Решение № 12812 от 26.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5225/2024 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на кмета на Община Брезник, чрез гл. юрк. М. Миленков като процесуален представител, срещу решение 415 от 13.03.2024 г., постановено по адм. дело 502/2023 г. на Административен съд - Перник. Излагат се доводи за недопустимост на обжалваното решение поради липса на подлежащ на оспорване административен акт. Евентуално се сочи неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Прави се искане за обезсилване на оспореното решение и прекратяване на производството или за отмяна на оспореното решение и за произнасяне по същество за отхвърляне на предявената жалба. Претендират се разноски. Ответникът В. В. В., чрез пълномощника си адв. С. Славов, с писмен отговор оспорва касационната жалба като неоснователна и моли за оставяне в сила на решението като допустимо и правилно. Претендира разноски. Прокурорът от Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, като обсъди доводите в касационната жалба и данните по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно в частта, с която е отменен отказа на кмета на община Брезник, обективиран в писмо изх. 9400-3126-1/14.11.2023г. и е върната преписката за ново произнасяне на органа. Касационната жалба е недопустима в частта, в която се претендира отмяна на обжалваното решение относно присъдените разноски. В тази част същата има характер на искане за изменение на съдебния акт по отношение на разноските, по което компетентен да се произнесе е съдът, който го е постановил. Затова касационната жалба в тази част не подлежи на разглеждане в настоящото производство и следва да се изпрати на първоинстанционния съд за произнасяне по реда на чл. 248 ГПК във вр. с чл. 144 АПК. Разгледана по същество в допустимата част, касационната жалба е неоснователна. Съображенията са следните: С обжалваното решение административният съд е отменил по жалба на В. В., отказ на кмета на община Брезник, обективиран в писмо изх. 9400-3126-1/14.11.2023г., да издаде скица за имот пл. 289, за който е отреден УПИ VІІ-289, кв.9 по кадастралния и регулационен план на [населено място], община Брезник и е върнал преписката на органа за извършване на административната услуга по заявление вх. 9400-3126/24.10.2023г. на В. В.. За да постанови този резултат съдът е приел, че оспореното писмо е с характер на изричен отказ за извършване на административна услуга, което го квалифицира като индивидуален административен акт по чл.21, ал.3 АПК, подлежащ на съдебно оспорване. Констатирано е, че отказът е издаден от компетентен орган, в писмена форма и без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, но в противоречие с материалния закон. Сочи се, че в закона липсва изискване за удостоверяване на собственически права върху имота от страна на заявителя на административната услуга, т.е. мотивът, че същият не е представил доказателства за правото си на собственост върху имота не е основание за постановяване на отказ за издаване на скица, която следва да удостовери фактическото положение на имота дали съществува и дали е нанесен в одобрен и действащ план. Решението, предмет на настоящата касационна проверка, е валидно, допустимо и правилно. Неоснователни са наведените от касатора доводи за недопустимост на оспореното решение поради липса на подлежащ на оспорване административен акт. От анализа на съдържанието на издаденото от органа писмо, е видно, че същото обективира изричен отказ за издаване на скица за недвижим имот, т.е. отказ за извършване на административна услуга по § 1, т. 2 от ДР на ЗА, за оспорването на който са приложими правилата на АПК съгласно разпоредбата на § 8 ПЗРАПК. Правилен е изводът на съда, че отказът да се издаде скица на поземлен имот, представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 3 АПК отказ за издаване на документ от значение за признаване, упражняване или погасяване на права или задължения, от което следва допустимост на предявената жалба и на постановеното съдебно решение. За да откаже издаване на скица за имота, органът се е мотивирал с липсата на доказателства, установяващи право на собственост на заявителя, т.е. формирал е мотиви по основателността на искането, с оглед на което оспореното писмо няма уведомителен характер, както неоснователно поддържа касаторът. Същото не е и акт по чл. 30, ал.2 АПК, с който се констатират недостатъци на предявеното искане, както се твърди в касационната жалба. Видно е, че органът не е дал указания на заявителя да конкретизира имота предмет на искането, а се е произнесъл с отказ да издаде скица. При условие, че писменото искане не удовлетворява изискванията на чл.29, ал.2 АПК, каквито доводи се навеждат в случая, органът е следвало да процедира по реда на чл.30, ал.2 АПК, но не и да постанови отказ по заявлението. Оспореното решение е правилно. Релевантните за спора факти и обстоятелства са установени от съда след анализ на приетите по делото доказателства. Обсъдени са доводите и възраженията на страните, а крайният извод за незаконосъобразност на издадения административен отказ е обоснован и в съответствие с материалния закон. Наведените в касационната жалба оплаквания в обратен смисъл са неоснователни. Както се сочи в обжалваното решение, отказът да се издаде скица на поземлен имот, представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 3 АПК. Скицата е копие от действащата кадастрална карта, а до одобряването й - от действащия кадастрален или регулационен план, поради което за издаването й не е от значение дали заявителят е собственик на имота или той е записан на друго лице в регистъра. Тези обстоятелства и всички други характеристики на имота се отбелязват в скицата, която удостоверява фактическото положение на имота, или при подадено заявление за издаване на скица органът следва да провери наличие на правен интерес за заявителя /което в случая не е спорно/ и дали имотът съществува, съотв. нанесен ли е в план или карта, съхранявани в общината. Липсва законова норма, която да регламентира издаване на скица само на собственика на имота, както правилно е приел първоинстанционният съд. В този смисъл, констатацията в решението, че заявителят е придобил имота по наследство от А. И. М., вписан като собственик в разписния лист към действащия план, макар и недоказана, не променя правилността на крайния извод за незаконосъобразност на процесния отказ. Видно е, че жалбоподателят пред първата инстанция не фигурира в приложеното по делото удостоверение за наследници, както основателно сочи касаторът, но горното обстоятелство е без значение във връзка със задължението на органа да издаде скица за поземления имот. При този вид производства административният орган не може да мотивира отказа си с недоказаност на собственически права на заявителя, след като липсва такова законово изискване. Предвид изложеното, като е отменил обжалвания административен отказ и е върнал преписката за ново произнасяне на органа, съдът е постановил решение в съответствие с материалния закон, което в тази част следва да се остави в сила. Предвид изхода по настоящото дело и своевременно заявената претенция от ответника по касация за присъждане на разноски за настоящата инстанция, такива са дължими от касатора в доказания размер от 1000,00лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал.2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение,