е отразило на семейните отношения, а липсата на средства съответно се е отразило негативно и на семейството му като цяло. Според показанията, в този период се е влошило и здравословното състояние на ищеца, което безспорно се потвърждава от приетите по делото експертизи и приложените множество медицински документи. Въз основа на така установеното, съдът приел за доказани предпоставките за ангажиране отговорността на държавата по чл. 1 ЗОДОВ, предвид отмяната на Заповед ЧР ДС 232/09.08.2017 г. на председателя на КЕВР. Административният съд счел, че са налице всички предпоставки на закона за уважаване на исковата претенция, като понесените вреди са доказани от свидетелските показания, но не в пълния предявен размер на иска от 15 000 лв. Така съобразявайки вида на вредите, техният интензитет и продължителност, и съобразно чл. 52 ЗЗД, съдът приел, че претендираните неимуществени вреди подлежат на обезщетяване в размер от 9000 лева, ведно със законна лихва, считано от 28.06.2018 г. датата на влизане в сила на съдебното решение, с което е отменена заповедта за уволнението на Ш., до окончателното изплащане на сумата. Обжалваната част от съдебното решение е валидна, допустима и правилна. Настоящият съдебен състав споделя изцяло извода на АССГ за наличие на всички елементи от фактическия състав на отговорността за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ налице е отменен с влязло в сила съдебно решение административен акт Заповед ЧР ДС 232/09.08.2017 г. на председателя на КЕВР, с която на М. Д. Ш. е било прекратено служебното правоотношение. От незаконосъобразното уволнение за Ш. реално са настъпили неимуществени вреди, като същите са в пряка причинно-следствена връзка именно със заповедта за уволнение. Правилно съдът е определил и размера на дължимото обезщетение за вреди, като обосновано е уважил частично иска. Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презумира от закона, затова в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 ЗОДОВ незаконосъобразен акт, отменен по съответен ред; действие или бездействие на административен орган по повод изпълнение на административна дейност; настъпила вреда; причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. При липсата на който и да било елемент от фактическия състав не може да се реализира отговорността по чл. 1 ЗОДОВ. Първоинстанционният съд правилно е приел, че е налице фактическият състав по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. За да уважи частично иска, съдът е приел, че той е основателен и доказан, въз основа на събраните доказателства, по които не се спори. Що се отнася до размера на определеното обезщетение, настоящата инстанция намира същия за правилно определен предвид на продължителността на понесената вреда. Според чл. 4 ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Съгласно § 1 от ДР на ЗОДОВ за неуредените в този закон въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските и трудовите закони, ето защо при определяне на размера на обезщетението съдът правилно е пристъпил към прилагане на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Според трайната съдебна практика по приложението на чл. 4 ЗОДОВ, както на гражданските съдилища, така и на административните такива, се приема, че справедливото обезщетяване на всички неимуществени вреди, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Определената сума в най пълна степен следва да компенсира вредите. Следва да се посочи, че редът за обезщетяване на твърдените от лицето неимуществени вреди от отменената заповед за уволнение е именно този по ЗОДОВ. След възстановяване на работа лицето получава обезщетение за причинени му имуществени вреди, но обезщетение не включва евентуално претърпените от служителя в резултат на незаконното уволнение неимуществени вреди, които подлежат на общо основание, на обезвреда по реда на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. В процесния случай негативните преживявания на Ш. са доказани както със свидетелските показания, приобщени по делото, така и с медицинските документи и приетите заключения на експертизите по делото. Обосновано на тях съдът е приел, че той е изпитвал чувство на обида от незаконното уволнение, неудобство и срам от колегите, затворил се е, не общувал с никого. От показанията на свидетелите, които са контактували с Ш. в исковия период и са имали непосредствени впечатления от емоционалното му състояние, безспорно е установено накърняване на доброто име и професионален авторитет на лицето. В този смисъл и при съобразяване на чл. 172 ГПК, съдът правилно е кредитирал показанията само на двама от свидетелите,като по отношение на показанията на третия свидетел А., правилно не ги е кредитирал, защото медицинската документация по делото и заключението на комплексната съдебно медицинска експертиза опровергават показанията на свидетелката. Що се отнася до размера на определеното обезщетение, настоящата инстанция намира същия за правилно определен. Изискването за справедливо определяне на обезщетението за неимуществени вреди е свързано с преценката на конкретни обективно настъпили обстоятелства, включително и периода, през който те са търпени. Настоящата съдебна инстанция намира, че определеният размер на обезщетението от 9000 лв. се явява правилен. Безспорно по делото е доказано настъпването на неимуществени вреди, които са търпени през посочени исков период от една година 09.08.2017 г. 26.08.2018 г., като продължителността на периода е взет под внимание от съда и поради това исковата молба не е уважена в пълния ѝ размер. Обезщетението в така определения размер от 9000 лева е съобразено с характера, степента, интензитета и продължителността от време, през които са понасяни вредите при отчитане на всички установени по делото относими факти и според настоящия състав се явява справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Затова, решението се преценява като правилно по отношение на размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, поради и което в тази му част следва да бъде оставено в сила. По отношение на възражението на касатора за погасяване на претенцията за законна лихва върху претендираните суми по давност, съдът намира, че то е направено своевременно и следва да бъде уважено при съобразяване на относимите материалноправни разпоредби. Първоинстанционният съд правилно се е позовал на т. 4 от Тълкувателно решение 3/2004 г. на ОСГК на Върховния касационен съд, като е посочил, че началният момент на забавата за плащане на обезщетение за вреди от незаконни актове на администрацията, съответно на задължението за плащане на законна лихва, е моментът на влизане в сила на решението за отмяна на административния акт, тъй като тогава се счита завършен фактическият състав на имуществената отговорност по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и е приел, че по аргумент от пар. 1 от ДР на ЗОДОВ за неуредените въпроси следва да се приложи чл. 110 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Мотивите на първоинстанционния съд относно 5-годишната давност по отношение на главния иск са правилни, но този срок не може да се приложи по отношение вземанията за лихви. Налице е специална правна норма на чл. 111, б. в ЗЗД, която установява по-кратък, тригодишен давностен срок спрямо вземанията за лихви. В случая погасителната давност е започнала да тече от влизане в сила на съдебното решение за отмяна на Заповед ЧР ДС 232/09.08.2017 г. на председателя на КЕВР - решение 8838/28.06.2018 г., постановено по адм. дело 14600/2017 г. по описа на ВАС, с което е оставено в сила решение 6581/13.11.2017 г., постановено по адм. дело 9474/2017 г. по описа на АССГ, което налага извода, че давността за вземането на лихви върху сумата на иска е изтекла за периода, предхождащ с три години датата на завеждане на иска. В случая исковата молба е подадена на 06.04.2023 г. и искането за присъждане на законна лихва върху обезщетението е основателно за непогасената по давност част от вземането за лихва, считано от 06.04.2020 г. За периода преди тази дата (28.06.2018 г. 06.04.2020 г.) искането за присъждане на лихвата върху обезщетението е неоснователно като погасено по давност и следва да бъде отхвърлено. Затова решението, с което това искане е било уважено за периода преди 06.04.2020 г. следва да се отмени и въпросът да се реши по същество. При този изход на спора, и предвид частичната основателност на касационната жалба на КЕВР, следва, в полза на Комисията за енергийно и водно регулиране да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, а в полза на М. Д. Ш. - разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лева от претендираните 1300 лева, предвид частичната основателност на касационната жалба. С оглед изложеното, и на основание чл. 221, ал. АПК предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,