Решение № 7593 от 10.7.2023 г. на ВАС, IV о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция Миграция МВР, чрез гл. юрк. Терзийска, срещу решение 7431/06.12.2022 г. по адм. д. 7239/2022 г. по описа на Административен съд София-град /АССГ/. С него е отменен негов отказ за предоставяне на правото на постоянно пребиваване в република България на О. Айдънер- гражданин на Република Турция. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и вместо него постановяване на друго решение, с което да бъде отхвърлена жалбата на чуждия гражданин срещу административният акт. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Ответникът О. Айдънер, гражданин на Република Турция, представляван от адв. Джамбазов изразява становище за неоснователност на касационната жалба и отправя искане за оставяне в сила на оспореното решение. Претендира разноски. Представителят на върховна административна прокуратура, взел участие в настоящото производство, дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. счита, че решението на първоинстанционния съд е законосъобразно и следва да се остави в сила. Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С обжалваното решение на административен съд София - град е отменил отказ с рег. 5364р-11465/06.06.2022 на директора на дирекция Миграция МВР, с който е отказано предоставянето на право на постоянно пребиваване в Република България на О. Айдънер и е върнал административната преписка на органа за ново произнасяне при спазване на дадените указания по тълкуването и прилагането на закона. Съдът приел, че оспореният отказ е издаден от компетентен орган, в изисканата от закона форма, както и че съдържа предвидените в чл.59, ал.2 АПК задължителни реквизити, но при издаването на акта са нарушени материално правните разпоредби. За да постанови обжалваното решение, съдът приел, че пребиваването на чужденците в Република България се осъществява въз основа на виза по чл. 9а, ал. 2, т. 3 и 4, международни договори или договори на Европейския съюз с трети държави за безвизов режим, актове на правото на Европейския съюз, които са в сила и се прилагат от Република България, разрешение на службите за административен контрол на чужденците. Констатирал, че за да бъде отказано издаването на разрешение за пребиваване или продължаване срока на пребиваване в страната на чужденец, следва да е установено, че не отговаря на условията по чл. 24, 24а - 24г, 24е, 24з, 24и, 24к, 24м, 24н, 24о, 25, 33а, 33г и 33к - 33м, 33п и 33т от ЗЧРБ. В конкретния случай, съдът приел, че спорния въпрос по делото е дали лицето е изгубило българското си гражданство по собствено желание. От приложените доказателства в административната преписка, съдът констатирал, че чужденецът е роден на територията на Република България, желае трайно да се установи в страната, не е изгубил българското си гражданство по изселнически спогодби, като през 1972 година заедно с родителите си е напуснал Република България и съоветно впоследствие е придобил турско гражданство. Съдът обосновал извода си, че през 1972 година, когато оспорващият е напуснал заедно с родителите си Република България, е бил малолетен поради което формирал воля посредством своите родители и законни представители. Първостепенният съд е посочил, че по това време бил действащ Законът за българското гражданство от 1968 година, който в чл.16 ал.2 от ЗБГ/отм./ според който, български гражданин от небългарска народност, който се изсели от страната, загубва българското си гражданство със самото изселване. Поради това е приел, че още при напускането на страната през 1972 година О. Айдънер е загубил българското си гражданство, като това е станало не по изселническа спогодба, а по желание на неговите родители формиращи и неговата воля с оглед възрастта / 12 г./ . При тези факти, съдът приел, че О. Айдънер отговаря на условията на чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ и следва да му бъде предоставено право на постоянно пребиваване в Република България, а като е отказал издаване на разрешение за постоянно пребиваване административният орган е постановил незаконосъобразен административен акт. Постановеното решение е валидно, допустимо, разгледано по същество същото е правилно. Съгласно чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ, разрешение за постоянно пребиваване в Република България, могат да получат чужденците, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната. В настоящия случай на 09.02.2022 г. О. Айдънер е депозирал заявление до директора на дирекция Миграция за предоставяне на правото на постоянно пребиваване в република България, приложил е необходимите документи по чл. 34, ал. 1 ППЗЧРБ и по чл. 40, т. 1, т. 3 и т. 4 ППЗЧРБ, заявил е намерението си трайно да се установи на територията на страната, за което е представил доказателства за осигурено жилище, доказателства за достатъчни средства за издръжка.По делото безспорно е установено, че лицето О. Айдънер е бил български гражданин, роден в гр. Нови пазар, от родители - български граждани. Съгласно издаденият акт за раждане 97 /22.03.1960 г. е роден на [дата]. и е лице от небългарски произход, както е вписано в акта - по народност "турчин". Той е български гражданин по силата на чл. 1 от Закона за българското гражданство (обн. ДВ, бр. 70/1948 г. - отм.). Установено е също, че О. Айдънер е напуснал пределите на Република България през 1972 г., като е преминал нелегално, без разрешение на съответните власти, държавната граница в посока Турция. Безспорно е по делото и обстоятелството, че като български гражданин от небългарски произход О. Айдънер не е напуснал страната по силата на изселническа спогодба, за да се приеме за настъпила последицата по чл. 16, ал. 2 ЗБГ (ДВ, бр. 79/1968 г., отм.). Неоснователно се явява възражението на касатора, че заявителят не е загубил българското си гражданство по собствено желание съгласно законовото изискване на чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ - лицето да е изгубило българското си гражданство по собствено желание. В случая, правилно е посочено от първоинстанционният съд, че неговата воля е била формирана от волята на родителите му като негови законни представители. Същият като малолетен не е могъл да формира собствена воля, но е обвързан от тази на родителите си. От приложеният на стр. 86 по делото официален документ се установява че О. Айдънер е пристигнал в Република Турция през 1972 г. и е турски гражданин. Този факт кореспондира и със самото изявление на лицето, а именно, че е напуснал пределите на страната нелегално през 1972 г. На следващо място не е спорно и обстоятелството, че заявителят не е български гражданин, предвид официално издаденото удостоверение от Министерството на правосъдието /стр. 72 / от делото. Този отрицателен факт е доказан от компетентен орган, а заявителят е представил доказателства, че е турски гражданин. Неоснователен е доводът на процесуалния представител на директора на дирекция "Миграция", че собственото си желание лицето може да заяви само при изпълнена процедура по глава ІV и глава VІІІ от ЗБГ, която започва с молба на заинтересованото лице за освобождаване от българско гражданство и завършва с указ на Държавния съвет, каквато процедура очевидно не е установено да е изпълнена. В хода на административното производство не е установено ответникът по касация да е бил и лишен от българско гражданство по реда на глава VІ от ЗБГ (отм.) В Министерството на правосъдието се водят дневници и регистри, включително регистър на лицата, загубили българско гражданство и отговорност на МП е поддържането им в актуално състояние, съответно правомощие, а и задължение на МП е установяването на обстоятелствата, подлежащи на отразяване в съответните регистри. Различен е смисълът, вложен от законодателя, употребявайки израза загубва българско гражданство в разпоредбата на чл.16, ал.2 от ЗБГ (отм. ДВ, бр.136 от 18.11.1998 г., в сила от 19.02.1999 г.) от освобождаването и лишаването от българско гражданство, уредени в дял II, глава ІV, съответно глава VІ от ЗБГ (отм.). Посочената разпоредба по същество урежда последиците от изселването. В конкретния случай предвид събраните още в хода на административното производство доказателства, по делото е установено, че независимо по какви причини семейството заедно с малолетното си тогава дете ответник по касация в настоящото производство, е пожелало да напусне страната, и приравняването на изискването за изрично волеизявление противоречи на смисъла на понятието "по собствено желание", както и целта на специалния ЗЧРБ, уреждащ условията и реда за пребиваване на чужденците на територията на страната. Обосновани и непротиворечиви са направените от първоинстанционния съд изводи, поради което законосъобразно съдът е отменил оспорения административен акт и е върнал преписката на административния орган за ново произнасяне при спазване на дадените указания по тълкуването и прилагането на закона. Предвид посочените съображения, настоящият състав на ВАС намира, че обжалваното решение на АССГ е съобразено с материалния закон, обосновано е и не страда от релевираните с касационната жалба пороци, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и с оглед чл. 143, ал. 4 и ал. 3 от АПК, във вр. с чл. 228 АПК, искането на процесуалния представител на ответната страна за присъждане на разноски, е основателно. Касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касационната жалба своевременно претендираните, реално извършени и доказани разноски за настоящата съдебна инстанция /съгласно договор за правна помощ, приложен на л. 19 от делото/, в размер на 750 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК Върховният административен съд, четвърто отделение