Решение № 1917 от 12.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1225/2018 г.

Решение № 1917 от 12.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1225/2018 г., II о., докладчик съдията Славина Владова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административно процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 80 от Закона за държавната собственост (ЗДС) и във връзка с § 149, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на АПК (ДВ бр. 77/2018 г.). Образувано е по касационна жалба на Областен управител на О. С., чрез процесуалния му представител, срещу Решение № 6881 от 20.11.2017 г. по адм. дело № 6252/2017 г. на Административен съд С. – град, 25 състав, с което е отменена по жалба на Н. Панов от [населено място] Заповед № РД – 15 - 107 от 24.04.2017 г. на областния управител на област С., с която на основание чл. 80, ал. 1 от ЗДС е наредено да се изземе от Н. Панов недвижим имот частна държавна собственост – апартамент № [номер], намиращ се в [населено място], [улица], вх. [...омер], ет. [номер] и с което Областната управа на област С. е осъдена да заплати разноските по делото. В касационната жалба се излага оплакване за неправилност на решението като постановено в противоречие със закона – отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди неправилност на извода на АССГ, че сключеният с Панов договор за наем не е прекратен, като се позовава на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗДС. Твърди и неправилност на извода, че за жалбоподателят не е станало ясно, че наемният му договор е прекратен, както и че липсата на служебно правоотношение на жалбоподателя с областната управа не е основание за прекратяване на наемния договор. Навежда аргументи за неправилност на извода за липса на основания за изземване на имота от жалбоподателя, като твърди, че са били налице предпоставките за това. Ответникът Н. Панов с писмен отговор и в открито съдебно заседание изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от страна – адресат на оспореното решение и срещу акт, който подлежи на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение е отменена Заповед № РД – 15 - 107 от 24.04.2017 г. на областния управител на област С., издадена на основание чл. 80, ал. 1 от ЗДС, с която е наредено изземването от жалбоподателя на недвижим имот - частна държавна собственост, представляващ апартамент № [номер], находящ се в [населено място], [улица], ет. [номер], поради това, че го държи без правно основание. В заповедта за изземване е посочено, че имотът е предоставен под наем на Н. Панов и майка му П. Томова с договор от 01.01.1997 г. на областния управител на област С. на основание настанителна Заповед № 585 от 09.12.1976 г. на Ленинския районен народен съвет и настанителна Заповед № РД – 04 - 001 от 16.02.1998 г. на областния управител на област С.. Посочено е също, че със смъртта на П. Томова наемното правоотношение по отношение на нея се счита за прекратено, а Панов не отговаря на императивното условие на чл. 24, ал. 1 ППЗДС, както и поради това, че е изтекъл 10 годишния срок, за който максимално могат да се отдават под наем държавни жилища по чл. 19, ал. 4 от ЗДС. За да постанови оспореното решение АССГ е установил, че със Заповед № РД – 15 -259 от 02.08.2005 г. на областния управител на област С. в предходно административно производство е наредено на основание чл. 80, ал. 1 от ЗДС, да се изземе от Панов процесния недвижим имот, поради това, че го държи без правно основание, като тази заповед е била отменена с влязло в сила Решение № 1656/15.02.2007 г. на ВАС, Петчленен състав по адм. дело № 5032/2006 г., като според мотивите на това решение наемното правоотношение с жалбоподателя не е било прекратено, тъй като на последния не е било надлежно отправено предизвестие по чл. 238 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), приложим на основание чл. 24 от ЗДС. За да постанови оспореното решение АССГ е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона форма, но при допуснати съществени нарушения на административно процесуалните правила. Приел е, че спорния по делото въпрос е дали към момента на постановяване на административния акт имотът се е държал от жалбоподателя Панов без основание, като е достигнал до извода, че имота не се държи без правно основание. Посочил е, че наемното правоотношение за имот държавно жилище, възниква в резултат от сложен фактически състав, който включва административен акт - Заповед за настаняване и гражданско правна сделка - договор за наем, а прекратяването на наемните правоотношения в тези случаи е уредено в чл. 24 от ЗДС в приложимата редакция ДВ бр. 87/2010 г., която пък препраща към условията, предвидени в договора, и реда на ЗЗД. Приел е, че в случая е налице сключен безсрочен договор за наем от 01.01.1997 г., като в чл. 12 от същия е предвидено прекратяване по реда и при условията на чл. 24 от ЗДС, който препраща към ЗЗД - чл. 228 – чл. 239, като според приложимия в случая чл. 238 от ЗЗД ако договорът за наем е без определен срок, всяка от страните може да се откаже от него, като предизвести другата един месец по – рано. Приел е, че незаконосъобразно в оспорената заповед е прието, че наемно правоотношение е било прекратено с изтичане на 10 г. срок от възникването му (т. е. на 01.01.2007 г.), като е посочил, че чл. 19, ал. 4 от ЗДС предвижда, че срокът за отдаване под наем на имотите - частна държавна собственост, не може да бъде по - дълъг от 10 години, но по аргумент от чл. 22 и чл. 24, ал. 3 от ЗДС ограничението в срока за отдаване под наем на имоти - частна държавна собственост, се простира само върху нежилищните имоти, отдавани под наем чрез търг или по реда и при условията на чл. 19 от ЗДС, поради което е неприложим. Приел е за релевантна към спора разпоредбата на чл. 24, ал. 1 и ал. 3 от ЗДС, т. е. наемното правоотношение се прекратява или по реда на ЗЗД или при наличие на някое от основанията, изрично и изчерпателно посочени в ал. 3. В тази връзка е достигнал до извода, че след като процесното правоотношение не е било прекратено с изтичане на 10 г. срок от възникването му, това е следвало да стане с отправяне на едномесечно предизвестие, каквото в случая липсва. Посочил е, че волята на административния орган за прекратяване на наемното правоотношение следва да бъде ясно изразена чрез отправяне на предизвестие, което да бъде възприето от насрещната страна недвусмислено., като е посочил, че в този смисъл са и указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени от ВАС, Петчленен състав по адм. дело № 5032/2006 г. при предходно сходно административно производство, които административният орган не е съобразил при издаване на оспорената заповед. Приел е и че връчената на жалбоподателя нотариална покана също не може да се възприеме като предизвестие по смисъла на чл. 238 от ЗЗД, тъй като тя съдържа покана за плащане, но не съдържа волеизявление за прекратяване. Приел е за неотносимо позоваването на чл. 24, ал. 3 от ЗДС, както и че позоваването на предпоставки по тази разпоредба не е основание за изземване на жилищния имот, преди да бъде прекратено наемното правоотношение на това основание, с влязъл в сила административен акт. По изложените доводи съображения е приел, че към момента на издаване на заповедта договорът за наем на жилището не е бил прекратен и съответно не са били налице предпоставките за изземване, тъй като жалбоподателят е държи имота на валидно правно основание. Поради и това е отменил оспорената пред него заповед. Решението е правилно. Действително от доказателствата по делото се установява, че ответника по касация Н. Панов държи спорния имот на годно правно основание договор за наем от 01.01.1997 г., сключен между него и областния управител за спорния имот въз основа на издадени настанителни заповеди за него и семейството му в имота. Към момента на сключване на договора също действат разпоредби, които ограничават отдаването под наем на общински имоти за определен срок, който към онзи момент е бил и по – кратък от този по сега действащата разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗДС. Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗДС обаче е насочена към администрацията и административните органи и разписва задължение за тях, а не такова за адресатите на административните актове и съответно страните по административните правоотношение в случая не към страните по договора за наям. Видно от доказателствата още към момента на сключване на договора за наем на ответника по касация и областната управа за спорния имот, договорът е сключен без срок. В тази връзка и по изложеното по – горе е правилен извода на АССГ, че в случая е неприложима разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗДС, която не предвижда автоматично прекратяване на сключените договори за наем за държавни имоти с изтичане на максимално предвидения в закона срок, а създава ограничение на администрация при издаване на актове – настанителни заповеди и при сключване на гражданско правни сделки – отдаване под наем – да спазват разпоредбата. Правилен е и извода на АССГ, че в настоящия случай е приложима разпоредбата на чл. 24, ал. 1 от ЗДС, която по отношение на прекратяването на наемното правоотношение препраща към ЗЗД. Правилен е и в тази връзка и извода на АССГ, че в настоящия случай не е спазен редът за прекратяване на договора за наем, който е от категорията на безсрочните такива и съответно не е спазен редът по чл. 238 от ЗЗД. По изложените съображения и настоящият състав счета, че ответникът по касация държи спорния имот на годно правно основание. Това от своя страна обосновава правилност на извода на АССГ за липса на предпоставките по чл. 80, ал. 1 от ЗДС за изземване на спорното жилище, тъй като същото се държи на валидно и годно правно основание. Следва да се посочи и че както е посочено в решението на ВАС № 1656 от 15.02.2007 г. на ВАС по адм. д. № 5032/2006 г. при промяна на жилищната нужда, определена съгласно нормите, на настаненото семейство може да бъде предоставено под наем друго жилище съобразно наличния жилищен фонд. Нормата е само една възможност, но в случая, като се имат предвид възрастта на лицето към настоящия момент – 82 години, неговото социално положение - пенсионер, и това, че е обитавал жилището над 50 години, би следвало областният управител да предостави друго жилище, ако е счел, че следва да се прекрати наемното правоотношение. Правомощие, което съобразно чл. 25 от ППЗДС съществува и сега и което условие, посочено в предходно решение на ВАС не е изпълнено. Решението като правилно следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение,