Решение № 1755 от 10.02.2017 г. на ВАС по адм. д. № 109/2016 г.

Решение № 1755 от 10.02.2017 г. на ВАС по адм. д. № 109/2016 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на началника на отдел "Местни данъци и такси" в О. В. Т., гр. В. Търново, пл. "М. Б." .№..., срещу Решение № 483 от 25.11.2015 г. на Административен съд, гр. В. Търново, постановено по административно дело № 117/2015 г.

С обжалваното определение съдът отменил Акт за установяване на задължения по декларация № 530-1 от 20.11.2014 г. на орган по приходите в О. В. Т., с който на Ю. Х. Г., гр. С., ул. "Г." ..№..., ет. ... са установени за периода 01.12.2013 г. - 31.12.2014 г. задължения за данък върху недвижимите имоти в размер на 196, 02 лв. и лихви - 5, 61 лв. и за такса върху битовите отпадъци в размер на 464, 63 лв. и лихви - 13, 31 лв.

I. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател - началникът на отдел "Местни данъци и такси" в О. В. Т., счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Излага подробно нормативната уредба по местните данъци и такси, както и фактите по делото. Сочи, че срокът за плащане на данъка върху недвижимите имоти е определен в закона и не зависи от действие на орган по приходите или друг служител на общинската администрация.

Сочи също, че съобщението по чл. 23 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ) има уведомителен характер, а чл. 4, ал. 2 ЗМДТ императивно повелява, че изпадането в забава не е обвързано с изпращането на покана за плащане на задължението от данъчната администрация. Несъстоятелен счита извода на съда за допуснато от органа съществено нарушение на административнопроизводствените правила поради неизпращане на съобщение за размера на дължимата такса за битови отпадъци. Сочи, че съобщението по чл. 69, ал. 2 ЗМДТ има само уведомителен характер и не е предпоставка за възникване на задължението или за издаване на акта по чл. 107, ал. 3 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).

Неоснователен счита довода на г-н Ю. Г., че не е имал достъп до имота и че същият се ползвал от "А." АД. Излага доводи за предоставяне на услугите по сметосъбиране, сметоизвозване, обезвреждане на битови отпадъци и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване.

Излага подробно доводи по искането за решаване на спора по същество. Сочи, че данъчната оценка на имота е изчислена въз основа на декларацията по чл. 14 ЗМДТ и при спазване на приложение 2 на чл. 21, ал. 1 ЗМДТ. Факта, че за имота има подадени декларации от всеки от собствениците е безспорен, но в случая всеки от собствениците притежава собствен документ за собственост, поради което не следва подаване на една данъчна декларация за имота със съответните идеални части за всеки собственик и определената данъчна оценка да е съответстваща за частта от имота.

Счита, че в нарушение на закона съдът не разгледал спора по същество, неправилно приел, че имотът се владее от "А." АД и именно това дружество е задължено за таксата лице. Съдът не отчел, че г-н Ю. Г. е собственик на * ид. ч. от 3 136 кв. м. и е данъчно задължено лице.

Моли съда да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което да реши спора по същество. Касаторът се представлява от юрисконсулт Д. П.

2. Ответникът по касационната жалба - Ю. Х. Г., счита същата за неоснователна. Доводите на касатора счита, че не могат да опровергаят правилния извод на съда за опорочена административна процедура. Счита, че касаторът не прави разлика между материалноправни и процесуалноправни норми.

Излага фактите във връзка със собствеността на процесния имот и сочи, че неизвършването на съответните административни действия от общинската администрация не може да му се вмени в тежест. Превратно счита тълкуването от касатора на закона във връзка със собствеността на имота. Досежно размера на задължението за данък върху недвижимите имоти се позовава на приетата по делото експертиза.

Неоснователни счита и доводите на касатора досежно задължението за такса за битови отпадъци. Счита, че доказателствата по делото установяват неползване на имота от него, както и заплащането на таксата от "А." АД. Правилен счита извода на съда за допуснато от органа съществено нарушение на административнопроизводствените правила, което обусловило отмяната на оспорения акт.

Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Ответникът се представлява от адв. М. С., Софийска адвокатска колегия.

3. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Правилен е изводът на съда, че оспореният акт е издаден при допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила - актът е издаден без отправено искане от декларатора. Органът не посочил служебните причини, които наложили издаването на акта. В акта е посочено, че задължението не е платено, но не е посочено дали задълженията са установени по надлежния ред и дали за тях е било уведомено задълженото лице. Правилно съдът приел, че задълженията се установяват от общинската администрация в съответствие с чл. 23 и 69, ал. 2 ЗМДТ. С оглед на това решението като правилно следва да бъде оставено в сила.

II. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е частично основателна.

III. фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:

1. Ю. Х. Г. и И. Х. Г., братя, са съсобственици при равни части на 29, 286 идеални части от урегулиран поземлен имот - парцел I, кв. 163а по плана на гр. В. Търново, целият с площ от 10 710 кв. м., находящ се на адрес ул. "Х. Б." .№..., м. "Южен пътен възел" - нотариален акт № 2357, т. ХI, рег. № 21025, дело № 1858 от 10.11.2007 г. на Ю. И. Г. и удостоверение за наследници № 6718 от 18.12.2013 г.

2. Урегулиран поземлен имот - парцел I, кв. 163а, представлява земя и сгради и е собственост на "А." АД, на Ю. Х. Г., И. Х. Г. и на други физически лица.

3. На 22.04.2014 г., И. Х. Г. подал декларация, вх. № 1926, по чл. 14 ЗМДТ за поземлен имот - парцел I, кв. 163а, в която посочил като съсобственици себе си и брат си Ю. Х. Г. с по * идеална част от имота с площ от 3 136 кв. м. За имота била образувана данъчна партида № 5401Н11465.

4. На 02.07.2014 г. И. Х. Г. подал декларация, вх. № 5401002913, по чл. 14 ЗМДТ за поземлен имот - земя и сграда, находящ се в с. Б., в която посочил като съсобственици себе си и брат си Ю. Х. Г. с по * идеална част от имота. За имота била образувана данъчна партида № 5401Н13444.

5. На 20.11.2014 г., орган по приходите в О. В. Т., издал, на основание чл. 107, ал. 3 ДОПК - поради неплащане на задълженията, Акт за установяване на задължения по декларация № 530-I, с който за периода 01.12.2013 г. - 31.12.2014 г. установил на Ю. Х. Г. задължения за данък върху недвижимите имоти за имотите по данъчни партиди № 5401Н11465 и № 5401Н13444 в размер на 196, 02 лв. и лихви - 5, 61 лв. и за такса върху битови отпадъци в размер на 464, 63 лв. и лихви - 13, 31 лв.

6. На 15.12.2014 г. Ю. Х. Г. оспорил пред началника на отдел "Местни данъци и такси" в О. В. Т. Акт № 530-I. В жалбата изложил доводи за незаконосъобразност на акта само досежно имота, находящ се в гр. В. Търново, ул. "Х. Б." .№....

7. На 20.01.2015 г., с Решение № 7, началникът на отдел "Местни данъци и такси" в О. В. Т. потвърдил Акт № 530-I.

8. В хода на съдебното производство съдът приел заключение на съдебна експертиза, която дала заключение, че:

а) площта на поземлен имот - парцел I, кв. 163а, с оглед на доказателствата по делото и съставените за имота данъчни партиди не може да бъде установена:

по данъчни партиди имотът е с площ 21 334, 46 кв. м, от които 3 136, 00 кв. м. са собственост на И. и Ю. Г., 12 350, кв. м. - на "А." АД и 5 848, 46 кв. м. - на други физически лица; сградите в имота са собственост на "А." АД и на други физически лица;

по скица № 15-272217 от 06.08.2014 г. от Службата по геодезия, картография и кадастър, гр. В. Търново, имотът е с площ от 18 028, 00 кв. м.;

по другите документи по делото - площта на имота е 19 711, 00 кв. м.;

б) на останалите съсобственици са установени задължения за данък сгради и за такса за битови отпадъци, но поради невъзможността за определяне на притежаваните от съсобствениците идеални части от имота не може да се извърши коректна съпоставка за съответствие между притежаваните идеални части от правото на собственост и установените задължения за данък и такса;

в) данъчната оценка на притежаваната от отделните съсобственици част от имота е определена в съответствие със законовите изисквания при отчитане на характера на имота - застроен или само земя, както и плътност на застрояване и декларираната собственост;

г) изчислил размера на данъка върху недвижимите имоти и за таксата за битови отпадъци за собствеността на Ю. Г. за периода 01.12.2013 г. - 31.12.2014 г. при обща площ на имота от 18 028, 00 кв. м. и съответната на това идеална част, собственост на Ю. Г., на 117, 13 лв. и 281, 11 лв.

9. По делото органът представил:

а) данъчна оценка на имота, находящ се на ул. "Х. Б." .№... за частта, собственост на наследодателя на Ю. Г., изх. № 1695/2007 г., в която е определена данъчна оценка за прехвърляне на имота в размер на 92 574, 72 лв. (земя, с площ от 3 136 кв. м.);

б) Заповед № РД-22-163 от 06.02.2013 г., на кмета на О. В. Т., издадена на основание чл. 4, ал. 1 и 3 ЗМДТ, с която кметът на общината определил служителите в общинската администрация, които да изпълняват правомощията на орган по приходите между които е и длъжността "младши експерт" в отдел "Местни данъци и такси";

в) Решение № 65 и Решение № 68 от 28.12.2011 г. на Общинския съвет В. Т. за приемане на Наредбата за определянето и администрирането на местните данъци на територията на О. В. Т. и на Наредбата за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на О. В. Т., с които са определени размерите на данъка върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци.

IV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, но при съществено нарушение на административнопроизводствените правила - органът не спазил процесуалния състав на чл. 107, ал. 3 ДОПК. С оглед на чл. 23 и 69, ал. 2 ЗМДТ установяването на размера на задълженията става от общинската администрация чрез нарочни съобщения. По делото няма доказателства на жалбоподателя да са изпратени такива съобщения. Представената справка за неплатените задължения на жалбоподателя не е равнозначна на уведомяване на задълженото лице.

След като на лицето не е извършвана ревизия и е подадена декларация, следвало администрацията да изчисли данъка и да съобщи на лицето размера на задълженията за данък и такса. Едва след неплащане в срок на така определените по размер и съобщени задължения се учредява правомощието за издаване на акта по чл. 107, ал. 3 ДОПК. Приел, че за да е налице неплатено публично задължение за данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци е необходимо задълженият субект да е надлежно уведомен за размера на тези задължения.

При приетото неизпълнение на законовото процесуално изискване за издаване на акт по чл. 107, ал. 3 ДОПК съдът приел, че оспореният акт е незаконосъобразен и го отменил като върнал преписката на органа със задължително указания за тълкуването и прилагането на закона.

V. По съществото на спора:

Касаторът сочи в касационната жалба, че обжалваното съдебно решение "е постановено в нарушени на материалния закон и на процесуалните правила". Доводите, които излага в подкрепа на твърдяните пороци на обжалваното решение са единствено относно противоречието на решението с материалния закон. В касационната жалба няма нито един довод за твърдяното нарушение на "процесуалните правила". Напротив. Касаторът изрично моли съда да отмени решението и да постанови решение по същество като излага подробно становището си по съществото на спора.

Съгласно чл. 218, ал. 1 АПК касационният съд се произнася само по посочените в жалбата пороци на решението. Служебно, с оглед на чл. 218, ал. 2 АПК, касационният съд следи само за валидността и допустимостта на съдебното решение и за съответствието му с материалния закон. С оглед на правомощията на съда и при липсата на доводи за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила съдът не следва да обсъжда наличието на порок съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

За да отмени Акт № 530-I съдът приел, че не са налице предпоставките за издаване на акт по чл. 107, ал. 3 ДОПК, защото органът не доказал изпълнение на задължението на общината по чл. 23 и 69, ал. 2 ЗМДТ.

Безспорно е, както приел и съдът, че когато по закон е предвидено подаването на декларация актът по чл. 107, ал. 3 ДОПК може да бъде издаден при наличие на определени в правната норма предпоставки - по искане на задълженото лице или служебно. Когато актът се издава служебно трябва да е налице някоя от следните хипотези: 1) несъответствие между декларираните данни и данните получени от трети лица и организации, след като е изчерпан редът по чл. 103; 2) не е подадена декларация; 3) задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия.

От доказателствата по делото е безспорно, че оспореният акт е издаден от органа служебно, поради неплащане на задължението в срок и неизвършване на ревизия. Въпросът е каква е правната значимост на задължението на общината по чл. 23 и 69, ал. 2 ЗМДТ за правомощието на органа по приходите служебно да издаде акт за установяване на задължения по декларация по чл. 107, ал. 3 ДОПК?

Задължението за данък върху недвижимите имоти и за такса за битови отпадъци, с оглед на чл. 9б ЗМДТ, възниква при наличие на установените в закона материалноправни предпоставки. За данъка това са качеството на облагаем обект по смисъла на чл. 10 ЗМДТ на съответния имот, качеството на задължено лице по смисъла на чл. 11 ЗМДТ на правния субект и правната връзка между тях. За таксата това са качеството на задължено лице по смисъла на чл. 64, ал. 1 ЗМДТ, качеството на обект по смисъла на чл. 63 ЗМДТ, наличието на правната връзка между субекта и обекта по отношение на който се предоставят услугите, както и вида и предоставянето на услугата по смисъла на чл. 62 ЗМДТ. Но освен тези предпоставки, за да се определи конкретния размер на задължението за данък и такса, т. е. да се превърне то в ликвидно и изискуемо, е необходимо да се определи облагаемата основа и ставката.

За да се установят материалноправните предпоставки за възникване и за установяване на задълженията за данък и такса законодателят е наложил на правните субекти задължение за деклариране на релевантните за пораждане и за установяване на задълженията факти. Следователно, целта на публичноправното задължение на правните субекти за деклариране на релевантните за задълженията факти е да се констатира, че е осъществен фактическият състав на правната норма, която установява задължението, и по този начин да се установи пораждането на посочените в нея правни последици - задължението на правния субект за данъка и таксата и правомощието на държавата да търси тяхното изпълнение, както и да се установят релевантните факти за определяне на конкретния размер на задължението. Но тъй като не декларирането, а обективното съществуване на материалноправните предпоставки поражда задължението за данък или такса неизпълнението на задължението за деклариране или неговото неточно изпълнение не води до невъзникване на задължението за данък и такса.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗМДТ облагаемата основа на данъка върху недвижимите имоти е данъчната оценка на имота. С оглед на чл. 67, ал. 2 ЗМДТ във вр. с чл. 14 от Наредбата за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на О. В. Т., редакция към процесния период, данъчната оценка на имота е облагаема основа за таксата за битови отпадъци. Данъчната оценка не се определя от задълженото лице, а от общината по реда и при условията на чл. 20 ЗМДТ. Следователно, подавайки данъчната декларация по чл. 14 ЗМДТ задълженото лице не установява размера на задължението за данък върху недвижимите имоти, съответно за такса за битови отпадъци (за разлика например от декларацията по чл. 92 от Закона за корпоративното подоходно облагане или чл. 50 от Закона за облагане на доходите на физическите лица).

Но от този факт не следва извод, че задължението за данък върху недвижимите имоти и за такса за битови отпадъци не е дължимо в установените в закона срокове. Задълженията за данък и за такса възникват еx lege, с осъществяване на визираните в правната норма факти - наличието на определеното в закона качество на обекта и субекта, на изискуемата правна връзка между тях и за таксата наличието на предпоставките по чл. 62 и 63 ЗМДТ. Тогава, когато правният субект е лице по чл. 11 и 64 ЗМДТ, когато имотът е обект по чл. 10 ЗМДТ, когато между тях е налице изискуемата правна връзка и когато, за таксата, са изпълнени изискванията на чл. 62 и 63 ЗМДТ, задължението за данъка и за таксата в размерите и в сроковете, определени в закона - чл. 28, ал. 1 и чл. 69, ал. 1 във вр. с чл. 9 ЗМДТ, е дължимо. Нито възникването му, нито изпълнението му законодателят е обвързал от издаването на нарочен акт от общината, който при това да е надлежно връчен на задълженото лице. Именно това изрично е посочено и в чл. 4, ал. 2 ЗМДТ, който изрично установява, че невнесените в срок данъци, а с оглед а чл. 9б ЗМДТ и такси, по закона, се събират заедно с лихвите по Закона за лихвите върху данъци, такси и други подобни вземания.

Факта, че разпоредбите на чл. 23 и 69, ал. 2 ЗМДТ установяват задължение на общината да съобщи на задълженото лице конкретния размер на данъка и на таксата не е въздигнато от законодателя в юридически факт, който е правопораждащ за тези задължения или който ги прави ликвидни и изискуеми. Актовете по чл. 23 и 69, ал. 2 ЗМДТ не са индивидуални административни актове за установяване на размера на задълженията. Тези актове имат само информативен характер - за улеснение на задълженото лице.

С оглед на това тогава, когато задълженото лице не е получило съобщението по чл. 23 и 69, ал. 2 ЗМДТ и не е заплатило в срок задълженията си за данък и такса органът по приходите, ако на лицето не е извършена ревизия, има правомощието да издаде служебно акт по чл. 107, ал. 3 ДОПК, с който да установи наличието и размера на задълженията. Първоинстанционният съд неправилно се позовал на съдебната практика по Решение № 6246 от 28.05.2015 г. на Върховния административен съд, постановено по административно дело № 8125/2014 г., защото фактите по двете дела са различни. В дело № 8125/2014 г. общината беше изпълнила задължението си по чл. 23 и 69, ал. 2 ЗМДТ, лицето беше заплатило именно размера на данъка и таксата посочени в съобщението и едва след това органът по приходите установил, че установения в съобщението размер на данъка и на таксата е определен не с оглед на декларирания в данъчната декларация жилищен характер на имота, а като нежилищен, т. е. налице е допусната от общинската администрация грешка. В настоящия казус фактите са различни - г-н Ю. Г. не се доказва да е получил съобщение по чл. 23 и 69, ал. 2 ЗМДТ, не се оспорва факта, че не е заплатил в срок твърдяните от органа задължения за данък и такса и безспорно не му е извършвана ревизия. Така установеното сочи на наличие на предпоставките на чл. 107, ал. 3 ДОПК за служебно издаване на акт за установяване на задълженията по декларация.

Съдът, като не установил правилно предпоставките за издаване на оспорения акт постановил неправилно решение, в нарушение на материалния закон. При липса на касационни доводи за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в съответствие с разпоредбата на чл. 222, ал. 1 АПК касационният съд е длъжен да реши спора по същество при наличните по делото доказателства.

Безспорно от доказателствата по делото, в т. ч. заключението на приетата експертиза, е че урегулиран поземлен имот - парцел I, кв. 163а, с площ от 10 710, 00 кв. м., е собственост на Ю. и Х. Г., на "А." АД и на още други физически лица. Безспорно е, че собствеността на Ю. Г. е * от 29, 286/100 идеални части, условно съответстващи на 3 136, 00 кв. м. от урегулиран поземлен имот - парцел I, кв. 163а, целият с площ от 10 710, 00 кв. м. Безспорно е също, че след възстановяване на правото на собственост на наследодателя на Ю. Г., единият от съсобствениците на имота с площ от 10 710, 00 кв. м. - "А." АД, придобил собственост върху съседен имот и за придобития в индивидуална собственост от "А." АД имот и съсобствения между "А." АД, Ю. и Х. Г. и другите физически лица урегулиран поземлен имот - парцел I, кв. 163а, с площ от 10 170, 00 кв. м., бил създаден нов общ поземлен имот с идентификатор 10477.513.385 и площ от 18 028, 00 кв. м. Този факт - на отразяване на новия общ поземлен имот в кадастралната карта, с оглед на чл. 15, ал. 3 от Закона за устройство на територията (ЗУТ), не може да обоснове промяна на размера на собствеността между съсобствениците, защото по делото нито се твърди, нито има доказателства за наличието на съгласие между съсобствениците изразено със заявление и предварителен договор за прехвърляне на собственост с нотариално заверени подписи. Това значи, че с оглед на доказателствата по делото собствеността на Ю. Г. е такава, каквато е установена с нотариален акт № 1858 от 19.11.2007 г. и удостоверение за наследници от 18.12.2013 г.

С оглед на това всички факти, обстоятелства, доказателства и доводи, свързани с притежаваните от "А." АД части от урегулиран поземлен имот - парцел I и от създадения впоследствие поземлен имот с идентификатор 10477.513.385, в т. ч. заключението на вещото лице, са неотносими, защото предмет на настоящото съдебно производство е акт, с който на Ю. Г. са установени задължения за данък и такса. Нито органът по приходите, нито самите съсобственици в производството по установяване на задължения за данък и такса могат да променят размера на съсобствените части и да установяват съсобственост различна от тази, доказана с допустимите доказателствени средства. Поради това законосъобразно ли са били определени данъкът и таксата на другите съсобственици на процесния имот е ирелевантно за законосъобразността на акта, с който на Ю. Г. са установени задълженията. Не законосъобразността на актовете на другите съсобственици е предмет на настоящото дело, а законосъобразността на акта на Ю. Г. Ирелевантно е и хипотетичното установяване какъв би бил размера на таксата и данъка при "променена" съсобственост с оглед на площта на новия поземлен имот, установена по скицата на имота, по данъчните партиди или по някакъв друг признак.

При безспорния по делото факт, че Ю. Г. е собственик на * от 29, 286/100 идеални части, условно съответстващи на 3 136, 00 кв. м. от урегулиран поземлен имот - парцел I, кв. 163а, целият с площ от 10 170, 00 кв. м., които 3 170, 00 кв. м. представляват незастроена земя, правилен е изводът на органа, че Ю. Г. е задължено за данък върху недвижимите имоти лице за процесния имот. За да е законосъобразен оспореният Акт № 530-I е необходимо не само да е установено, че Ю. Г. е задължено за данъка лице, но и законосъобразно да е определен размера на данъка. Видно от акта и от доказателствата по делото органът определил размера на данъка при спазване на разпоредбата на чл. 12, ал. 1 ЗМДТ. Съгласно разпоредбата при съсобственост данъкът се определя съответно на притежаваните от съсобствениците части. В случая данъкът е определен за притежаваната идеална част от Ю. Г., при отчитане на съответната на тази част площ и при отчитане на незастроения характер на тази част. Релевантни за размера на данъка са данъчната основа и данъчната ставка. Видно от заключението на вещото лице данъчната основа на притежаваната от Ю. Г. част от имота органът определил при спазване на относимите разпоредби на приложение № 2 към чл. 21, ал. 1 ЗМДТ.

Данъчната оценка от 138 579, 80 лв. е получена при спазване на формулата, посочена в чл. 13, ал. 1 от приложение 2 и при правилно прилагане на коефициентните показатели - ДО=БС х Км х Ки х Ку х Кз х ПЗ + ДП. БС - базисната данъчна стойност на 1 кв. м. е определена на 1, 0 на основание чл. 14, ал. 2 от приложението (0, 8 х 125% = 1, 00). Км - коефициентът на местоположение е определен на 49, 1 съгласно таблица 3 във вр. с чл. 6, ал. 5 от приложението. Ки - коефициентът за инфраструктура е определен на 1, 0 с оглед на чл. 15 от приложението. Ку - коефициентът за устройствена зона е определен на 0, 9 в съответствие с чл. 16, ал. 1, т. 2 от приложението. Кз - коефициентът за застроеност е определен на 1, 0 в съответствие с чл. 17, т. 1 от приложението. ПЗ - площта на земята е определена на 3 130, 00 кв. м. ДП - данъчната стойност на подобренията е определена на 0, 0, тъй като такива няма. С оглед на така установените коефициенти на формулата за определяне на данъчната оценка на имота органът правилно установил данъчна оценка в размер на 138 579, 80 лв. (1, 0 х 49, 1 х 1, 0 х 0, 9 х 1, 0 х 3 136, 00 + 0, 00 = 138 579, 84 лв.).

Безспорно по делото е, че съгласно приложение 1 към чл. 14 от Наредбата за определянето и администрирането на местните данъци на територията на О. В. Т. размерът на данъка върху недвижимите имоти за периода 01.01.2013 г. - 31.12.2014 г. е 2, 5 промила.

При така установените елементи на размера на данъка и при отчитане на факта, че с Акт № 530-I органът установил задълженията на Ю. Г. за периода 01.12.2013 г. - 31.12.2014 г. (лихвата е изчислена към датата на издаване на акта - 20.11.2014 г.) следва, че задължението за данък върху недвижимите имоти за имота - * от 29, 286/100 идеални части, условно съответстващи на 3 136, 00 кв. м. от урегулиран поземлен имот - парцел I, кв. 163а, целият с площ от 10 170, 00 кв., находящ се в гр. В. Търново, ул. "Х. Б." .№... е определено правилно (данъчна оценка от 138 579, 80 лв. х 2, 5 промила = 346, 45 лв. за една година; 346, 45 лв.: 2, тъй като Ю. Г. е собственик на * = 173, 22 лв. за 2014 г. и 173, 22 лв.: 12, тъй като за 2013 г. задължението е само за м. декември = 14, 44 лв.).

Задължението за данъка за м. декември 2013 г., съгласно чл. 28, ал. 1 ЗМДТ е било дължимо към 31.10.2013 г. Следователно, считано от 01.11.2013 г. задълженото лице е в забава. Установената с акта лихва към 20.11.2014 г. е законосъобразна. Задължението за данъка за 2014 г., съгласно чл. 28, ал. 1 ЗМДТ, е дължимо на две равни вноски към 30.06.2014 г. и 31.10.2014 г. поради което за половината от сумата - 86, 61 лв. забавата е от 01.07.2014 г., а за другата половина - от 01.11.2014 г. Установената в акта лихва към 20.11.2014 г. е законосъобразно определена.

Що се отнася до довода на Ю. Г., че "А." АД е реалният ползвател на имота следва да се посочи, че съгласно чл. 11, ал. 1 ЗМДТ задължени за данъка са собствениците на имоти. Само тогава, когато по надлежния ред е учредено вещно право на ползване на имота данъчно задължен е ползвателят, а не собственикът на имота - чл. 11, ал. 4 ЗМДТ. По делото нито се твърди, нито има доказателства, че Ю. Г. учредил надлежно право на ползване на своя имот на "А." АД. А. Ю. Г. фактически е лишен от правото да ползва собствения си имот, при липса на доброволно уреждане на спора със съсобственика, би могъл да потърси правата си по реда на гражданското съдопроизводство. По реда на административното производство фактическите правоотношения нито могат да бъдат регулирани, нито са релевантни. Наред с това, съгласно изричната разпоредба на чл. 13 ЗМДТ данъкът се заплаща независимо дали недвижимият имот се ползва или не.

С акта на Ю. Г. са установени и задължения за такса за битови отпадъци. Както бе посочено по-горе, за да е налице задължение за такса за битови отпадъци не е достатъчно лицето да има качеството на субект по смисъла на чл. 64, ал. 1, т. е. по чл. 11 ЗМДТ. Необходимо е по делото да е доказано, че са налице и предпоставките на чл. 62 и 63 ЗМДТ.

В оспорения акт органът посочил единствено решенията на общинския съвет, с които е определен размера на таксата за битови отпадъци за процесния период. В акта не са посочени заповедите на кмета по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ. Тези заповеди са посочени в потвърдителното решение, но същите не са представени по делото, поради което твърдението на органа, че процесният имот попада в границите на районите, в които общината предоставя услугите по чл. 62 ЗМДТ е недоказан, а съгласно чл. 170, ал. 1 АПК доказателствената тежест за фактическите основания за издаване на акта е на органа.

Дори и да се приеме, че твърдението на органа за попадане на имота в обхвата на заповедите по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ е вярно, по делото не е доказано реалното предоставяне на услугите. По делото нито се твърди, нито се доказва по какъвто и да било начин, че в процесния период общината реално предоставяла посочените в заповедите на кмета по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ услуги. Този релевантен за дължимостта на таксата факт също, с оглед на чл. 170, ал. 1 АПК, следва да бъде доказан от органа. Твърдението на органа в касационната жалба, че на територията на О. В. Т. има депо за битови отпадъци не е доказателство, отделно от факта, че това е само една от трите вида услуги, за които на Ю. Г. е установено задължение за такса.

Вярно е, че съдът не указал на органа нито разпределението на доказателствената тежест по чл. 170, ал. 1 АПК, нито че за тези обстоятелства от значение делото не сочи доказателства и с това допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Но нарушението на съдопроизводствените правила е порок на съдебното решение, за който касационният съд не следи служебно, а само когато е надлежно сезиран с такова твърдение. В случая, както бе посочено по-горе касаторът не сочи никакви доводи в подкрепа на твърдението за допуснато от съда нарушение на процесуалните правила, а наред с това и изрично моли съда да реши спора по същество, не и да отмени решението и да го върне за ново разглеждане, което би било релевантното искане при твърдение за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

С оглед на искането, с което съдът е сезиран и при доказателствата по делото Акт № 530-I в частта, с която на Ю. Г. е установено задължение за такса за битови отпадъци за периода 01.12.2013 г. - 31.12.2014 г. за имота - * от 29, 286/100 идеални части, условно съответстващи на 3 136, 00 кв. м. от урегулиран поземлен имот - парцел I, кв. 163а, целият с площ от 10 170, 00 кв., находящ се в гр. В. Търново, ул. "Х. Б." .№..., е незаконосъобразен. Съдът, като отменил акта в тази част, макар и по други мотиви, постановил като краен резултат правилно съдебно решение.

С Акт № 530-I на Ю. Г. са установени задължения за данък върху недвижимите имоти и за такса за битови услуги и за имот, находящ се в с. Б. - земя и сграда. В жалбата до първоинстанционния съд Ю. Г., макар да формулирал искане за отмяна на Акт № 530-I, не сочи абсолютно нищо досежно установените с акта задължения за имота в с. Б. - дори не ги споменава в обширната си жалба. По същия начин жалбата на Ю. Г. до началника на отдел "Местни данъци и такси" макар да визира Акт № 530-I не сочи нищо досежно имота в с. Б. В хода на съдебното производство, поисканата от Ю. Г. съдебна експертиза е единствено и само досежно имот - парцел I, не е досежно имота в с. Б.

Вярно е, че съгласно чл. 150, ал. 1, т. 5 и 6 АПК жалбоподателят следва да означи обжалвания акт и само да укаже в какво се състои незаконосъобразността му. Но в случай като настоящия, когато оспореният акт съдържа няколко разпоредителни диспозитива по смисъла на чл. 59, ал. 2, т. 5 АПК, жалбоподателят е този, който чрез жалбата си следва да определи предмета на съдебната проверка. В случая, Ю. Г. определил със съдържанието на жалбата си, че оспорва Акт № 530-I в частта, с която са му установени задължения за данък и такса за имота в гр. В. Търново, но не и в частта, с която са му установени задължения за имота в с. Б.

С оглед на това касационният съд счита, че Ю. Г. сезирал първоинстанционния съд с искане за отмяна на Акт № 530 единствено в частта досежно установените данък и такса за имота в гр. В. Търново, не и за имота в с. Б. Първоинстанционният съд като се произнесъл и досежно акта в с. Б. постановил недопустимо съдебно решение, което следва да бъде обезсилено и съдебното производство в тази част прекратено.

Видно от горното обжалваното съдебно решение е недопустимо в частта, с която съдът отменил Акт № 530-I в частта, с която на Ю. Г. са установени задължения за данък и такса за имота в с. Б. Решението е неправилно в частта, с която съдът отменил Акт № 530-I в частта, с която на Ю. Г. са установени задължения за данък върху недвижимите имоти за имота в гр. В. Търново и в частта, с която преписката е върната на органа за ново произнасяне. Решението е правилно като краен резултат, макар и по други мотиви, в частта, в която е отменен Акт № 530-I в частта, с която на Ю. Г. за имота в гр. В. Търново е установено задължение за такса за битови отпадъци, поради което в тази част следва да бъде оставено в сила.

С оглед на изхода от спора, направено от ответника по касационната жалба искане и на основание чл. 143, ал. 1 АПК съдът следва да измени решението и в частта за разноските. Н. Ю. Г. се дължат разноски за съдебното производство, но съразмерно уважената част от жалбата. Направените и доказани по делото разноски от Ю. Г. са в размер на 10, 00 лв. държавна такса и 350, 00 лв. възнаграждение на вещото лице. Ю. Г. е бил надлежно представляван от адвокат, но доказателства по делото за платено адвокатско възнаграждение не са представени. При обща стойност на оспорения акт от 679, 57 лв., при недопустимо производство относно стойност от 23, 25 лв., при уважена част от жалбата съответна на стойност от 463, 28 лв. и отхвърлена част в размер на 193, 04 лв. дължимите на Ю. Г. разноски са в размер на 257, 00 лв. съразмерно уважената част на жалбата. С оглед на това съдът следва да отмени решението в частта за разноските, с което О. В. Т. - юридическото лице, в чиято структура е органът, да заплати на Ю. Г. разноски над 257, 00 лв. и да го остави в сила в останалата част.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и 3 във вр. с чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд