Решение № 13128 от 17.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6419/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Д. М. Ш., чрез адв. И. Игнатов като процесуален представител, против решение 3863 от 07.04.2025 г., постановено по адм. дело 803/2024 г. по описа на Административен съд Варна. Излагат се доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Оспорват се изводите за спазена административна процедура по констатиране на незаконно строителството, като се сочи, че проверките на място са извършвани в отсъствие на касатора, поради което той не е имал възможността да представи исканите за строежа документи разрешение за строеж и проекти, и по този начин е нарушен принципа на равнопоставеност между участниците в административното производство. Твърди се, че процесният обект представлява преместваем обект, а не строеж. Прави се искане за отмяна на обжалваното решение, както и за отмяна на оспорената заповед. Претендират се разноски. Ответникът кметът на район Аспарухово , община Варна, чрез пълномощника си гл.юрк. Д. Ламбова, в писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Иска присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за липса на касационни основания за отмяна на съдебното решение, което счита за правилно. Върховният административен съд, второ отделение, като обсъди доводите в касационната жалба и данните по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд Варна отхвърля жалбата на Д. М. Ш. срещу заповед КС-225А-3/30.01.2024 г. на кмета на район Аспарухово , община Варна, с която на основание чл. 225а, ал. 1 вр. с чл. 225, ал. 2, т. 2 от Закона за устройство на територията (ЗУТ), е наредено премахване на незаконен строеж: Стоманобетонна плоча с метална конструкция върху нея , находящ се в поземлен имот с [идентификатор] с административен адрес обл. Варна, общ. Варна, СО [заличен текст]. За да постанови този резултат, съдът приема, че заповедта е издадена от компетентен орган в условията на делегиране на правомощия, в изискуемата от закона писмена форма, като съдържа посочените в чл. 59, ал. 2 АПК реквизити, включително фактическите и правни основания за постановяването й, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалноправните разпоредби и с целта на закона. Обосновава извод, че обектът, чието премахване е разпоредено с процесната заповед, представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ и не отговаря на дефиницията за преместваем обект по § 5, т. 80 ДР ЗУТ. Счита, че строежът е надлежно индивидуализиран в заповедта и в съставения констативен акт, а във връзка с вида и квалификацията му - че представлява строеж от пета категория, извършен без изискващите се строителни книжа, поради което е незаконен по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ и подлежи на премахване. Отречени са наведените оплаквания за неспазване на изискванията за форма на административния акт по чл. 59, ал. 2 АПК поради неточности в мотивите и несъответствие на посочените правни основания с фактическата обстановка, както и за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при издаване на заповедта във връзка с неспазване на изискванията на чл. 26, ал. 1 и чл. 27, ал. 2 АПК. Достига до извод, че съставянето на констативен акт в отсъствие на адресата не представляват съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Въз основа на приетите писмени доказателства и експертните заключения на вещите лица по назначените по делото две съдебно-технически експертизи (СТЕ) първоначална и допълнителна, в частите им, които се кредитират от съда, приема, че строежът се отклонява от одобрените проекти и издаденото въз основа на тях разрешение за поставяне на преместваем обект. Счита за недоказани и неоснователни доводите на жалбоподателя, че част от металната конструкция, която се отклонява от одобрените проекти, има временен характер и се ползва за предпазване на обекта от корозия, а изградената бетонова плоча, на която са монтирани металните елементи от строежа, всъщност представлява подпомагащ елемент, положен за разполагане на строителна техника. Съдът преценява, че в случая не са изпълнени условията за прилагане на режимите на търпимост по § 16, ал.1-ал.3 ПРЗ ЗУТ и по § 127, ал. 1 ДР ЗУТ, тъй като строежът е изпълнен много след предвидените в тези разпоредби периоди на строителство. Решението, предмет на настоящата касационна проверка, е правилно. Релевантните за спора обстоятелства са установени от съда след анализ на приетите по делото доказателства, на които съответстват направените фактически констатации, а въз основа на тях са изведени законосъобразни и обосновани правни изводи. Изложените мотиви в оспореното решение, се споделят от настоящата инстанция, която препраща към тях на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК. Правилно съдът приема, че оспореният административен акт е издаден от компетентния орган и в съответствие с изискванията за форма. Заповедта съдържа всички реквизити по чл. 59, ал. 2 АПК. В нея е направено точно описание на наредения за премахване строеж с посочване на вид, местонахождение и параметри, потвърдени и от вещите лица, които позволяват неговото еднозначно индивидуализиране. Следва да се посочи, че горните обстоятелствата са установени и от данните в съставения по реда на чл. 225а, ал. 2 ЗУТ от служители от общинската администрация констативен акт 23/04.09.2023 г. Същият е официален свидетелстващ документ, а материалната му доказателствена сила по см. на чл. 179, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК и чл. 228 от ЗУТ, не е оборена в рамките на съдебното производство. Неоснователни са възраженията на касатора, че първоинстанционният съд неправилно пренебрегва несъответствието на наименованието на строежа, посочено в оспорената заповед и констативния акт, от една страна, и описанието на обекта, съдържащо се в одобрените за него строителни книжа, от друга страна. От наличните по делото данни, включително заключенията на вещите лица, е видно, че описанието на незаконния строеж като Стоманобетонна плоча с метална конструкция върху нея съответства на реално изпълненото в имота, както и че са извършени строителни работи, които са в отклонение от одобрените проекти и издаденото въз основа на тях разрешение за поставяне на преместваем обект АУ010865АС/22.06.2021г. Обосновани са изводите на съда за спазена процедурата по чл. 225а, ал. 2 ЗУТ за констатиране на строежа. Видно е, че констативният акт е съставен след извършени проверки на място във връзка с постъпил сигнал от собственик на имот в същия район, като в съдържанието му са отразени установените обстоятелства относно проверявания строеж, които са идентични с посочените в заповедта. Констативният акт и издадената въз основа на него заповед са съобщени по реда на § 4, ал. 2 от ДР ЗУТ. Въпреки че в определение 12111/11.11.2024 г. по адм. дело 9898/2024 г. по описа на ВАС съдът излага мотиви, че в съобщението по § 4, ал. 2 от ДР ЗУТ за издаването на оспорената заповед не е указано пред кой орган може да се обжалва същата и по тази причина на основание чл. 140, ал.1 АПК срокът за обжалването й се удължава на два месеца, заповедта се счита надлежно съобщена на адресата й, а недостатъкът на изготвеното съобщение води единствено до удължаване на срока на обжалване. Неоснователни са наведените в касационната жалба доводи за нарушение на административнопроизводствените правила поради извършването на проверки в имота и издаването на констативния акт в отсъствието на касатора. Правилно първоинстанционният съд сочи, че ЗУТ не изисква присъствието на адресата на заповед по чл. 225а, ал. 1 ЗУТ в предхождащата издаването й фаза на проверки и съставяне на констативен акт. Изисква се единствено връчване на констативния акт на заинтересованите лица съгласно чл.225а, ал. 2 ЗУТ, каквото в случая е извършено. Отсъствието на касатора при издаването на констативния акт не ограничава правото му на защита, реализирано надлежно в производството за съдебно оспорване на заповедта. Законосъобразен е и изводът на съда за наличие на материалноправното основание по чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. С оспорената заповед се разпорежда премахване на строеж, представляващ Стоманобетонна плоча с метална конструкция върху нея , а в констативния акт, въз основа на който тя е издадена, изпълненото строителство е описано като стоманобетонна плоча с размери в план дължина около 18,00 м. и ширина 16,00 м., с обща площ около 290 кв.м. и дебелина на плочата около 0,10 см. над прилежащия подравнен терен; върху плочата е изградена метална конструкция с I образни профили, прихванати на пригодени резбовани арматурни фрагменти с цел възможност за нивелиране; изпълнените метални колони са общо 26 бр. и са захванати за армировката посредством болтове и планки. В заключенията на вещите лица и по двете СТЕ се потвърждава, че така описаното строителство отговаря на съществуващато на място в имота. При тези установявания от фактическа страна, правилно съдът приема, че се касае за строеж по см. на § 5, т. 38 ДР на ЗУТ, а доводите в касационната жалба, че става дума за преместваеми обекти, са в противоречие с вида на реализираните строително-монтажни работи. Последните, преценени съобразно легалната дефиниция за преместваем обект съгласно § 5, т. 80 от ДР на ЗУТ, потвърждават квалификацията в издадената заповед на обекта като строеж. Противно на твърденията на жалбоподателя, от доказателствата е видно, че в случая е изградена армирана бетонова плоча, върху която са монтирани метални елементи. Правилно първоинстанционният съд не кредитира становището на вещото лице Н. Стаматова, в частта му, в която обектът се определя като преместваем обект, тъй като този извод се отнася единствено до металната конструкция, монтирана върху бетонната плоча. Също така, определянето на процесния обект като строеж е правен въпрос и не е от компетентността на вещото лице. Експертът може да определи техническите характеристики на обекта, но съдът е този, който следва да направи правен извод за наличието или не на строеж съгласно законовото определение за това. За да се квалифицира един обект като преместваем, той следва да отговаря кумулативно на няколко изисквания, определени в § 5, т. 80 ДР на ЗУТ и чл. 56 ЗУТ. Относно начина му на прикрепване към терена, необходимо е при поставянето му и/или след премахването му да не се изменя трайно субстанцията или начина на ползване на земята. Във връзка с възможността да бъде преместван, се изисква след отделянето му от повърхността и от мрежите на техническата инфраструктура да може обекта да бъде преместван в пространството, без да губи своята индивидуализация и/или възможността да бъде ползван на друго място със същото или с подобно предназначение на това, за което е ползван на мястото, от което е отделен. Изисква се също обектът да има някое от предвидените в чл. 56, ал. 1 ЗУТ предназначения за увеселителни, административни, търговски и други обслужващи дейности, за временно обитаване при бедствия, за дейности, свързани с отбраната и сигурността на страната, рампи и/или подемни платформи, които представляват съоръжения за достъпна среда, за преодоляване на денивелацията от съществуващ терен до входна врата на сграда, както и за преодоляване на не повече от едно етажно ниво в сграда. Процесният обект не отговаря на нито едно от посочените изисквания. Изграждането на монолитна стоманобетонна плоча променя субстанцията на земята. Преместване на плочата заедно с изградената върху нея метална конструкция на друго място не би могло да бъде извършено при запазване на физическата им цялост- обектът не може да бъде отделен и преместен на друго място в пространството без металната конструкция да бъде демонтирана на части, а плочата разрушена. Изградената плоча не може да се определи и като монолитен конструктивен елемент по смисъла на § 5, т. 80, последно изречение ДР на ЗУТ, чрез който преместваемият обект се закрепва временно върху терена и е предназначен да гарантира конструктивната и пространствена устойчивост на обекта, тъй като цитираната норма не позволява този елемент да служи за основа за изграждане на строеж, какъвто е разглежданият случай, а именно плочата да служи като основа, върху която е монтирана металната конструкция. Във връзка с предназначението на обекта, представеното по делото разрешение за поставяне визира "3 бр. преместваеми обекти за обслужваща дейност , които според подаденото заявление от 29.01.2021 г. ще се използват за складова дейност, а одобрените проекти, на базата на които разрешението е издадено, предвиждат всеки от обектите да се състои от мострена зала, складови и санитарни помещения. Реално изграденото не отговаря на одобрените проекти и издаденото разрешение за поставяне, като вместо три отделни преместваеми обекта е изградена една обща постройка с покрив и без ограждащи стени, която и според двете вещи лица към момента на извършените огледи представлява навес. Доводът на жалбоподателя, че обектът не е завършен, не променя извода, че построеното не носи белезите на обект с увеселителни, административни, търговски, обслужващи или други дейности по смисъла на чл. 56, ал. 1 ЗУТ. Настоящият състав приема, че с оглед начина на изпълнение и предназначението му, изграденото по същността си е строеж и изключва характеристиката му като преместваем обект. Оспорената заповед е обоснована именно с факти, които са елемент от състава на приложимата правна норма - касае се до строеж, квалифициран от административния орган като незаконен в хипотезата на чл. 225, ал. 2, т. 2 във вр. с чл. 225а, ал. 1 ЗУТ. Неоснователни са твърденията на касатора, че разполага със строителни книжа и одобрен проект за строежа, предмет на оспорената заповед. По делото са представени одобрен от община Варна технически проект част архитектура и част конструктивна, и издаденото въз основа на тях разрешение за поставяне на преместваеми обекти по чл. 56, ал. 1 ЗУТ, които по своя характер не представляват инвестиционни проекти по чл. 137, ал. 3 ЗУТ, съответно разрешение за строеж по чл. 148, ал. 1 ЗУТ, каквито се изискват за процесния строеж. Последният не попада сред изключенията, предвидени в разпоредбата на чл. 151, ал. 1 ЗУТ, видно от събраните по делото доказателства. Представените документи се отнасят до преместваеми обекти, каквито в случая не са налице както е обсъдено по-горе. В становищата на двете вещи лица по назначените по делото СТЕ е направен извод, че изпълненият обект в имота не отговаря на одобрените проекти. От данните по делото се установява, че проектите не предвиждат изграждането на армирана стоманобетонна плоча, както и че монтираните метални елементи не съответстват като брой и размери на тези по проекта. При тези факти съдът обосновано приема, че описаният в заповедта строеж е изграден при отсъствие на строителни книжа и е незаконен по см. на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, поради което подлежи на премахване. Въпреки че не е необходимо да се изследват останалите предпоставки за незаконен строеж по чл. 225, ал. 2 ЗУТ, правилно първоинстанционният съд сочи, че в случая строежът е изпълнен в имот, за който няма одобрен подробен устройствен план и се намира в район, за който има постановена забрана за строителство, а с оглед времето на изпълнението му през 2023 г. - че не са приложими правилата за търпимост по § 16, ал. 1-3 ПР ЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ. С оглед на изложеното, като достига до извод за законосъобразност на оспорената заповед и отхвърля предявената срещу нея жалба, първоинстанционният съд постановява решението си в съответствие с материалния закон. Не са налице сочените от касатора отменителни основания на чл. 209, т. 3 АПК, поради което съдебният акт е правилен и следва да се остави в сила. При този изход на спора и своевременно заявеното искане от ответника за присъждане на разноски за настоящото производство, касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на община Варна сумата в размер на 200 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 37 от Закона за правната помощ във вр. с чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. По горните съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение,