Решение № 287 от 23.06.2026 г. на ВКС по н. д. № 368/2026 г.

Производството е по реда на чл. 346 т.1 от НПК. Образувано е по повод на касационна жалба от защитника на подсъдимия И. И. М. срещу решение, постановено по ВНОХД № 1541/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което съдът е потвърдил присъда по НОХД № 7596/2024 г. по описа на Софийски градски съд, с която подсъдимият И. И. М. е бил признат за виновен и осъден да изтърпи за извършено престъпление по чл. 249, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 от НК наказание лишаване от свобода за срок от 1 (една) година, чието изтърпяване е било отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК с изпитателен срок от три години, считано от влизането на присъдата в сила. В съдебно заседание защитникът на подсъдимия пледира въззивното решение да бъде отменено, а делото върнато за повторно разглеждане от друг състав на въззивния съд. Представителят на ВКП пледира обжалваното решение да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно. Подсъдимият се присъединява към доводите и исканията на своя защитник и моли решението на САС да бъде отменено. Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери касационната жалба за неоснователна. С нея се релевират касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК – нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила.В тези случаи логическата последователност на анализа налага първо да бъдат разгледани доводите за съществено нарушение на процесуалните правила, защото, ако бъдат възприети, произнасянето по доводите за нарушение на материалния закон би се явило безпредметно Според защитата в конкретния случай е налице абсолютно процесуално нарушение – липса на мотиви. Това нарушение според касатора е налице, тъй като САС не е изпълнил задължението си като втора инстанция по фактите да извърши собствена аналитична дейност по всички релевантни факти и обстоятелства, както и да отговори на всички доводи на защитата. За обосноваване на това касационно основание са цитирани няколко конкретни решения на отделни състави на ВКС, в които е била констатирана липса на мотиви, свързана с различни по своя характер дефицити на доказателствения анализ на въззивния съд. Според настоящия касационен състав така цитираните решения не са относими към предмета на делото. От една страна, те нямат характера на задължителна практика на ВКС, а от друга – нямат характера и на константна практика по по-ясно очертан общ за всички тях въпрос. Напротив, цитираните от защитата решаващи мотиви по всяко от тях са обусловени от спецификите на конкретния случай (цялостно игнориране на възраженията на защитата; оскъден доказателствен анализ, който не позволява да се проследи как се е формирала волята на съда; частичен доказателствен анализ, довел до противоречивост в мотивите относно ключови фактически положения). Всъщност общ за цитираните решения е единствено подходът да се разглеждат само доводи, свързани с твърдения за конкретни пропуски в конкретните проверявани решения, който ще бъде приложен и в настоящия случай. Макар да са обособени от защитата в три групи, конкретното съдържание на доводите, които притежават такава характеристика, се свежда до твърдението, че САС не е изложил или е изложил оскъдни и по същество недостатъчни съдържателни мотиви по въпроса защо приема, че подсъдимият М., оперирайки с данни от чужд платежен инструмент, е действал със съзнанието, че титулярът на правата по този инструмент не е дал съгласието си за това. Оценката на настоящия съдебен състав на мотивите на проверявания акт е различна и по същество противоположна. САС ясно е очертал този въпрос като ключов и го е поставил в основата на мотивите си (стр. 9 до 13 от въззивното решение). Анализът на относимите към този фактически въпрос доказателства не е дефицитен нито като обем, нито като съдържание. Анализирани са всички относими към него доказателства – обясненията на подсъдимия, показанията на св. Б., В., Р., Г., К., Ж., както и наличните по делото писмени доказателства, които изясняват какви действия са били предприети в дигитална среда с използване на данните от инкриминирания платежен инструмент. Доказателствата са анализирани съобразно действителния им смисъл, анализирани са както поотделно, така и съвкупно. Това позволява ясно да се проследи каква оценка на значението и убедителността на доказателствата е обусловила крайния извод на съда. Ясна е волята на САС по основното доказателствено противоречие – това между твърдението на подсъдимия, че е бил подведен от св. Б., че действа със съгласието на титуляра на данните (нейна приятелка), и твърдението на самата Б., че няма нищо общо със случая. Оправдателната версия на подсъдимия е отхвърлена не само с общи констатации за житейска недостоверност, каквото е оплакването на защитата, но и поради директното ѝ противоречие в най-голяма степен с показанията на св. Б. и В., но също и с останалата доказателствена съвкупност. Що се отнася до несъгласието на защитата с изводите на САС относно това кои измежду противоречивите групи доказателства следва да се кредитират и кои да се отхвърлят, както и дали оправдателната теза е опровергана, а обвинението е доказано по несъмнен начин, произнасянето по тези въпроси би било проверка за обоснованост на съдебния акт, която е извън правомощията на касационната инстанция. Прегледът на доводите, обосноваващи нарушение на материалния закон, показва, че те, макар и пространни като обем, по същество или съставляват възражение за необоснованост, което не е част от касационната проверка, или имат за своя основа вече отхвърления довод за липса на мотиви. За да обоснове нарушение на материалния закон, защитата перифразира анализирания дотук довод под формата на иначе вярното твърдение, че не може да бъде осъден за престъпление по чл. 249, ал. 1 от НК деец, който не е знаел, че действа без съгласието на титуляра на платежния инструмент (в конкретния случай подведен от трето лице, че такова съгласие е налице). Нито въззивният, нито първоинстанционният съд преди него са приемали подобен правен извод. Напротив, централно място в мотивите на въззивния съд, както вече бе изяснено, заема именно обосноваването на знанието от страна на подсъдимия, че титулярът – непознато за подсъдимия лице – никога не е давал подобно съгласие, а св. Б. не го е подвеждала относно това обстоятелство. Воден от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение