Решение № 508 от 1.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1190/2008 г.

Решение № 508 от 1.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1190/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Албена Бонева Производството е по реда на чл. 218и, вр. чл. 218а б. "а" ГПК от 1952 г. (отм.), вр. § 2, ал. 3 ПЗР ГПК /ДВ бр. 59/ 2007 г./ Образувано е по жалба на Ц. Т. Г. против въззивно решение № 273/18.12.2007 г. на Ловешкия окръжен съд, постановено по гр.д. № 135/2007 г. Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт, като оплакванията следва да се квалифицират като такива за необоснованост и противоречие с материалния закон Ответниците по касация Т. С. Г. и М. Ц. Г. възразяват по реда на чл. 218г ГПК (отм.), като молят въззивното решение да бъде оставено в сила и им бъдат присъдени съдебно-деловодни разноски за инстанцията. Съдебният състав, като взе предвид изложените касационни основания, доводите на страните и данните по делото съобразно приложимите нормативни актове, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 218г ГПК (отм.) от легитимна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Предявен е иск с правно основание чл. 97, ал. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил това на първостепенния Ловешки районен съд, е отхвърлил иска. За да постанови този резултат, съдът е установил от фактическа страна, че страните са наследници по закон на Х. Г. П. /Русанов/, починал на 11.01.1996 г. Ц. Г. е негова внучка /дъщеря на починал по-рано син/, а ответникът С. Х. Г. - син. В хода на процеса той е заместен по реда на чл. 120 ГПК (отм.) от Т. С. Г. и М. Ц. Г. Със саморъчно завещание от 09.04.1994 г. наследодателят завещал цялото си движимо и недвижимо имущество на С. Г. Съдът, като е съобразил изслушаните съдебно-почеркови експертизи е приел, че документът е написан и подписан от завещателя. В заключение е достигнал до извода, че завещанието е автентично и е отхвърлил иска. Решението е правилно. Въззивният съд е разпределил грешно тежестта на доказване - тя е за ползващата се от завещанието страна, а в случая това е наследника по завещание - ответника Г. Саморъчното завещание е частен документ, който не носи подписа на наследника по закон Ц. Г., която го оспорва. Вярно е, че тя го е и представила по делото, но законодателят в хипотезата на чл. 154 ГПК, ал. 3, изр. 2 ГПК (отм.) има предвид представянето на документ с цел неговото ползване. Именно поради това и оспореният документ остава доказателство по делото, като истинността му се проверява, само ако противната страна заяви, че ще се ползва от него. В случа ищцата е представила копие от оспорения с иска й документ, като доказателство, а не, защото се ползва от него. Ето защо, по аргумент от чл. 154, ал. 3 и по силата на чл. 127, ал. 1 ГПК (отм.) наследникът по завещание е този, който следва да установи, че завещателят е написал и подписал завещанието. Допуснатото от въззивния съд процесуално нарушение не се е отразило върху фактическите и правни заключения, както и върху правилността на крайния му извод, поради което и не се явява съществено. Написването и подписването на завещанието от Х. Г. П., с което е назначил за свой единствен наследник по завещание сина си С. Г. е безспорно установено. Следователно, ответникът Г. е изпълнил доказателствените си задачи в процеса. Неоснователни са оплакванията за необоснованост на въззивното решение. В случая, без значение е какво образование има завещателят /трети клас/, а дали е бил грамотен. От събраните по делото доказателства, включително документите, ползвани като сравнителен материал, за съдът не е имало основание да приеме, че завещателят не е можел да пише. Заключенията на всички експертизи са еднозначни и категорични, включително, че саморъчното завещание не е подправено от ползващата се от него страна. Вещите лица притежават нужната квалификация, професионални умения и опит при подобни изследвания и за съда не е имало причина да не кредитира техните експертни изводи. При тези съображения следва да се приеме, че обжалваното решение е валидно постановен съдебен акт, съобразен с материалния закон, приложен към правилно установените по делото факти, които съдът е обсъдил в съответствие с разпоредбата на чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.). То следва да бъде оставено в сила. На основание чл. 64, ал. 2 ГПК (отм.) ответниците по касация имат право да получат от насрещната страна сумата за направените в инстанцията съдебно-деловодни разноски, но доказателства са представени само от Т. Г., който е платил адвокатско възнаграждение в размер на 100 лв. Ето защо, само неговата молба се явява основателна. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение