Решение № 500 от 18.01.2016 г. на ВАС по адм. д. № 6189/2015 г.

Решение № 500 от 18.01.2016 г. на ВАС по адм. д. № 6189/2015 г., II о., докладчик съдията Таня Радкова Производството е по чл. 208 и следващите АПК. Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция "Обжалване данъчно-осигурителна практика"-Пловдив при ЦУ на НАП, срещу решение № 730/9.04.2015 г. по адм. д. № 2075/2014 г. на Административен съд Пловдив. Счита обжалваното решение за неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Претендира от съда отмяната му и постановяване на ново решение по съществото на спора. В касационната жалба се съдържа и искане за изменение на решението в частта за разноските. Ответникът по касационната жалба-ЕТ "Дениз-Мелекпер Мехмед" чрез своя пълномощник намира касационната жалба за неоснователна и претендира разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. За да се произнесе по съществото на касационната жалба, разгледана съгласно чл. 218, ал. 1 АПК с оглед наведените основания за отмяна, настоящата инстанция взе предвид: С обжалваното решение първоинстанционният съд е обявил нищожността на ревизионен акт № 091400006/12.03.2014 г., издаден от ТД на НАП Пловдив в частта, потвърдена с решение № 546/10.06.2014 г. на директора на Дирекция "Обжалване данъчно-осигурителна практика"-Пловдив при ЦУ на НАП. За да постанови този резултат, съдът е развил доводи, че процесното ревизионно производство е започнало въз основа на заповед за възлагане на ревизия № 1204831/9.10.2012 г. Ревизията е повторна, след като с решение № 724/17.07.2013 г. директорът на Дирекция "Обжалване данъчно-осигурителна практика"-Пловдив при ЦУ на НАП е отменил ревизионния акт. В изпълнение на това решение е възстановена висящността със заповед за възлагане на ревизия № 1303829/12.08.2013 г., като ревизионният акт е издаден от две лица, съобразно разпоредбата на чл. 119, ал. 2 ДОПК. Като изхождащ от некомпетентен орган, ревизионният акт е прогласен за нищожен. Обжалваното съдебно решение е постановено при правилно приложение на материалния закон: Разпоредбата на чл. 119, ал. 2 ДОПК е била изменена /ДВ, бр. 82 от 2012 г./. Според тази разпоредба ревизионният акт се издава от органа, възложил ревизията и от ръководителя на ревизията в 14-дневен срок от подаването на възражение или от изтичане на срока за подаване на възражение. В тази редакция разпоредбата е в сила от 1.01.2013 г, но за конкретния казус следва да се приложи предишната редакция на цитираната разпоредба- чл. 119, ал. 2 ДОПК поради висящността на ревизионното производство. Тази норма предвижда компетентния орган по приходите, който следва да издаде ревизионния акт, да бъде определен с нарочна заповед на възложителя на ревизията /чл. 119, ал. 2 ДОПК, редакция преди изменението/. В конкретния казус издателят на акта не е един, не е определен по стария ред, а изхожда от две длъжностни лица-възложителят на ревизията и старши инспектор по приходите.. Това сочи на определяне на компетентният орган по новия ред по чл. 119, ал. 2 ДОПК, който обаче не е приложимият. Заповедта за определяне на компетентен орган изрично е издадена на 12.08.2013 г. на основание чл. 119, ал. 2 ДОПК в действащата към тази дата редакция, което не удовлетворява изискването на хипотезиса на правната норма в предишната й редакция- до 1.01.2013 г. В този смисъл неоснователни са развитите в касационната жалба доводи, че упоменатата заповед определя правилно компетентния да извърши ревизията орган. Налице е липса на компетентност на издателя на акта, което сочи на тежък порок и прави заповедта невалидна. Предвид изложеното, като е приел нищожност на акта поради липса на компетентност за издателите му, първоинстанционният съд е постановил съответно на приложимия материален закон решение. Същото е материалнозаконосъобразно и следва да се остави в сила. При постановяване на обжалваното решение съдът не е допуснал нарушение на съществени процесуални норми, поради което касационното оплакване в тази насока е неоснователно. По отношение искането за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските касационната жалба има характер на частна жалба. Поради това производството в тази част следва да бъде прекратено, а делото да се изпрати на първоинстанционния съд за произнасяне като по частна жалба съгласно чл. 248 ГПК във връзка с чл. 144 АПК. С оглед изхода на спора на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените пред касационната инстанция разноски в размер на 3 600 /три хиляди и шестстотин/ лв. съгласно представената фактура за заплащане на адвокатско възнаграждение и липсата на възражение от касатора досежно размера на уговореното възнаграждение. Воден от горното, Върховният административен съд, второ отделение,