Решение № 12 от 30.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1513/2019 г.

Решение № 12 от 30.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1513/2019 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Маргарита Георгиева Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 21/03.01.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 722/2018 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение от 07.01.2018 г. по гр. д. № 6939/2017 г. на Софийски градски съд и прокуратурата е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на Ц. М. Й. общо сумата 80 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие незаконно повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 288, предл. 2-ро НК, за което наказателното производство е прекратено. Въззивното решение е влязло в сила в частта, с която е уважен иска на Ц. Й. за сумата 1 500 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени от незаконното обвинение. В касационната жалба са изложени доводи за незаконосъобразност и необоснованост на решението на въззивния съд, като се иска съдебният акт да бъде отменен и размерът на присъденото обезщетение бъде намален в съответствие с принципа за справедливост и действително претърпените от ищеца неимуществени вреди. Ответникът Ц. Й. поддържа становище за неоснователност на жалбата. С определение № 749/08.11.2019 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите за критериите по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди от водено незаконно наказателно производство и за задължението да се извърши цялостна преценка на конкретните факти, които са от значение за дължимия размер обезщетение, включително обстоятелството дали незаконното обвинение е в сферата на упражняваната от лицето професия. Съгласно задължителната и трайно установената практика на ВС и ВКС (ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК, множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК – напр. решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г., IV г. о., решение № 28/06.02.2018 г. по гр. д. № 1639/2017 г., IV г. о., решение № 60/13.04.2018 г. по гр. д. № 2611/2017 г., ІV г. о. на ВКС и др.), при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. На обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда и тежестта на уврежданията. Задължително се отчита общата продължителност и предмета на наказателното производство, поведението на страните и на техните представители, поведението на останалите субекти в процеса и на компетентните органи, личността на увредения, вкл. дали обвинението е в сферата на професионалната му реализация, както и всички други факти, които имат значение по смисъла на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост, който винаги се основава на конкретни факти и на индивидуалната преценка за стойността, която засегнатите блага са имали за притежателя си. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, а когато дадена вреда не е пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, тя не подлежи на репариране. Размерът на обезщетението следва да се определи според стандарта на живот и обществено-икономическите условия в страната към датата на деликта, за да не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното: С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищеца неимуществени вреди - спрямо лицето е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление, по което наказателното производство е завършило с постановление за прекратяване. Посочено е, че обезщетяването на вредите в този случай включва и преценката за разумността на срока на наказателното производство, уредено като отделно основание за обезвреда в чл. 2б ЗОДОВ. Обезщетението се определя глобално, доколкото не е възможно механично разграничение на претърпените неимуществени вреди, като искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в такава хипотеза поглъща в себе си основанието по чл. 2б ЗОДОВ. Обстоятелствата, касаещи вредите от срока на наказателното производство, следва да се отчетат в общия размер на присъжданото обезщетение. С оглед на това, въззивният съд е счел, че предявените искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и чл. 2б ЗОДОВ следва да се разглеждат като една претенция за неимуществени вреди в претендирания размер от 80 000 лв. При определяне размера на обезщетението съдът е посочил, че повдигнатото обвинение е за извършено от Ц. Й. престъпление в качеството му на орган на властта – прокурор във Върховна касационна прокуратура с ръководни функции - по чл. 288, предл. 2-то НК. Отчетено е, че наказателното производство е продължило 5 години и 8 месеца, като ищецът е привлечен като обвиняем на 04.02.2011 г. и му е наложена мярка за неотклонение "подписка". По внесен срещу Й. и още пет лица обвинителен акт е образувано нохд № 5249/2011 г. на СГС, което е придобило публична известност под наименованието "Октопод". Съдебното производство е прекратено с разпореждане на съдията-докладчик от 01.04.2015 г. и на основание § 9, ал. 1 ПЗРЗИДНПК, ДВ, бр. 13/2011 г. делото е изпратено по компетентност на Специализираната прокуратура. С постановление от 08.05.2015 г. досъдебното производство е разделено и материалите по обвинението срещу Ц. Й. са изпратени на СГП по компетентност. С постановление от 20.11.2015 г. на СГП – специализирано звено "Антикорупция", потвърдено с определение № 2395/18.07.2016 г. по чнд № 210/2016 г. на СГС, досъдебното производство срещу ищеца е прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК - поради недоказаност на обвинението. По жалба на Ц. Й. с определение от 06.10.2016 г., постановено по внчхд № 919/2016 г. на CAC, основанието за прекратяване на наказателното производство е изменено по чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК - поради липса на извършено престъпление. Въззивният съд е приел, че неоснователно воденото наказателно производство е причинило на ищеца негативни изживявания – стрес, притеснения, неудобство, дълбоко унижение; накърнило е доброто му име в обществото; отразило се е на изградения професионален авторитет и отношения с колегите в прокуратурата и познатите му. Обвинението е за "тежко" по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпление; не е налагана мярка, ограничаваща личната му свобода; в една част производството се е развило и в съдебна фаза, като в продължение на три години са проведени множество съдебни заседания с участието на ищеца. Позовавайки се на приетата по делото съдебно-медицинска експертиза, съдът е приел, че наказателното производство се е отразило неблагоприятно на здравословното състояние на лицето (констатирани са заболявания, проявили се по време на наказателното преследване и във връзка с него; и влошаване на предишни заболявания). За да счете, че справедливият размер на дължимото обезщетение възлиза на сумата от 80 000 лв., съдът е отдал решаващо значение на обстоятелството, че е нарушен разумният срок на разследване, че случаят е получил широка медийна разгласа, както и че незаконното обвинение е повдигнато за извършено умишлено престъпление във връзка с упражняваната професия и заеманата от Ц. Й. длъжност на прокурор във Върховна касационна прокуратура. Прието е, че в тези случаи негативното отражение в неимуществената сфера на лицето е много по-силно и на ищеца са причинени морални вреди над обичайните, включително трайно увреждане на здравето, промяна на начина на живот и злепоставяне на професионалното му достойнство, авторитет и чест, които обуславят по-висок размер на дължимото обезщетение. В касационната жалба на Прокуратурата са изложени доводи за неправилност на решението в обжалваната му част, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа становище, че размерът на присъденото обезщетение не кореспондира с принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, тъй като е необосновано завишено и не съответства на действително претърпените вреди от незаконното обвинение. Предвид отговора на правните въпроси, свързани със задължението на съда да обсъди всички правнозначими обстоятелства и да приложи законовия критерий за справедливост с оглед репариране на вредите, за които е установено, че са в причинна връзка с конкретното незаконно обвинение, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира жалбата на Прокуратурата на РБ за частично основателна, поради следните съображения: Правилно е прието, че макар ищецът да е посочил като отделни основания на исканията си за обезщетение за неимуществени вреди - чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и чл. 2б ЗОДОВ – в случая претенцията е една и е по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, тъй като при определяне на обезщетението съдът задължително взема предвид и продължителността на воденото наказателно производство, респ. дали е приключено в разумен срок. Касае се за обстоятелство, което след изменението на ЗОДОВ, в чл. 2б (ДВ, бр. 98/2012 г.) законът посочва като самостоятелно основание за отговорност на държавата, независимо от законността на наказателното преследване, а когато то е незаконно, увеличават се вредните последици за обвиняемия. Неразумната продължителност на наказателното производство в тези случаи се констатира с оглед процесуалните факти, произвели началото на незаконното наказателно преследване и приключването му. В тази времева рамка вредите се преценяват конкретно и съгласно критериите по чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ. В този смисъл, справедливо е неспазването на разумния срок от правозащитните органи да обосновава завишаване на глобално определеното обезщетение при незаконно обвинение, но не в геометрична прогресия (вж. - решение № 532/24.06.2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г., III г. о., решение № 16/17.05.2017 г. по гр. д. № 2686/2016 г., III г. о., решение № 100/08.07.2019 г. по гр. д. № 2682/2018 г., IV г. о. и др., която практика се споделя от настоящия състав на ВКС). Поради това, правилно в конкретния случай въззивният съд е посочил, че фактическият състав на основанието по чл. 2б ЗОДОВ се поглъща от иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ (споразумение по реда на Глава IIIа ЗСВ с ищеца не е постигнато) и го е разгледал като един иск за обезщетение - неимуществените вреди от незаконното наказателно производство се отнасят до един и същ времеви период и засягат едни и същи нематериални блага. По съществото на спора, решаващият съд е изпълнил задължението си да посочи кои са релевантните факти, относими за определяне размера на обезщетението по чл. 2, ал. 1, т. 3 пр. 1-во ЗОДОВ, но не е преценил в достатъчна степен значението и връзката на някои от тях с увреждането на ищеца. Това е довело до неправилно приложение на материалния закон - чл. 52 ЗЗД, като необосновано е завишен размерът на обезщетението, необходимо за репариране на действително претърпените морални вреди. На първо място, вярно е, че за изследваното време Ц. Й., като бивш магистрат – прокурор във ВКП, е следвало да понася злепоставящото го положение на обвинен; да знае, че държавното обвинение, в което преди това е работил на най-високото служебно ниво, го счита за правонарушител; че е предмет на обсъждане и коментари сред хората и на медийни публикации във връзка с публично известното за обществеността дело (делото "Октопод"). Търпяните в тази връзка морални вреди от накърняване на репутацията му, в т. ч. професионалната, изживените неудобство и притеснения, без да се подценяват, не са последица единствено от действията на прокуратурата във връзка с предоставяна информация за хода на образуваното наказателно производство. Отзвукът в обществото и в медиите е обусловен от заеманата преди това от ищеца публична длъжност - прокурор във ВКП. Публичните личности (политици, органи на централната и местна изпълнителна власт, държавни служители, общественици и др.), за разлика от частните лица, са изложени на много по-голям интерес от страна на обществото и медиите, именно във връзка със заемана от тях длъжност или позиция в обществения живот. В случая, образуваното наказателно производство срещу ищеца е от категорията "дела с висок обществен интерес", за които органите на съдебната власт са длъжни да предоставят информация на медиите с оглед правото на гражданите да бъдат информирани по въпроси с обществено значение (чл. 39 – 41 от Конституцията на РБ, чл. 10 ЕКЗПЧОС). В контекста на изложеното, медийната разгласа на повдигнатото срещу Ц. Й. обвинение като източник на неимуществени вреди, не може да бъде едностранчиво разглеждана и оценявана, както е направил въззивният съд. По делото липсват конкретни твърдения и данни прокуратурата неправомерно да е предоставяла невярна информация за наказателното производство. Отделен е въпросът какви заглавия и/или внушения съдържат медийните публикации - за произтичащите от тези обстоятелства морални вреди, отговорността на прокуратурата не може да се ангажира, тъй като съдържанието на публикациите се определя от техните автори и от политиката на издателя на съответната медия. На второ място, във връзка със степента и интензитета на вредите в професионалната сфера на лицето, неотчетено от въззивния съд е обстоятелството, че макар обвинението срещу ищеца да е за извършено престъпление в качеството му на орган на властта – прокурор, към момента на привличането му като обвиняем (04.02.2011 г.) ищецът не е заемал длъжност в съдебната система от близо четири години преди това. Този факт се установява от приложеното като доказателство наказателно производство - в протоколите за разпит при снемане на самоличността е отразено, че лицето е пенсионер, както и че през 2007 г. е "дисциплинарно уволнен за действия, уронващи престижа на съдебната власт" (л. 20 –л. 22 от делото на СГС; и служебно известното реш. № 5975/06.12.2007 г. по адм. д. № 1934/2007 г. на 5-членен състав на ВАС на РБ). С оглед на това, не може да се твърди, че наказателното производство е било в такава висока степен източник на вреди в сферата на професионалната реализация, в каквато е приел въззивният съд. Липсват и конкретни доказателства за влошени или прекъснати отношения с бивши колеги от прокуратурата, за извеждане на ищеца от обичайната му социална среда – разпитаните по делото свидетели не установяват подобни факти. Според свидетелските показания, Й. се чувствал неудобно, притеснен, засрамен от положението си на обвиняем, полагал усилия да не влиза в контакт с бившите си колеги и по възможност ги избягвал при идването си за съдебните заседания, а при общуването си с други хора станал по-затворен и потиснат. Това са негативни реакции, поведение и изживявания, които са във връзка с незаконното обвинение и следва в този си аспект да се отчетат като вредни последици в неимуществената сфера на лицето. На следващо място, не е отдадено нужното значение на обстоятелството, че спрямо ищеца е взета най-леката мярка за неотклонение "подписка", както и че не са му налагани ограничителни мерки по НПК - не е ограничавано правото му на свобода и свободно придвижване. При обсъждане влиянието на наказателното производство върху здравословното състояние на ищеца, въззивният съд правилно се е позовал на приетата съдебно-медицинска експертиза, но не е съобразил в нужната степен обстоятелството, че Й. е с тежко увредено здравословно състояние още преди това – в ЕР № 2029/15.11.2013 г. на ТЕЛК е посочено, че лицето е със 100 % трайно намалена работоспособност, без чужда помощ, преди явяването за преосвидетелстване; същият процент е определен и с новото решение на медицинския орган при тежки водеща диагноза и 11 сериозни заболявания (травматична ампутация на раменния пояс и мишницата; чернодробна цироза А ст.; хепатит С; хепатоспленомегалия; портална хипертония; варици на хранопровода; състояние след 2 кръвоизлива и др.). По време на наказателния процес е констатирана поява на нестабилна ангина пекторис (като ново заболяване), пристъпно предсърдно мъждене, изострена хронична застойна сърдечна недостатъчност; както и обостряне на гастроинтестиналните оплаквания, световъртеж и загуба на равновесие. Сред рисковите фактори за влошаване на здравословното състояние на ищеца, освен стреса и психическото напрежение от наказателното производство, вещите лица са посочили още - общо увредения физически статус и обективния прогресивен ход на хроничните заболявания, възрастта (63 г.), вредни навици (тютюнопушене, прием на алкохол) и др. Всички тези фактори е следвало да бъдат отчетени от въззивния съд в съвкупност, без да се абсолютизира само един от тях (психо-емоционалните изживявания по време на процеса) за сметка на останалите. При преценката за продължителността на срока на наказателното производство, правилно, след обсъждане на критериите по чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, е прието, че разумният срок не е спазен. Макар делото да е било с фактическа и правна сложност, предвид броя обвиняеми, броя разследвани престъпления (21 бр.), проверявания период (1998 г. – 2010 г.), големия обем процесуални действия, които е трябвало и са извършени, разпита на над 180 свидетели, множеството експертизи, големият обем материали (общо 200 тома от досъдебното и съдебното производство) и др., правото на ищеца на разглеждане на делото в разумен срок е било нарушено, каквато е и обвързващата съда констатация в проведената процедура по Глава IIIа ЗСВ (л. 116 – л. 133 от делото на СГС). От повдигане на обвинението – 04.02.2011 г. до окончателното приключване на производството - 06.10.2016 г. (с определението по внчхд № 919/2016 г. на CAC) са изминали 5 години и 8 месеца. Известно забавяне е допуснато в съдебната фаза - 28.11.2011 г. – 01.04.2015 г., когато след множество съдебни заседания (едно от които е отложено по вина на ищеца) и отстраняване от длъжност на съдията-докладчик по делото, новоопределеният докладчик е прекратил съдебното производство и е върнал делото на специализираната прокуратура. С постановление от 08.05.2015 г. (1 месец след връщането му от съда) производството срещу ищеца е отделено, а с постановление от 20.11.2015 г. (след 6 месеца) наказателното производство е прекратено. В последвалия 1-годишен период до постановяване на определение от 06.10.2016 г. по внчхд № 919/2016 г. на CAC, ищецът е обжалвал пред СГС и САС основанието за прекратяване, посочено в постановлението на прокуратурата. Налице е забавяне в посочените периоди: м. 05. - м. 11.2011 г. в досъдебната фаза и при произнасянето на СГС по чнд № 210/2016 г. - жалбата на Й. е постъпила в съда през м. 01.2016 г., а произнасянето на съдебния състав е след 6 месеца. С оглед на изложеното и като се отчете характера и сложността на делото, следва да се приеме, че разумният срок, съгласно чл. 6, ал. 1 ЕКЗПЧОС, за разглеждане на делото срещу ищеца е нарушен с не повече от 1 година. Предвид всичко изложено, оплакванията в касационната жалба на Прокуратурата на РБ за присъдено на ищеца обезщетение в завишен размер са частично основателни. Това е така, защото въззивният съд не е съобразил всички релевантни факти за определяне на обезщетението, не е преценил значението и връзката им с увреждането на ищеца в конкретния случай и е отдал изолирано, респ. прекомерно значение на едни от тях за сметка на други. Всяко наказателно производство води до изпитване на негативни емоции и стрес у обвинения с оглед очакването на бъдеща репресия. В случая, съдът отчита от една страна - тежестта на обвинението, обстоятелството, че лицето е разследвано за извършването на едно престъпление, но в област, която е била професионалната му реализация; периода на наказателното производство (5 години и 8 месеца) - нарушаващ с около година разумния срок за разглеждане; високата фактическа и правна сложност на делото (няколко обвиняеми лица, голям обем писмени доказателства и процесуални действия); развитието на делото в досъдебна и съдебна фаза (без произнесена осъдителна присъда) и приключването му в досъдебната фаза с постановление за прекратяване; липсата на наложени мерки за неотклонение, ограничаващи личната свобода на ищеца; същевременно множеството процесуални действия, проведени с негово участие; влошаването на здравословното състояние на лицето вследствие на комплекс от фактори, сред които освен преживения от наказателния процес стрес и психическо напрежение, са и наличието на обективни причини, касаещи общия му здравен статус отпреди това; медийният интерес към делото, който е следствие и на защитим публичен интерес за правото на информация. От друга страна, отчитайки личността на увредения, респ. образователния, професионален и обществен статус - работил като прокурор във ВКП, уволнен през 2007 г., а към момента на повдигане на обвинението – пенсионер, съдът счита, че негативният ефект на незаконното обвинение в случая не е рефлектирал в изключително тежка степен върху професионалния авторитет и социално обкръжение на ищеца. Преживеният срам, неудобство от злепоставяне на името му, дистанцирането от бивши колеги и познати, промяната в характера и поведението му, както и в обичайния начин на живот и общуване, без да се подценяват, обективно не са от естество да обосноват определения от въззивния съд значително завишен общ размер на обезщетението. С оглед степента на засягане на моралните ценности и неимуществени права, изхождайки от обществения критерий за справедливост, предвид съществуващите в страната обществено-икономически условия за живот, справедливо и достатъчно е глобалното общо обезщетение да се определи в размер на сумата 50 000 лева (включваща и вредите по чл. 2б ЗОДОВ от нарушаване разумния срок за приключване на делото). ВКС намира, че този размер на обезщетението съответства на характера и интензитета на претърпените морални вреди, както и на вида и продължителността на упражнената процесуална принуда. По делото не е установено ищецът да е претърпял неимуществени вреди в по-висок размер и с по-силен интензитет от отчетените. Изложеното налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. Според приетото по-горе, въззивното решение следва да се отмени в частта, с която претенцията на ищеца е уважена за разликата над сумата 50 000 лв. до размера общо на сумата от 80 000 лв. (включваща и претенцията за нарушено право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок), като за тази разлика искът следва да се отхвърли. В останалата си обжалвана част въззивното решение е правилно и следва да се остави в сила. Мотивиран така и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд на РБ, състав на Трето гражданско отделение