Решение № 10791 от 27.10.2021 г. на ВАС по адм. д. № 3528/2021 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно - осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба на директора на дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика /ОДОП/ гр. Велико Търново при Централно управление /ЦУ/ на Национална агенция за приходите /НАП/, подадена чрез процесуалния му представител юрк. Георгиева, против Решение 47 от 19.02.2021 г., постановено по адм. дело 784/2020 г. по описа на Административен съд Велико Търново, с което е обявен за нищожен Отказ за дерегистрация по ЗДДС 044012002869886/18.09.2020 г. по описа на ТД на НАП В. Търново, потвърден с Решение 185/30.11.2020 г. на директора на Дирекция ОДОП гр. В. Търново и делото е върнато като преписка на ТД на НАП В. Търново за ново произнасяне по подаденото от Т. Колев, действащ като ЕТ Конт Консулт Т. Колев гр. В. Търново Заявление за дерегистрация по ЗДДС с вх. ДДС.0000-0076587/04.09.2020 г. От изложеното в касационната жалба се извличат касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК нарушение на процесуалния закон и необоснованост. Касаторът поддържа, че отказът за дерегистрация по ЗДДС е валидно издаден и подписан акт. Твърди се, че няма процесуални пречки да бъде издадена писмена резолюция за проверка, в която да се разпределят служебните функции във връзка с извършване на проверката върху двама органи по приходите, но за да бъде спазена предвидената в чл. 109 от ЗДДС процедура актът да бъде издаден от един орган по приходите. Подробни съображения се излагат в касационната жалба. Иска се отмяна на съдебния акт и връщане на делото на АС-Велико Търново за разглеждане и произнасяне по същество на спора. Претендира разноски за двете инстанции в размер на 1000 лв. и разноски в размер на 70лв. за държавна такса. Ответникът по касационната жалба Т. Колев, действащ като ЕТ Конт Консулт Т. Колев, оспорва същата и настоява за оставяне в сила на съдебния акт, по подробни съображения изложени в депозирания писмен отговор. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на поисканото възнаграждение за процесуално представителство. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение, че касационната жалба е основателна. Върховният административен съд, осмо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, на основание чл. 218 и чл. 220 АПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: Предмет на оспорване пред Административен съд Велико Търново е била законосъобразността на Отказ за дерегистрация по ЗДДС 044012002869886/18.09.2020 г. по описа на ТД на НАП В. Търново, потвърден с Решение 185/30.11.2020 г. на директора на Дирекция ОДОП гр. В. Търново. С атакувания съдебен акт е обявена нищожността на така постановения Отказ за дерегистрация по ЗДДС, като преписката е върната на ТД на НАП Велико Търново за ново произнасяне по подаденото от ЕТ заявление, присъдени са разноски в полза на оспорващия. За да възприеме за основателно възражението за нищожност първоинстанционният съд се е позовал на приложените по делото Резолюция за извършване на проверка 042692002755431/04.09.2020 г. на Началник Сектор при ТД на НАП Велико Търново, с която по повод Заявление за дерегистрация по ЗДДС вх. ДДС.0000-0076587/04.09.2020 г. , подадено от ЕТ Конт Консулт Т. Колев, е възложено на посочените органи по приходите П. Чангов гл.инспектор по приходите при ТД на НАП Велико Търново, и З. Балдахинов, гл. инспектор по приходите при ТД на НАП Велико Търново, извършване на проверка за наличието на основания за дерегистрация по ЗДДС, срок за извършване на проверката до 11.09.2020 г. и срок за издаване на акт за приключване на проверката до 18.09.2020 г. Съгласно реквизитите на отказа за дерегистрация е посочено, че се издава именно от посочените двама органи по приходите, но е носещ подпис единствено и само на единия от тях. При тези безспорни между страните в процеса факти, след като е обсъдил относимите разпоредби на чл. 109 от ЗДДС съставът на съда е приел, че актът не е подписан от единия от посочените му издатели, от което е изведен и решаващият извод че е нищожен, доколкото не е обективирана валидно волята на издателите му, т.е. липсва въобще волеизявление, което да създава права, задължения или да засяга права, свободи и законни интереси на неговия адресат. Решението е правилно. Съгласно чл.106 ал.1 ЗДДС прекратяването на регистрацията /дерегистрация/ по този закон е процедура, въз основа на която след датата на дерегистрация регистрираното лице няма право да начислява данък и да приспада данъчен кредит освен в случаите, когато този закон изрично предвижда друго. Алинея втора на чл. 106 визира два начина за прекратяване на регистрацията: 1/ по инициатива на регистрираното лице, когато е налице основание за дерегистрация задължителна или по избор; 2/ по инициатива на органа по приходите, когато е установил основание за задължителна дерегистрация или когато са налице обстоятелства по чл. 176 от ЗДДС. В случая не е спорно, че е подадено на основание чл. 109 ал. 2 от ЗДДС заявление за дерегистрация в хипотезата на такава по избор на лицето при твърдения за наличието на основанието по чл. 108 ал. 1 т. 1 от ЗДДС. Разписаната в чл. 109 ал. 2 5 от ЗДДС процедура предвижда в случая заявлението да се подаде до компетентната ТД на НАП, да съдържа основанието за дерегистрация, да е придружено от изброените в Правилника за приложение за ЗДДС документи /които условия не е спорно че са спазени/, като в 7-дневен срок от постъпването му органът по приходите извършва проверка на основанието за дерегистрация /ал. 3/, в 7-дневен срок от приключването на която проверка органът по приходите издава акт, с който извършва или мотивирано отказва да извърши дерегистрация. Но в конкретният случай е налична изрична писмена резолюция за извършване на проверка по процесното заявление на натовареното с тези правомощия длъжностно лице от състава на ТД на НАП Велико Търново, съгласно който акт е възложено съвместното й осъществяване от двама органи по приходите от състава на Офис Велико Търново при ТД на НАП Велико Търново, измежду тези посочени в чл. 7, ал. 1, т. 4 от ЗНАП, и издаването на крайния акт в това производство от същите. Макар и вътрешно ведомствен акт, без изискване за обективирането му в писмена форма, като условие за неговата валидност /виж чл. 110 ал. 4 от ДОПК/, въпросната резолюция има за цел определянето на конкретния/те орган/и по приходите, които следва да проведат конкретното административно производство (а преценката за това като част от възложените организационно-управленски правомощия е в сферата на оперативната самостоятелност на възлагащия орган), с цел спазване вкл. и на основните принципи на законност и самостоятелност и независимост, формулирани в чл. 2 и чл. 3 от ДОПК, вкл. и правилото на неизменност формулирано в чл. 7 ал. 3 от ДОПК, а и това по чл. 10 ал. 2 от АПК, както правилно е акцентирано в оспореното решение. В следствие на така стореното възлагане е издаден и процесният Отказ за дерегистрация, както е визирано в него, съвместно от П. Чангов гл.инспектор по приходите при ТД на НАП Велико Търново, и З. Балдахинов, гл. инспектор по приходите при ТД на НАП Велико Търново, но този индивидуален по същността си административен акт е подписан само от един от така посочените негови издатели. Или основният спорен момент в процеса е не дали сам по себе си всеки един от двамата органи по проходите притежава компетентността да издава актове от рода на процесния, а дали при така изложената фактическа обстановка, подписването му само от един от посочените като негови издатели органи по приходите е нарушение на изискването за форма на тази категория индивидуални административни актове, респ. дали при това положение е на лице валидно волеизявление. Изложените в тази връзка съображения от състава на АС-Велико Търново, изцяло се споделят от настоящият касационен състав. Безспорно за да е валиден всеки един административен акт, същият следва да носи подпис на своя издател едно от изискванията за форма на същия, регламентирано вкл. и в чл. 59 ал. 2 т. 8 от АПК. Без да е подписан административния акт не съществува обективирано в писмената форма за действителност волеизявление на орган/и по приходите, насочено към пораждане на разпоредените правни последици. След като в случая проверката е възложена съвместно на двама органи по приходи, които са натоварени с издаването вкл. и на приключващия това производство административен акт, и той изрично е посочен че се издава именно от двамата съвместно, то противно на изложеното в касационната жалба, този акт може да се състави валидно само когато всички тези приходни органи са направили волеизявление чрез подписването му, поради което липсата на един или няколко подписа се приравнява по правни последици на липсата на акт. По изложените съображения касационната инстанция намира, че обжалваното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора неоснователна е претенцията на касатора за присъждане на разноски. Такива не се присъждат и на ответника по касация въпреки заявената претенция доказателства за сторените такива в рамките на касационното производство не са представени. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,