Решение № 343 от 9.09.2011 г. на ВКС по н. д. № 1768/2011 г.

Решение № 343 от 9.09.2011 г. на ВКС по н. д. № 1768/2011 г., I н. о., НК, докладчик председателят Пламен Томов Подсъдимият А. Д. М. чрез свой защитник е обжалвал по касационен ред решението на Софийския апелативен съд, с което е потвърдена осъдителната присъда спрямо него на Благоевградския окръжен съд. Първоинстанционната присъда - 180 от 28 октомври 2010 г. по нохд 63/10, е за държането на 21 август 2009 г. с цел разпространение на високорисково наркотично вещество (марихуана) в голямо количество (11 кг. и 693 г. на стойност 46 772 лв., с 0, 65 тегловни процента тетрахидроканабинол) - престъпление по чл. 354а, ал. 2 НК, за което М. е наказан с 3 г. лишаване от свобода при строг режим и с изтърпяване в затвор, и с 10 000 лв. глоба. Присъдено е отделното изтърпяване на още 2 г. л. св. при общ първоначален режим - общо наказание за 2 други престъпления в съвкупност, за които М. е бил наказан условно по две дела на БлОС, завършили със споразумение. Второинстанционното (въззивно) решение - 138 от 6 април 2011 по внохд 49/11, е постановено също по жалба от името на подсъдимия. В сега подадената (касационна) жалба има позоваване на всички основания за отмяна, както и доводите, които подателят й смята за относими към тях и към искането за оправдаване на подсъдимия още в тази съдебна инстанция или за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление, или за намаляване на наложеното наказание. Жалбата е поддържана и в съдебното заседание на касационната инстанция, а според прокурора е неоснователна. ВКС намери жалбата за основателна, макар и само по отношение на справедливостта на наложеното наказание. Основателността й се свежда само до него, тъй като ВКС не приема възраженията преди всичко за недоказаност на търсената от подсъдимия отговорност. Тези възражения не винаги са формулирани по този начин, и дори понякога погрешно са отнесени към несвързаното поначало с тях основание нарушение на материалния закон (по т. 1 на чл. 348, ал. 1 НПК) - например когато доказването на умисъла за разпространяване на наркотичното вещество е отнесено към правната квалификация по чл. 354а, ал. 2 НК. По-важно, разбира се, е, че оспорването на жалбоподателя не държи сметка за особеностите на доказването с косвени доказателства, каквото именно е проведено по делото - например от мястото на намиране на канабиса да се правят изводи за авторството на държането му, а също така, че макар и да съдържа упрек за необективност, това оспорване е на свой ред такова - например с твърдението, че намерените при огледа стръкове канабис са резултат от разчистване на мястото. Въпреки обаче правилно установено и правно квалифицирано като престъпно, поведението на подсъдимия е санкционирано твърде строго. Минималното по закон наказание 3 г. л. св. и глоба 10 000 лв. е преценено като "съразмерно тежко" (по аргумент за обратното в чл. 55, ал. 1 НК), а според ВКС неговата несъразмерност е очевидна при съпоставката му със семейното положение на М.. При индивидуализацията на наказанието САС се е задоволил с посочването на няколко иначе правилни общи положения, за да потвърди съответните изводи на БОС, но в мотивите към присъдата "тежкото материално и семейно положение на подсъдимия" е само констатирано, а оценката му като непринадлежащо към приложното поле на чл. 55 ТНК - голословно. Явно несправедливо според ВКС е подценяването като изключително смекчаващо положението, че подсъдимият е единствено работещият в четиричленното му семейство с две малолетни деца, едното от които инвалидизирано по рождение като епилептик и умствено недоразвито, а нетрудоспособността на другия съпруг е по същите причини. Наказанието 1 г. л. св., при това непридружено от глоба (чл. 55, ал. 3 НК), ВКС намира за напълно достатъчно в конкретния случай, още повече при необходимостта М. да изтърпи отделно общото наказание 2 г. л. св., определено му по двете предишни дела. [В последната насока трябва да бъдат отбелязани три грешки на съдилищата в предходните инстанции, които или няма нужда, или няма как да бъдат отстранени: първата - че законът е позволявал избор да не бъде определяно общо наказание, а наказанията по двете предишни дела да бъдат изтърпявани последователно 2 + 2 г. (въпреки че двете престъпления са в съвкупност); втората грешка - че е било възможно да не бъде съобразен чл. 68, ал. 1 НК, въпреки че последното престъпление е извършено в изпитателните срокове на условните наказания и по двете предишни дела (по тези въпроси вж. повече от р. 256 от 28 май 2010 г. по нд 202/10 на I н. о., необнародвано, както и цитираните в него касационни решения, като например р. 475/03-I, Бюл. 12/03); третата грешка - че първоначалният режим на общото наказание трябва да бъде общ (по този въпрос вж р. 287/10-I, Бюл. 8/10, както и р. 493/10-I, Бюл. 12/10) . ] Ръководен от всичко изложено и съобразно още с чл. 354, ал. 1, т. 1, и ал. 2, т. 1 НПК, ВКС - I н. о.