Решение № 7868 от 6.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 1809/2011 г.

Решение № 7868 от 6.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 1809/2011 г., III о., докладчик председателят Ваня Пунева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по четири броя касационни жалби, подадени от Невяна Георгиева Царева от гр. София и от Министерство на външните работи на Република България (МВнР) срещу решение № 2733 от 4.08.2010 г. и решение № 3866 от 26.11.2010 г., и двете постановени по адм. дело № 3736/2009 г. по описа на Административен съд - София - град. В касационната жалба на Невяна Царева са наведени доводи за неправилност на решението, поради неправилно приложение на материалния закон - Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) и Закона за държавния служител (ЗДСл). Възразява, че първоинстанционният съд неправилно при определяне размера на обезщетението е приложил разпоредбата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, тъй като визираната в цитираната норма хипотеза регламентира дължимото обезщетение, поради неправомерно прекратяване на служебно правоотношение, която хипотеза е различна от процесната. С втората си касационна жалба касаторката претендира мораторни лихви върху дължимото обезщетение за имуществени вреди до пълния им размер. В жалбата на другия касатор по делото - МВнР се излагат доводи за неправилност на решенията на АССГ поради неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че в случая вредата не е категорично и несъмнено доказана, като по делото липсват доказателства за това, че ищцата не е получавала възнаграждение и на друго основание, освен по служебно и по трудово правоотношение. Поддържа се, че доказването на тази материалноправна предпоставка е в тежест на ищцата. Излагат се доводи, че неправилно МВнР е осъдено да заплати лихва върху частично присъденото обезщетение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на всички подадени касационни жалби и за правилност на първоинстанционното решение. Върховния административен съд, в настоящия съдебен състав намира, че касационните жалби са подадени от надлежни страна, в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което са процесуално допустими. Разгледани по същество са неоснователни при следните съображения: Първоинстанционното производство е образувано по предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ от Невяна Георгиева Царева срещу МВнР за имуществени вреди в размер на 1 228 лв., причинени от Заповед № Т-550/31.01.2000 г. на министъра на външните работи, отменена по съответния ред, ведно с мораторната лихва в размер на 526,91 лв., считано от датата на влизане в сила на решение от 12.07.2001 г. на СРС по гр. дело № 2612/2000 г. - 30.05.2006 г. до датата на подаване на исковата молба, и законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на дължимата сума и за имуществени вреди в размер на 10 139,70 лв., причинени от Заповед № 3522/17.10.2006 г. на министъра на външните работи, отменена по съответния ред, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на дължимата сума. С решението си административният съд е отхвърлил иска на Георгиева срещу МВнР за имуществени вреди, причинени от Заповед № Т-550/31.01.2000 г. С решението си съдът е осъдил ответника да заплати на ищцата Невяна Царева на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ обезщетение за имуществени вреди в размер на 7 052, 40 лв., причинени от Заповед № 3522/17.10.2006 г. на министъра на външните работи, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.05.2009 г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлил за разликата до пълния предявен размер от 10 139,70 лв. като неоснователен. За да постанови този резултат съдът е приел, че иска за имуществени вреди, причинени от Заповед № Т-550/31.01.2000 г. на министъра на външните работи е неоснователен. Цитираната заповед съставлява заповед за прекратяване на трудов договор и не е издаден при или по повод осъществяване на административна дейност. Не е налице и причинна връзка между отменения акт и претендираните вреди. Пряка последица от прекратяване на трудовия договор на ищцата е това, че същата е останала без работа. По отношение на иска за имуществени вреди, причинени от Заповед № 3522/17.10.2006 г., съдът е приел, че е частично основателен. Цитираната заповед, която е отменена в частта й относно отказа за назначаване на ищцата на длъжността "експерт" по служебно правоотношение, съставлява индивидуален административен акт и следователно е постановена при осъществяване на административна дейност. Съдът е приел, че са налице имуществени вреди за ищцата, тъй като същата е останала без работа за процесния период, като тези вреди са в причинна връзка с отменения административен акт. Съдът е приложил по аналогия разпоредбата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, съгласно която когато заповедта за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от органа по назначаването или от съда, държавният служител има право на обезщетение в размер на брутната си заплата за цялото време, през което не заема държавна служба, но за не повече от 10 месеца. Съдът е установил, че за конкретния случай през процесния период ищцата не е заемала държавна служба и не е имала регистрирано трудово правоотношение. За определяне на обезщетението съдът е взел предвид определената й брутна заплата към момента на признаването на отказа за назначаване по служебно правоотношение за незаконосъобразен - 705,24 лв. Съобразил е ограничението, което законодателят е установил при определяне на максималния размер на обезщетението - не повече от 10 месеца. С тези съображения съдът е приел, че искът с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е основателен за сумата от 7052,40 лв., а в останалата част е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Постановеното съдебно решение е правилно във всичките му обжалвани части. По отношение на заповед № 550/31.01.2000 г. на министъра на вътрешните работи, съдът правилно е приел, че същата не е административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, поради което не е налице една от материалноправните предпоставки за ангажиране отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Съгласно разпоредбата на чл. 203, ал. 1 от АПК гражданите и юридическите лица могат да предявят искове за обезщетение за вреди, причинени им от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица. Основателността на иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ предполага установяването на кумулативното наличие на следните предпоставки: 1. незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата, при или по повод изпълнение на административна дейност, отменени по съответния ред; 2. вреда от такъв административен акт и 3. причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт, действие или бездействие и настъпилия вредоносен резултат. При липса на някой от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата по посочения ред. Тази нормативна уредба правилно е проследена и от първоинстанционния съд. По отношение на иска за вреди, произтичащи от отменената по съответния ред административна Заповед № 3522/17.10.2006 г., издадена от министъра на външните работи, настоящата съдебна инстанция намира, че решението на АССГ е правилно. Иска е частично основателен. За конкретния случай е безспорно, че жалбоподателката твърди вреди от незаконосъобразен отказ на работодателя й да я назначи на работа, след като уволнението й е било признато за незаконосъобразно. Действително ЗДСл не урежда такава хипотеза. Налице е празнота в закона, поради което съдът, правилно е приложил най-близката по смисъл норма, която урежда този въпрос, а именно чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, предвиждащ обезщетението да не бъде за повече от 10 месеца. В тази връзка неоснователно е възражението на Невяна Царева за неправилно приложение на материалния закон. На следващо място съдът намира, че определеният размер на обезщетението правилно е изчислен въз основа на брутната заплата на служителя към момента на признаването на уволнението за незаконно, за което по делото е била изслушана съдебна експертиза. Съобразно заключението на вещото лице, размерът на брутната заплата на лицето е 705,24 лв. Представеното експертно заключение правилно е прието от АССГ като компетентно изготвено, поради което следва да се приеме, че размерът на обезщетението е определено съгласно нормите на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. Правилно е решението на АССГ в частта на уважения размер за лихви и неуважената претенция на Невяна Царева за присъждане на мораторна лихва за периода преди завеждане на исковата молба, . Съгласно разпоредбата на чл. 86 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) "при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата." Нормата на чл. 104, ал. 1, изречение последно от ЗДСл определя, че брутната заплата за определяне на обезщетението представлява определената брутна заплата към момента на признаване на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата. С тази разпоредба се определя моментът, в който вземането на държавния служител е ликвидно и изискуемо, като в конкретния случай това е станало на датата на влизане в сила на съдебното решение, с което отказът на административния орган да назначи ищцата на държавна служба е признато за незаконно - 16.11.2007 г. Присъждането на лихва върху обезщетението обаче не е предмет на регламентация в ЗДСл, поради което следва да бъда приложена общата разпоредба на чл. 86 от ЗЗД. Претендирана законна лихва в случая се дължи от датата на предявяване на иска за обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, което станало към датата на подаването на исковата молба пред АССГ на 29.05.2009 г. Във връзка с претендираната от Георгиева мораторна лихва за период преди завеждането на иска следва да се отбележи, че доколкото вземането не е обвързано със срок и липсва покана за плащане на лихва за минал период, претенцията се явява неоснователна, както обосновано е приел и първоинстанционният съд. С оглед на гореизложеното съдът счита, че постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Постановено е при правилно приложение на материалния закон, при спазване на съдопроизводствените правила и е обосновано. В тази връзка не са налице наведените с касационните жалби отменителни основания. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо, Върховният административен съд, Трето отделение,