Решение № 8249 от 7.7.2021 г. на ВАС по адм. д. № 4850/2021 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба, подадена от изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие, чрез юрисконсулт А. Иванова, срещу решение 3/22.02.2021 г. по адм. дело 628/2020 г. на Административен съд-Русе, с което е отменен като незаконосъобразен негов мълчалив отказ, формиран по повод искане на Дипом ООД за промяна на договор 18/04/1/0/02293/05.12.2017 г. и преписката е върната на органа за произнасяне, при съобразяване със задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона. Изложени са доводи за недопустимост и неправилност на решението, като постановено в противоречие с материалния закон и необоснованост - основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 АПК, по които се претендира отмяната му, ведно с присъждане на разноски за двете инстанции. Ответникът Дипом ЕООД, със седалище [населено място], чрез процесуалния си представител адвокат С. Цанева, излага становище за неоснователност на касационната жалба и претендира присъждане на разноски по приложен списък. Представителят на Върховната административна прокуратура, взел участие в настоящото производство, дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима, а разгледана по същество - неоснователна, по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалбата на Дипом ЕООД, срещу мълчалив отказ на изпълнителния директор на ДФЗ да се произнесе по подадено искане от дружеството за промяна на договор 18/04/1/0/02293/05.12.2017 г. за отпускане на безвъзмездна финансова помощ по подмярка 4.1 Инвестиции в земеделски стопанства от мярка 4 инвестиции в материални активи от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014-2020 г., съфинансирана от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони. От данните по административната преписка се установява, че дружеството е сключило горепосочения договор във връзка с изпълнение на одобрен проект 18/04/1/0/02293 за Модернизация в производството на зеленчуци. На 13.07.2020 г., Дипом ЕООД е депозирало пред ДФЗ искане за промяна на договора, ведно с приложени доказателства и обяснения за причината, налагаща изменението, допълнено с молба от 30.07.2020 г. На 21.08.2020 г. дружеството е подало жалба до министъра на земеделието, храните и горите срещу мълчаливия отказ на изпълнителния директор на ДФЗ. При липсата на произнасяне от по-горестоящия орган, дружеството е подало жалба чрез ДФЗ до Административен съд-Русе на 21.09.2020 г. Първоинстанционният съд е счел жалбата за допустима, като подадена в срока по чл. 149, ал. 3 АПК. Посочил е, че на основание чл. 52, ал. 4 от Наредба 9/21.03.2015 г. за прилагане на подмярка 4.1 Инвестиции в земеделски стопанства от мярка 4 Инвестиции в материални активи от ПРСР за периода 2014-2020 г., изпълнителният директор на ДФЗ е следвало да одобри или мотивирано да отхвърли исканата промяна в договора. Приел е, че е формиран мълчалив отказ, който представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК и подлежи на обжалване. Посочил е, че административният орган е бил длъжен да се произнесе с изричен акт, поради което е отменил като незаконосъобразен мълчаливия отказ и е върнал преписката за произнасяне по подаденото искане за изменение и допълнение на договора за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ. Така постановеното решение е правилно. Неоснователно е твърдението на касатора, че съдебното решение е недопустимо, доколкото съдът е следвало да остави жалбата без разглеждане на основание чл. 159, т. 1 АПК. Неоснователен е и доводът, че мълчаливият отказ по искането на дружеството за изменение на договора, няма характер на индивидуален административен акт и не подлежи на обжалване. Съгласно чл. 52, ал. 1 от Наредба 9/2015 г., ползвателят може да подаде искане за изменение и/или допълнение на договора в РА, като към искането се прилагат доказателства, необходими за преценка на неговата основателност. В ал. 2 от същата разпоредба са посочени случаите, в които не се допуска изменение. В чл. 52, ал. 4 от Наредбата е записано, че в срок до един месец от подаването на искането за промяна, а когато са изискани документи и/или информация по ал. 3 до 14 дни от изтичане на срока за представянето им, РА одобрява или отказва исканата промяна. Ползвателят на помощта се уведомява за мотивите за отхвърлянето на искането, а при одобрение в срок до 10 календарни дни от получаването на уведомлението трябва да се яви в РА за сключване на допълнително споразумение към договора. Анализирайки цитираната разпоредба, правилно Административен съд-Русе е достигнал до извод, че независимо дали ще одобри или ще откаже изменение на договора, органът и в двата случая дължи произнасяне, като при отказ, следва да уведоми за мотивите си ползвателя. Безспорно е посоченото в касационната жалба, че в правомощията на РА е да одобри или да отхвърли искането за промяна, но съгласно Наредбата, бенефициерът се уведомява за мотивите за отказа. Това означава, че със сезирането с искане за изменение и/или допълнение на договора, за административния орган възниква задължение да се произнесе с изричен акт. След като органът не се е произнесъл изрично в изпълнение на цитираната разпоредба, както правилно е приел и първоинстанционният съд, е формиран мълчалив отказ, който поради липсата на изискуемата по закон форма и поради пълната липса на мотиви, които да дадат възможност за преценка на неговата правна и фактическа обоснованост е незаконосъобразен и правилно е отменен. Непроизнасянето на органа с издаване на изричен мотивиран акт, засяга неблагоприятно правната сфера на ползвателя на помощта. Така разписаните правила не дерогират приложението на чл. 58, ал. 1 АПК и съответно, възможността на засегнатите лица да оспорват пред съда формирания от административния орган мълчалив отказ при условията на чл. 149, ал. 2 АПК. В противен случай на лицата, сключили договори с ДФЗ, би им се отнела законовата възможност да осъществят защита срещу непроизнасянето на компетентния орган в съответния срок с изричен акт. Не намира основание и твърдението на касатора, че на съдебен контрол подлежи единствено заповедта по чл. 42, ал. 1 от Наредбата за одобрение или отказ от подпомагане. Цитираната разпоредба се намира в Глава трета, Раздел II Процедура за разглеждане на заявления за подпомагане от Наредбата и е относима към реда за кандидатстване, процедурата за разглеждане, оценка и класиране на проектните предложения. Не е спорно между страните, че между ДФЗ и Дипом ЕООД е сключен договор на 05.12.2017 г. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ за изпълнение на одобрен проект Модернизация в производството на зеленчуци. Т.е. дружеството е преминало фазата на оценка и класиране на проектното му предложение, вследствие на което е сключило договор, който от своя страна може да бъде изменян и/или допълван при условията на чл. 52 от Наредбата. Цитираната разпоредба е в Раздел II Условия за изпълнението на дейностите по проекта и контрол, като законодателят е предвидил условия, при които може да бъде изменян договора, поради което твърдението на касатора в тази насока е неоснователно. Неправилно е твърдението в касационната жалба, че ЗУСЕСИФ не предвижда съдебен контрол върху решението на Управляващия орган да откаже поисканата от бенефициера промяна в договора. На първо място, както първоинстанционният съд правилно е посочил, по аргумент от § 4, ал. 3 от ДР на ЗУСЕСИФ, последният закон е неприложим, тъй като безвъзмездната финансова помощ по Програмата за развитие на селските райони се предоставя при условията и по реда на този закон /ЗУСЕСИФ/, доколкото друго не е предвидено в Закона за подпомагане на земеделските производители или в акт по неговото прилагане. Процедурата по сключения договор е уредена с Наредба 9/2015 г., издадена на основание чл. 9а ЗПЗП, а не от ЗУСЕСИФ, поради което позоваването на разпоредби от ЗУСЕСИФ е неотносимо. Въпреки, че процесуалният представител на касатора е цитирал разпоредбата на § 4, ал. 3 от ДР на ЗУСЕСИФ, той не е съобразил, че производството е по реда на ЗПЗП и Наредба 9/2015 г., която от своя страна допуска изменение и/или допълване на договора, където са разписани действията на административния орган. От друга страна, неоснователно е твърдението, че ЗУСЕСИФ не предвижда съдебен контрол на решението на управляващия орган да откаже изменението. В чл. 39 ЗУСЕСИФ е посочено кога и по чия инициатива може да бъде изменян и/или допълван административния договор, като редът за оспорване е разписан в чл. 27 от закона. Доколкото в случая производството по договора за финансова помощ е по Наредба 9/2015 г., която изисква изрично произнасяне на органа, то в случая е налице мълчалив отказ, който подлежи на съдебен контрол по реда на АПК. И след като органът не се е произнесъл изрично в изпълнение на чл. 52, ал. 4 от Наредбата, както правилно е приел и първоинстанционният съд, е формиран мълчалив отказ, който е незаконосъобразен и следва да бъде отменен. Представеното от ответника по касация едва пред настоящата инстанция уведомително писмо изх. 02-2600/2975/14.04.2021 г. на изпълнителния директор на ДФЗ, не може да санира последиците от мълчаливия отказ, доколкото с него се дава 10-дневен срок на ползвателя да представи обяснения и документи във връзка с искането за изменение на договора. От писмото става ясно, че на 13.10.2020 г. е подадена заявка за окончателно плащане, като дружеството следва да потвърди дали е валидно искането му за удължаване срока на договора. Договорът е сключен на 05.12.2017 г., като съгласно чл. 6 от него ползвателят се задължава да извърши инвестицията в срок от 24 месеца, а за проекти с включени строително-монтажни работи или създаване на трайни насаждения до 36 месеца, т.е. към датата на изпращане на уведомителното писмо 14.04.2021 г., договорът е приключил и е подадена заявка за окончателно плащане. В тази връзка мълчаливият отказ по подаденото искане от 13.07.2020 г. за изменение на договора безспорно засяга неблагоприятно правната сфера на ползвателя на помощта, поради което правилно е отменен. По така изложените съображения, касационната жалба е неоснователна. Обжалваното решение е правилно и следва да се остави в сила. С оглед изхода на делото и направеното искане от процесуалния представител на ответника по касационната жалба, следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение