Решение № 3563 от 13.03.2014 г. на ВАС по адм. д. № 307/2014 г.

Решение № 3563 от 13.03.2014 г. на ВАС по адм. д. № 307/2014 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административно-процесуалния кодекс (АПК). С решение № 14433 от 5.11.2013 г. по административно дело № 7560/2013 г. тричленен състав от пето отделение на Върховния административен съд е: 1) отхвърлил жалбата на Милен Славчев Славов против заповед № К-4043 от 16.04.2013 г. на министъра на вътрешните работи; 2) осъдил Милен Славчев Славов да заплати на Министерството на вътрешните работи сумата от 150 (сто и петдесет) лева юрисконсултско възнаграждение. Така постановеното решение е оспорено с касационна жалба от Милен Славчев Славов от гр. Хасково. Наведени са доводи за неправилност на съдебния акт поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Исканията са за отмяна на решението и на процесната заповед и присъждане на деловодните разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът по касация - министърът на вътрешните работи, чрез процесуалния си представител юрисконсулт Иванов моли касационната жалба да се отхвърли поради неоснователност, като претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, в петчленен състав на втора колегия, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която оспореното решение е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. След като обсъди доказателствата по делото във връзка с касационните оплаквания и провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. Развитите доводи от касатора не опровергават правните изводи на съда. Предмет на съдебната проверка за законосъобразност в производството по реда на чл. 145 и сл. от АПК във връзка с чл. 233 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) пред тричленния състав на Върховния административен съд е била оспорената от Милен Славчев Славов заповед № К-4043/16.04.2013 г. на министъра на вътрешните работи, с която на основание чл. 224, ал. 2, т. 2 и т. 4, чл. 227, ал. 1, т. 7, предложение второ, т. 8, предл. второ и т. 10 от ЗМВР, във връзка с чл. 230, ал. 2, т. 4 от Правилника за прилагане на ЗМВР, на касатора е наложено дисциплинарно наказание "уволнение" поради използване на служебното положение за лична облага или за облага на трети лица и злоупотреба с доверие и деяния, несъвместими с етичните правила за поведение на държавните служители в МВР, с които се уронва престижа на службата. За да не уважи сезиралата го жалба, решаващият съдебен състав от пето отделение на ВАС е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган при спазване на изискванията за форма и на административнопроизводствените правила, в съответствие с материалноправните разпоредби и целта на закона, поради което не са налице основания за нейната отмяна. Настоящият петчленен състав намира съдебното решение за валидно и допустимо. То е постановено по отношение на административен акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на правомощията му, след надлежно сезиране от активно легитимирана страна, адресат на заповедта. Обжалваният съдебен акт е и правилен и не страда от твърдяните от касатора пороци, наличието на които би обусловило предпоставки за приложимост на претендираните касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Тричленният съдебен състав коректно е установил фактическата обстановка. На 23.01.2013 г. в МВР е получен сигнал, подаден от Ваня Красимирова Георгиева, срещу инспектор Милен Славчев Славов. Във връзка с този сигнал началникът на РУП - Хасково е издал заповед за извършване на проверка по получените данни за извършено дисциплинарно нарушение от служителя. В резултат на проверката е било установено, че за периода от 23.11.2011 г. до 23.01.2013 г. Милен Славчев Славов в качеството си на държавен служител на МВР е използвал служебното си положение за лична облага и облага на трети лица, като се е разпоредил с чужда движима вещ - мобилен телефон "Нокиа С7-00", като го е подарил на приятелката си Ваня Красимирова Георгиева. Министърът на вътрешните работи се е запознал със събраните доказателства на 15.04.2013 г. и е издал процесната заповед № К-4043/16.04.2013 г., с която на касатора е наложено процесното дисциплинарно наказание и е прекратено служебното му правоотношение. Изводите в мотивите на проверяваното решение напълно съответстват на установените факти. Правилно е прието, че министърът на вътрешните работи е компетентен орган (чл. 228, т. 1 от ЗМВР) да издаде процесната уволнителна заповед за прекратяване на служебното правоотношение, която съдържа изброените в чл. 246 от ППЗМВР реквизити и е надлежно мотивирана. Спазена е писмената форма при издаването на заповедта, като изрично са посочени правните и фактическите основания за издаването й. Съгласно разпоредбата на чл. 246 от ППЗМВР в обжалвания административен акт са посочени данни за времето, мястото и обстоятелствата, при които е извършено нарушението и доказателствата, въз основа на които същото е установено. От доказателствата по делото по несъмнен начин се установява, че държавният служител е извършил вмененото му нарушение на чл. 224, ал. 2, т. 2 и т. 4 от ЗМВР и чл. 230, ал. 2, т. 4 от Правилника за прилагане на ЗМВР, което е достатъчно основание за налагане на дисциплинарното наказание. Обоснован са изводите на тричленния съдебен състав, че обжалваната пред него заповед е издадена в съответствие с приложимия материален закон и при издаването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Неоснователно е касационното оплакване, че съдът не е обсъдил всички доводи на жалбоподателя и всички изисквания за законосъобразност на заповедта, и че при постановяване на решението си е допуснал съществено процесуално нарушение на нормата на чл. 172а от АПК. Съдът е приел представените доказателства. Изяснил е релевантните факти. За проверката по чл. 168 от АПК е обсъдил доказателствата, относимите доводи на страните и приложимия правен регламент. За приетото въз основа на този анализ фактически и правно надлежно се е обосновал, като постановеният съдебен акт съдържа всички реквизити по чл. 172а от АПК. Извън горното, наведените от процесуалните представители на касатора доводи и направените от тях доказателствени искания, с които подкрепят твърденията си, че подписът за министър върху част от материалите по преписката не е изпълнен от лице, което действително е заемало тази длъжност по време на дисциплинарното производство, не следва да се обсъждат от касационната инстанция, която не може тепърва да установява доказателствени факти от значение за законосъобразността на атакувания пред първоинстанционния състав индивидуален административен акт. Съгласно чл. 219, ал. 2 от АПК не се допускат доказателства, несвързани с касационните основания, а нормата на чл. 220 от АПК въвежда императивно забрана за фактически установявания в касационното производство, като повелява, че Върховният административен съд преценява прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение. С оглед на това касаторовите възражения досежно автентичността на подписа на министъра на вътрешните работи не следва да бъдат обсъждани, тъй като предметът на доказване в касационното производство са конкретни порочни действия на съда при формиране на фактическите и правни изводи, но не и на нови факти относно правния спор, за които не е имало пречка да бъдат заявени пред тричленния състав (т. е. инстанцията по същество на спора, в хода на съдебно-административното производство пред която е можело да се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на процесната уволнителна заповед и предхождащите я актове и действия на администрацията). Предвид изложеното, мотивираният извод за неоснователност на оспорването на държавния служител, депозиран в отхвърляне на жалбата му срещу заповедта на министъра на вътрешните работи за налагане на дисциплинарно наказание и прекратяване на служебното правоотношение, е в съответствие с фактически установеното и относимата за случая процесуална и материалноправна уредба по ЗМВР и ППЗМВР. С оглед на това настоящият петчленен състав на Върховния административен съд приема за правилен крайният извод в проверяваното решение за законосъобразност на оспорения административен акт. Като е отхвърлил подадената до него жалба поради неоснователност, тричленният съдебен състав е постановил правилен съдебен акт, който при липсата на касационни основания, водещи до неговата отмяна, следва да бъде оставен в сила. При този изход на спора няма основание да бъде уважена акцесорната касаторова претенция за присъждане на сторените деловодни разноски, а трябва да бъде уважено своевременно заявеното искане на ответника по касация за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за осъществената защита в съдебното производство пред настоящата инстанция. Съгласно Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по тълкувателно дело № 5/2009 г. на Общото събрание на колегиите на Върховния административен съд, в случаите, в които съдът отхвърли оспорването на административния акт, страната дължи заплащане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, когато административният орган е представляван от юрисконсулт в съдебно-административното производство. В процесният казус са налице тези условия. Видно е от съдържанието на разпоредбите на чл. 143 от АПК, че правилата за дължимост на разноски са обусловени от резултата при оспорването. Липсата на изрична регламентация в АПК за случаите, когато при отхвърляне на жалбата органът се представлява не от адвокат, а от юрисконсулт, обосновава субсидиарното приложение на Гражданския процесуален кодекс (ГПК) на основание чл. 144 от АПК. В тези случаи правото на съдебни разноски - присъждане на юрисконсултско възнаграждение при благоприятен за органа изход на спора, възниква по силата на чл. 78, ал. 8 от ГПК, която норма гласи, че в полза на юридически лица и еднолични търговци се присъжда и адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Ето защо правото на съдебни разноски възниква в хипотезите на чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 143, ал. 4 от АПК, с оглед изхода на производството и от факта, че административният орган (респ. юридическото лице) е защитаван от юрисконсулт. Отговорността за разноски е гражданско облигационно отношение, произтичащо от процесуалния закон и уредено в него, като съдът в хипотезата на отхвърлена жалба присъжда адвокатско възнаграждение не в полза на представляващия юрисконсулт, а в полза на юридическото лице, което е защитавано от него, респективно към това ЮЛ, в чиято структура се намира представляваният по този начин едноличен административен орган, издал оспореният административен акт. Съгласно чл. 36 от Закона за адвокатурата във връзка с чл. 8 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за защита по административни дела възнаграждението се определя съобразно разпоредбите на чл. 7, ал. 1, т. 4 от наредбата - за други неоценяеми искове, в размер на 150 лева, които касаторът следва да бъде осъден да заплати на МВР за юрисконсултско възнаграждение. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 1 и ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, в петчленен състав на втора колегия,