Решение № 174 от 16.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1423/2014 г.

Решение № 174 от 16.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1423/2014 г., I г. о., ГК, докладчик председателят Теодора Нинова Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Обжалвано е решението, постановено на 3.12.2013 г. по в. гр. дело № 3008/2013 г. по описа на Варненския окръжен съд за отменяне решение № 3903 от 5.08.2013 г. по гр. дело № 12229/2011 г. на Варненския районен съд, десети състав, като вместо него е постановено друго за приемане за установено по иска на И. П. К., ЕГН [ЕГН ] и С. Г. К., ЕГН [ЕГН ] против М. с адрес [населено място], [улица] Държавата, представлявана от М., че И. П. К., ЕГН [ЕГН ] и С. Г. К., ЕГН [ЕГН ] са собственици на недвижим имот, обхващащ реална част с площ от 500.6 кв. м от ПИ 10135.2552.2323; реална част с площ от 351.4 кв. м от ПИ 10135.2525.2324, реална част с площ от 272.5 кв. м от ПИ10135.2525.2329, по КК на район "П." в [населено място], [жк], заключен между точките А, Б, В и Г, така както е посочено на скица по гр. дело № 12229/2011 г., по описа на Варненския районен съд, приложена на л. 113 и която приподписана от съда, представлява неразделна част от съдебното решение, по силата на договор за продажба на недвижим имот, обективиран в н. а. № 49, т. III, рег. № 5118, н. дело № 387/2005 г. на нотариус П. С., с правно основание чл. 124 от ГПК.

Недоволен от въззивното решение е жалбоподателят Областен управител на област с административен център [населено място], представляван от юрисконсулт С. Г. В., който в срока по чл. 283 ГПК е депозирал касационна жалба с вх. № 38303 от 27.12.2013 г., в която се поддържа, че съдебният акт е необоснован и неправилен поради нарушение на материалния закон - чл. 2, ал. 3 ЗВСОНИ и чл. 7, ал. 4 З. Допълнително съображения се излагат в писмени бележки.

Постъпила е и втора касационна жалба с вх. № 1018 от 14.01.2014 г., подадена от М. (МО), [населено място], представлявано от държавен експерт-юрист Е. П. Н., което го обжалва в срока по чл. 283 ГПК като счита, че противоречи на практиката на Върховния касационен съд с оглед тълкуването на нормата на чл. 7, ал. 4 З. относно реституирането на имоти - публична държавна собственост, както и за тълкуването на нормата на чл. 2 ЗВСОНИ, когато е проведено мероприятие на държавата, което не засяга целия отчужден имот. Г. М. П. - началник на отдел "Правно осигуряване на собствеността" поддържа жалбата.

От ответниците по касация И. П. К. и С. Г. К., представлявани от адвокат Р. А. М. са постъпили писмени отговори на жалбите по чл. 287, ал. 1 ГПК със становище за неоснователност.

Процесуалният представител адвокат В. Н. Н. поддържа оспорването на жалбите и по съображения, изложени в писмена защита.

Върховният касационен съд, състав на Гражданска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

За да отмени решението на първоинстанционния съд въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 2 ЗВСНОНИ по ЗТСУ и други закони процесният имот да бъде реституиран тъй като е отчужден на основание чл. 95 ЗТСУ (отм.) в полза на държавата за предвиденото по ЗРП мероприятие "Военноморска болница" от наследници на А. К. Ч. - А. С. Ч., за построяването върху него на два самостоятелни различни обекта, фактически е построен само един от двата обекта, а незасегнатата част от 1200 кв. м от строителството може да бъде обособена извън оградата на ВМБ като самостоятелен парцел съобразно регулационния план и за това правилно е възстановен, респ. установителният иск за собственост е основателен и доказан.

С определение № 255, постановено на 23.04.2014 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите:

1. За осъществяване на реституционния способ на чл. 2 ЗВСВОНИ по ЗТСУ и др. закони има ли значение обстоятелството, че имотът е публична държавна собственост?

1. За осъществяване на реституционния способ на чл. 2 ЗВСВОНИ и др. закони има ли значение обстоятелството, че фактическото строителство засяга само част от имота, отчужден като незастроен до 21.04.1990 г. по ЗТСУ?

Материалноправен или процесуалноправен въпрос е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, когато тази практика е задължителна - постановленията на Пленума на Върховния съд (тъй като тълкувателните решения на Общото събрание на гражданската колегия същия съд, приети при действието на Закона за устройство на съдилищата служат за ръководство на съдилищата) и тълкувателните на Общото събрание на гражданската и търговска колегии на Върховния касационен съд, приети при действието на Закона за съдебната власт. За това незадължителната практика на Върховния касационен съд макар и "трайно установена" или "преобладаваща" доколкото е все пак противоречива мястото й е в чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. При новата касация Върховният касационен съд може да упражнява правораздавателната си функция /да правораздава по отделни дела/ само доколкото чрез това той уеднаквява съдебната практика или допринася за развитието на правото.

За основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК се отчита, че решенията са постановени по различни дела, което означава, че различни факти са правно релевантни и различни факти са доказани. Касаторите са сравнили отделни случаи по съдебни актове, обосновали са противоречивото разрешаване по поставени въпроси с обжалваното решение, защото следва да се намери общото между тях и това общо да е материалноправен или процесуално правен въпрос.

Материалноправен или процесуалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, когато по него няма съдебна практика /нито задължителна, нито незадължителна/ или когато има съдебна практика /задължителна или непротиворечива незадължителна/, но тя не е правилна и трябва да бъде променена.

По въпросите, по които е допуснато касационно обжалване, настоящият състав приема следното:

Със ЗИДЗДС /"Държавен вестник", брой 17/2009 г./ е създадена нова алинея 4 на чл. 7 на З., според която собствеността върху имоти - публична държавна собственост, не подлежи на възстановяване, която е израз на по-общата забрана за възстановяване реално собствеността върху имоти, които по реда на ЗВСОНИ след 25.02.1992 г. са превърнати в публична собственост на държавата със закон или с решение на МС. Характеристиките на имота като публична държавна собственост възпрепятства възстановяването на собствеността.

Нормите на чл. 1 и чл. 2 ЗВСНОИ разглеждат различни хипотези на реституция: чл. 1 - реституцията на отчуждени застроени имоти, а чл. 2 - реституцията на отчуждени /незастроени/ имоти, които настъпват по административен ред, но при наличието на различни материалноправни предпоставки /чл. 1, ал. 1 - когато сградите съществуват към деня на влизане на закона в сила и мероприятието за което е отчужден имотът, фактически не е започнало, а чл. 2 - когато върху отчуждения незастроен имот все още не е започнало фактическо строителство.

Целта на ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС е да се възстанови собствеността върху онези отчуждени за държавни нужди и благоустройствени мероприятия имоти, върху които към датата на влизане в сила на този закон не е осъществено благоустройствено мероприятие. С оглед на тази обща цел нормата на чл. 2 следва да се тълкува в смисъл, че се възстановява правото на собственост само върху онези незастроени имоти, отчуждени в някои от посочените в чл. 1, ал. 1 закони, върху които към датата на влизане в сила на реституционния закон не е започнало фактическо строителство в изпълнение на благоустройствено мероприятие, за което незастроеният при отчуждаването имот е бил отчужден.

Касационните жалби са редовни и допустими - подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК.

Разгледани по същество са основателни.

Решението на въззивния съд е неправилно като при постановяването е нарушен материалния закон - отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК.

С решение № 188 на [община] от 6.07.1992 г. е прието, че е налице хипотезата на чл. 1, ал. 1 ЗВСНОИ, а именно: мероприятието "Военноморска болница", за което е отчужден имотът е изпълнено, извън оградата на "Военноморската болница" е останала част от имота пл. № 2842 - 1200 кв. м /процесните/, от които може да се обособи самостоятелен парцел, поради което искането за възстановяване на наследниците на А. К. Ч., В. С. А., А. С. Ч. на част от имота е уважено като е взето предвид, че имотът е отчужден на основание чл. 95 ЗТСУ със заповед № 742 от 30.04.1982 г. за Военноморска болница.

Със заповед на кмета на Община - В. № 376 от 25.09.1992 г. на основание чл. 88, § 1, ал. 4 ПМС № 48/24.03.1992 г. за допълнение на Наредбата за държавните имоти, е отписан от актовите книги за държавни имоти недвижим имо т- дворно място от 1200 кв. м в местността "К. д.", представляващо пл. № 2842 по плана на [населено място].

От заключението на приетата пред първата инстанция допълнителна съдебно-техническа експертиза е видно, че мероприятието, за което е отреден парцела "Военноморска болница" комплекс "С. П." е реализирано.

Безспорно отчужденият имот на наследниците на праводателя на К. е бил незастроен и за това редът за възстановяване по чл. 1 ЗВСНОИ е неприложим, поради което Заповед № 376/1992 г. на Кмета на Община - В. се явява незаконосъобразна с оглед приетото и в т. 4 на ТР № 6/2006 г. на ОСГК на ВКС.

Установителен иск е този, чийто петитум се ограничава с искането да се разреши граждански спор със сила на пресъдено нещо както е в случая - на основание чл. 124, ал. 1 ГПК. Спор може да възникне относно всяко гражданско право, затова установителният иск е допустим относно всякакви граждански права. Интересът от установителния иск се разкрива, когато по делото ответникът оспорва претендираното от ищеца право или претендира правото, което ищецът отрича. Следователно, за да съществува интерес от установителния иск е достатъчно да се оспорва претендираното от ищеца право или да се претендира отричаното от него право. Според това, дали установителният иск цели да установи съществуването или несъществуването на спорното право той е в първия случай - положителен, а във втория - отрицателен. Един и същ правен спор може да даде повод било за положителен, било за отрицателен установителен иск - зависи коя от двете страни ще вземе инициативата за съдебното разрешаване на спора. Да се уважи отрицателен установителен иск е равнозначно на отхвърляне на положителен такъв - това обяснява защо и по двата иска разпределението на доказателствената тежест е едно и също.

Тежестта на доказване не е задължение да се представят доказателства. Въпросът за доказателствената тежест е въпрос за последиците от недоказването, а доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. Общото правило за разпределение на доказателствената тежест между страните гласи, че всяка страна носи доказателствената тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, които именно за това претендира като настъпили. За разпределението на доказателствената тежест е без всякакво значение каква процесуална роля заема страната, решаващо е каква правна последица страната претендира като настъпила, което следва непосредствено от материалноправните норми, а те сочат както правнорелевантните факти така и спрямо кои лица възникват техните правни последици. Следва да се има предвид, че ако критериите, от които изхожда доказателствената тежест, заедно с изводите до които, въз основа на нея се стига, са материалноправни, нейното съдържание е процесуално.

Според акт за държавна собственост (А.) № 220/26.08.1985 г. на М. съгласно заповед № 115/3.06.1981 г. на Председателя на Общинския народен съвет на [населено място], имот от 68200 кв. м /обработваема земя - лозе/ м. "К. д." - В. е предоставен за ползване на под. 44540 - Военноморска болница, а от представената депозитна сметка в Д. за отчуждени 60 имота под № 13 фигурира имот пл. № 2842 на А. С. Ч. като в А. /публична/ № 0901/11.03.2005 г., съставен на основание чл. 70, ал. 2 З. /1996 г. теренът е с площ 3109 кв. м /незастроен/ и включва 7 ПИ, вкл. пл. № 2842.

Съдебната практика е трайна, че всички действия по реализацията на отчуждително мероприятие на място върху отчуждения терен съставляват фактическо строителство, поради което е неприложима и нормата на чл. 2 ЗВСНОИ и др. закони.

Установителният иск е този, чийто петитум се ограничава с искането да се разреши граждански спор със сила на пресъдено нещо както е в случая - на основание чл. 124, ал. 1 ГПК.

При посочените факти въззивният съд е направил незаконосъобразен извод, че искът на предявеното основание е неоснователен и недоказан. Понеже са допуснати нарушения, водещи до отмяна на основание чл. 281, т. 3 ГПК - нарушен е материалния закон с допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, касационните жалби следва да се уважат, а решението на въззивния съд - отмени, спорът да се реши от настоящата инстанция при отхвърляне на установителния иск за собственост на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, съгласно чл. 295, ал. 1, пр. 2 ГПК.

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК на всеки от жалбоподателите се присъжда юрисконсултско възнаграждение по 1 200 лева за трите инстанции.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Гражданска колегия, първо отделение,