Решение № 3113 от 9.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 12291/2020 г.

Решение № 3113 от 9.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 12291/2020 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството по делото е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на И. Иванов от гр. Пловдив против решение № 1145 от 03.07.2020 г., постановено по административно дело № 466/2020 г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което е: 1) отхвърлена жалбата му против решение № 2153-15-14 от 17.01.2020 г. на директора на ТП на НОИ (Териториалното поделение на Националния осигурителен институт) - Пловдив, с което е оставена без уважение жалбата на Иванов срещу разпореждане [номер]/протокол № N1422/17.10.2019 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ – Пловдив; 2) осъден жалбоподателя да заплати на Националния осигурителен институт сумата от 100 лева, представляваща равностойността на осъществената юрисконсултска защита. По съображения за неправилност на съдебното решение, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК – нарушение на материалния закон и необоснованост, касаторът моли то да бъде отменено. Ответникът по касация - директорът на ТП на НОИ – Пловдив, действащ чрез процесуалния представител юрисконсулт Спасова, изразява становище за правилност на първоинстанционното решение и неоснователност на касационната жалба, като моли тя да бъде отхвърлена, а съдебният акт да се остави в сила. Претендира и присъждане в полза на ТП на НОИ – Пловдив възнаграждение за осъществената защита от юрисконсулт. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното с нея съдебно решение, поради което предлага то да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Атакуваният съдебен акт е правилен и не страда от твърдяните от касатора пороци, чието евентуално съществуване би обусловило наличието на отменителните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК. Първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка по спора, от която е съществено да се отбележи следното: И. Иванов получава лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване по чл. 74, ал. 1 от КСО, считано от 30.01.2004 г., отпусната с разпореждане от 03.04.2004 г., и през годините на получаването й нееднократно е осъвременявана и преизчислявана. По негово заявление от 31.07.2019 г. с процесното разпореждане от 17.10.2019 г. му е отпусната лична пенсия за военна инвалидност по чл. 85 от КСО, считано от датата на заявлението, и от същата дата посочената пенсия е спряна на основание чл. 95, ал. 1, т. 4 от КСО. Това разпореждане е обжалвано от Иванов по административен ред с основно възражение, че има право да получава цялата си пенсия за инвалидност за общо заболяване в пълен размер заедно с 50 на сто от пенсията си за военна инвалидност. С оспореното пред първоинстанционния съд решение от 17.01.2020 г. директорът на ТП на НОИ – Пловдив е оставил без уважение сезиралата го жалба. Позовал се е на факта, че размерът (230. 40 лв.) на личната пенсия за инвалидност поради общо заболяване на Иванов към датата, от която му е отпусната личната пенсия за военна инвалидност, е по-голям от този на последната (152. 65 лв.), поради което и с оглед на това, че двете пенсии е недопустимо да се получават едновременно, е спрял на основание чл. 95, ал. 1, т. 4 от КСО новоотпуснатата пенсия за военна инвалидност като по-неблагоприятна по размер от получаваната до момента лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване. Акцентирал е и върху това, че в случая е налице приложното поле на чл. 101, ал. 2 от КСО, а не на чл. 101, ал. 3 а от същия кодекс. С подложеното на касация решение Административен съд - Пловдив не е уважил като неоснователно оспорването на процесното решение на директора на ТП на НОИ - Пловдив. Анализирайки поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства и установените с тях факти съдът е приел, че решението е издадено от материално компетентен орган, в изискуемата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила, като е подчертал в тази връзка, че обсъденото в него разпореждане е издадено в хода на административно производство, което е приключило с постановяване на предвидения в чл. 98, ал. 1, т. 1 от КСО административен акт от компетентен орган – длъжностното лице, на което е възложено ръководството на пенсионното осигуряване в ТП на НОИ - Пловдив. Обосновал е извод, че фактическите констатации на органите на осигурителната администрация са истинни, а направените въз основа на тях изводи са съответни на материалния закон, като в пълнота е спазена целта, която преследва законът с издаването на актове от категорията на процесните. В мотивите на съдебния акт са изложени съображения, че органите на НОИ законосъобразно са приели, че лицето има право на повече от една лична пенсия за инвалидност за различни страдания, поради което е налице хипотезата на чл. 101, ал. 2 от КСО и правилно по-малката по-размер пенсия е била спряно ведно с отпускането й, защото двете пенсии не могат да бъдат получавани едновременно. Съдът е приел за неоснователни поддържаните и пред настоящата инстанция доводи на жалбоподателя, че нормата на чл. 101, ал. 2 от КСО не означавала, че следва да се изплаща само по-голямата по размер пенсия, а по-малката да бъде спряна, тъй като разпоредбата директно е била свързана с чл. 101, ал. 3 а от КСО, където е предвидено, че се получава по избор една от пенсиите и 50 на сто от останалите. В мотивната част на акта е аргументирана и теза, че разпоредбите на чл. 101, ал. 1 и ал. 2 от КСО предвиждат изключения от общото правило на ал. 3а от същия член (уреждаща при право на повече от една пенсия да се получава по избор една от пенсиите в пълен размер и 50 на сто от останалите), и в тази връзка е изведен извод, че е очевидна липсата на обвързаност между ал. 2 и ал. 3а на чл. 101 от КСО в смисъла, вложен от жалбоподателя, доколкото първата разпоредба (ал. 2) се явява специална по отношение на втората (ал. 3а), и именно поради тази причина изключва нейното (на ал. 3а) приложение. Решението на Административен съд – Пловдив, с което жалбата на И. Иванов против посоченото решение на директора на ТП на НОИ - Пловдив е отхвърлена, е обосновано и е постановено при правилно тълкуване и прилагане на закона, в съответствие с доказателствата по делото и относимата към тях материалноправна уредба, които обуславят направения извод от съда за законосъобразност на оспореното решение и потвърденото с него разпореждане. Пловдивският административен съд е събрал и коментирал относимите за правилното решаване на спора доказателства, надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал всички факти от значение за спорното право, и е извел правилни изводи, съображенията за които се възприемат от касационната инстанция, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК настоящият съдебен състав препраща към мотивите на първоинстанционния съд. Атакуваният съдебен акт се основава на правилна преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби, като е постановен при спазване на съдопроизводствените правила. При изготвянето на същия са взети предвид релевантните за спора обстоятелства и факти и изразените от страните становища по тях, и е отговорено на всички относими инвокирани възражения. Касаторовите доводи за противното не могат да бъдат споделени. Както правилно е посочено в мотивите на проверяваното решение, от регламентираните в чл. 101 от КСО хипотези, при които лицата не могат да получават едновременно пенсии, отпуснати на различно основание, относима за казуса е тази по ал. 2 – когато лицето има право на повече от една лична пенсия за инвалидност за различни страдания, се определя най-голямата по размер. От експертното решение на ТЕЛК, съобразено при отпускане на личните пенсии на Иванов за инвалидност, в което е определен краен процент по съвкупност на трайно намалена работоспособност (ТНР) 84 % от установените такива 60 %ТНР за общо заболяване и 50 % ТНР с призната причинна връзка военна инвалидност, е видно, че лицето има повече от едно страдания, като за една част от тях (Ханк ІІ-ІІІ степен с [заболяване], [заболяване], с КДС [заболяване], и ХОББ ІІ-ІІІ с ДН 0-1), групирани като "Общо заболяване", получава лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване, а за друго страдание – [заболяване], е установено, че му се следват 50% ТНР с призната причинна връзка военна инвалидност и има право на лична военна пенсия за инвалидност. В чл. 101, ал. 1 от КСО изчерпателно са изброени различните видове лични и наследствени пенсии, които не могат да се получават едновременно, а в ал. 2 на същия член е уредена друга хипотеза, касаеща само личните пенсии за инвалидност за различни страдания. Цитираната разпоредба визира всички лични пенсии за инвалидност: и пенсиите за инвалидност, свързани с трудова дейност (пенсии за инвалидност поради общо заболяване и пенсии за инвалидност поради трудова злополука и професионална болест), и пенсиите за инвалидност, несвързани с трудова дейност (пенсии за военна инвалидност, пенсии за гражданска инвалидност и социални пенсии за инвалидност). Съгласно тази разпоредба, когато лицето има право на повече от една лична пенсия за инвалидност за различни страдания, за изплащане се определя една от тях – най-голямата по размер. Поради това и доколкото в случая И. Иванов има право на две лични пенсии за инвалидност, които не могат да бъдат получавани едновременно, а само едната от тях, материално законосъобразно и при правилно приложение на чл. 95, ал. 1, т. 4 от КСО във връзка с чл. 101, ал. 2 от КСО му е отпусната по-голямата по размер, а другата, която е с по-нисък размер, е спряна, което съответства и на целта на закона в такива случаи правоимащото лице да получава по-благоприятната за него пенсия. За пълнота на изложението трябва да се отбележи изрично, че общото правило на чл. 101, ал. 3а от КСО, на което се позовава жалбоподателят (касатор в настоящото производство), предвиждащо, че при право на повече от една пенсия се получава по избор една от пенсиите в пълен размер и 50 на сто от останалите, намира приложение извън случаите на горепосочените изключения, визирани чл. 101, ал. 1 и ал. 2 от КСО. По тези съображения следва да се приеме, че касаторовата теза не намира опора в данните по делото и категорично се опровергава от изнесеното по-горе. С оглед на това настоящият съдебен състав счита, че не са налице касационни основания за отмяна на проверяваното съдебно решение, поради което същото трябва да бъде оставено в сила. При този изход на спора се явява основателно своевременно направеното искане от процесуалния представител на ответника по касация за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Директорът на ТП на НОИ – Пловдив е бил представляван пред настоящата инстанция от надлежно упълномощен юрисконсулт. Поради това и на основание чл. 143, ал. 4 във връзка с чл. 228 АПК и с чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс във връзка с чл. 144 АПК, в полза на ТП на НОИ - Пловдив следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер от 100 лева (платимо от касатора), съгласно чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Размерът е определен предвид действителната фактическа и правна сложност на спора, която в случая в касационното производство не е голяма, и съобразно вида и количеството на извършената дейност от юрисконсулта, който е представлявал издалия акта административен орган - подал писмен отговор на касационната жалба и допълнителна молба със съображения по съществото на спора, но пък не се явил в проведеното по делото съдебно заседание да защити позицията си и да отговори на евентуалните възражения на другата страна, както и да коментира прокурорското заключение. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение,