Решение № 130 от 15.04.2020 г. на ВКС по т. д. № 1829/2018 г.

Решение № 130 от 15.04.2020 г. на ВКС по т. д. № 1829/2018 г., I т. о., ТК, докладчик председателят Емил Марков Производството е по реда на чл. 290 ГПК, а по служебен почин – и по чл. 247 ГПК (за поправка на явна фактическа грешка). С определение № 326/20.VІ.2019 г., постановено по настоящето дело, касационният контрол досежно атакуваната от Н. и И. М. от [населено място], [община], част от решение № 537 на САС, ГК, 8-и с-в, от 6.03.2018 г. по гр. дело № 4523/2017 г. е бил допуснат в хипотезата по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК по релевантния не само за изхода по конкретното дело, но също и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, въпрос: "Приложима ли е тригодишната погасителна давност по отношение на вземанията за възнаградителна лихва, начислена по и на основание договор за банков кредит?" В откритото съдебно заседание пред настоящата инстанция, страните по спора, редовно и своевременно призовани, не са се явили и не са били представлявани, поради което меродавни са становищата им, изразени в производството по чл. 288 ГПК. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид оплакванията и доводите на Н. и И. М. в жалбите им срещу частта от въззивното решение, по отношение на която то бе допуснато до касационен контрол, становището на ответната по касация "УниКредит Булбанк" АД-София за оставянето на жалбите без уважение, както и след като извърши проверка за процесуалната и материална законосъобразност на този съдебен акт в пределите по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба на Н. А. М., както и тази на И. В. М., са основателни. Договорът за банков кредит е двустранен, консенсуален, формален, срочен, с продължително изпълнение, като последният белег е присъщ и на краткосрочните кредити /до 1 г. / за осигуряване на оборотни средства. Договорът за банков кредит е и възмезден, защото чл. 430, ал. 2 ТЗ предвижда изрично, че заемателят плаща лихва по кредита, уговорена с банката. Доколкото такава лихва е по естеството си възнаграждение за ползвания финансов ресурс, тя еднозначно се определя като "възнаградителна". В хипотеза, в която е било прието, че даден кредит е станал предсрочно изискуем от датата на получаване на исковата молба от ответника, то до същия момент кредитополучателят ще дължи както остатъчната част от главницата, така и от уговорената с банката възнаградителна лихва. Процесната хипотеза обаче е извън обсега на чл. 432 ТЗ. Към датата на подаване на заявлението по чл. 417, т. 2 ГПК от страна на кредитната институция ответник по касация, а именно 10 юни 2015 г., падежирани са били вече всички дължими вноски по преоформения с Анекс № 4/31.05.2010 г. в револвиращ кредит за оборотни средства договор за банков кредит - овърдрафт № LТОС-13 от 10.04.2008 г. С клаузата по чл. 7. 1 този последен анекс крайният срок за погасяване на главницата "и лихвата" е бил удължен до 10.04.2011 г. Следователно от изпадането на настоящите двама касатори в забава и до подаване на заявлението срещу тях по чл. 417, т. 2 ГПК са изминали повече от 4 години. Според този документ с централно значение в исковото производство по чл. 422, ал. 1 ГПК, представляващ извлечение от счетоводните книги на ответната по касация "УниКредит Булбанк" АД /т. 9, б. "Б"/, претенцията й е била за съществуване на нейно вземане за договорна /възнаградителна / лихва по чл. 4 от договора за банков кредит срещу касаторите Н. и И. М. в условията на пасивна солидарност, възлизащо на 35 466. 09 лв. (тридесет и пет хиляди, четиристотин шестдесет и шест лева и девет стотинки) за периода от 10.11.2011 г. и до датата на подаване на заявлението до РС-Самоков, по което е било образувано ч. гр. дело № 412/2015 г. Този период е с продължителност 3 години и 7 месеца. От претенцията на банката за възнаградителна лихва касаторите са признали дължимостта на сума в размер на 10 466. 09 лв., което обстоятелство е съсредоточило спора по делото единствено върху дължимостта на разликата от 25 000 лв. (двадесет и пет хиляди лева). Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 2-ро ГПК, решение, постановено по въззивно търговско дело, заведено по иск с такава цена, подлежи на касационно обжалване, щом претенцията надвишава законоустановения минимум от 20 000 лева. Съгласно чл. 111, б. "в", предл. 2-ро ЗЗД с изтичането на тригодишна давност се погасяват вземанията за лихви. Но също "и за други периодични плащания". Следователно вземането за лихви има самостоятелен характер и преценката за дължимостта му не следва да се обвързва с това дали лихвоносното задължение произтича от договори с продължително или с периодично изпълнение. Ноторно е, че специфична особеност на револвиращия кредит е отпускането на сумата на траншове, а погасяването се извършва на части, периодично. Ето защо, при своевременно направено от касаторите М. в съответствие с императивното правило на чл. 120 ЗЗД тяхно защитно възражение за изтекла специална погасителна давност, не може да бъде споделено съображението на въззивния съд за приложимост в случая на общата погасителна давност, понеже уговорените погасителни вноски нямали характера на периодични плащания. Самото разграничаване на вземанията за главница и лихви /отделно възнаградителна от санкционна/ в документа по чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК, въз основа на който ответната по касация "УниКредит Булбанк" АД е поискала издаването на заповед за изпълнение и на изпълнителен лист, сочи, че не е налице неделимост на задълженията по процесния револвиращ кредит по смисъла на чл. 128, ал. 1 ЗЗД, която да бъде съобразявана в исковото производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, заведено по кумулативно съединените положителни установителни искове на банката срещу Н. и И. М. В заключение, положителния установителен иск на "УниКредит Булбанк" АД срещу настоящите двама касатори за съществуването на вземане за договорна възнаградителна лихва в размер на сумата от 1 860. 38 лв. /според приетото по делото заключение на назначената съдебно-счетоводна експертиза/, като дължима за периода 22.11.2010 г. – 10.04.2011 г. при условията на пасивна солидарност между последните, ще следва да бъде отхвърлен: като неоснователен - погасен с изтичането на кратката погасителна давност по чл. 111, б. "в", предл. 2-ро ЗЗД. ІІ. Относно необходимостта от поправяне на допусната явна фактическа грешка в диспозитива на определението по чл. 288 ГПК по настоящето дело: Обективираната в мотивите към това определение /стр. 2, първи абзац/ воля на състава на ВКС е била за допускане до касационен контрол единствено на онази част от обжалваното решение на САС, с която е било потвърдено това на Софийския окръжен съд за уважаването на положителния установителен иск на банката срещу М. за съществуване на нейно вземане за възнаградителна лихва в размер на 1 860. 38 лв. за периода 22.11.2010 г. – 10.04.2011 г. Тази воля се потвърждава и от размера на допълнителната д. т., определен по реда на чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При външното изразяване на волята обаче, е бил допуснат пропуск в диспозитивната част на определението по чл. 288 ГПК, като на ред трети от същия е останал незавършен израза "В ЧАСТТА МУ, с която". Това в случая налага отстраняването му посредством добавяне на израза: "е било потвърдено първоинстанционното решение по иска за възнаградителната лихва". Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение