Решение № 12690 от 15.10.2012 г. на ВАС по адм. д. № 2637/2012 г.

Решение № 12690 от 15.10.2012 г. на ВАС по адм. д. № 2637/2012 г., III о., докладчик съдията Албена Радославова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 166, ал. 3 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба от заместник изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие" - РА против решение № 2135 от 15.12.2011 г., постановено по адм. дело № 1966/2011 г. по описа на Административен съд - Пловдив. Касаторът твърди неправилност на съдебното решение поради постановяването му при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалноправните разпоредби и при необоснованост-отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Ответникът Вълка Василева Танева от гр. Хисаря, редовно призована, не се явява, не се представлява и не депозира писмени бележки по съществото на спора. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за частична основателност на касационната жалба досежно обявената със съдебното решение нищожност на обжалвания акт, но за правилност на решението като краен резултат. Върховният административен съд - III отделение, в настоящия съдебен състав, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като предявена срещу акт, подлежащ на съдебен контрол пред ВАС, от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение, постановено в производство по реда на чл. 166, ал. 3 ДОПК във вр. с чл. 27, ал. 3 и 4 от Закона за подпомагане на земеделските производители (ЗПЗП), съдът е прогласил нищожността на Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) № 01-6500/24522 от 13.04.2011 г. на зам. изпълнителния директор на ДФ "Земеделие" - Разплащателна агенция, с който по отношение на Вълка Василева Танева от гр. Хисаря е установена недължимо платена сума в размер на 486.89 лв. за кампания 2009 г. по подадено от нея общо заявление за единно плащане на площ с УИН 16/220609/56520, дължаща се на констатирано намаление на годната за подпомагане площ спрямо първоначално заявената. За да постанови този резултат, съдът е приел, че административният акт е постановен при липса на материална компетентност на издалия го орган. Разпоредбата на чл. 27, ал. 3 във вр. с чл. 20а, ал. 1 от ЗПЗП недвусмислено посочвала единствено компетентния да установява публични вземания за недължимо платени и надплатени по ЗПЗП суми орган - изпълнителния директор на ДФЗ, а нормата на чл. 166, ал. 1, изр. второ от ДОПК не намирала приложение. Липсвала законово предвидена възможност изпълнителният директор на ДФ"З"-РА да делегира правомощия на своя ресорен заместник да издава АУПДВ- от една страна, а от друга -такава възможност не била предвидена и в чл. 11, ал. 1 от Устройствения правилник на ДФЗ/ в приложимата му редакция до изменението и допълнението с ДВ бр. 39 от 20.05.2011 г., в сила от 24.05.2011 г./, тъй като в същата разпоредба лимитативно били изброени правомощията, които изпълнителният директор може да делегира на своите заместници след решение на УС и сред тях не фигурирало издаването на АУПДВ. Такава възможност е предвидена с новата ал. 2 на чл. 11 от Устройствения правилник на ДФЗ, но същата влиза в сила след датата на постановяване на обжалвания АУПДВ и не й е придадено обратно действие. Правният извод за нищожност на АУПДВ поради липса на компетентност на издалия го орган е неправилен и противоречи на материалния закон. Неправилно съдът е приел, че към датата на издаване на обжалвания АУПДВ липсва законово предвидена възможност изпълнителният директор на ДФЗ да делегира правомощията си по установяване на публични държавни вземания на свой заместник. Такава възможност е предвидена в разпоредбата на чл. 166, ал. 2, изр. последно от ДОПК, съгласно която, ако в съответния закон не е определен органът за издаване на акта, той се определя от кмета на общината, съответно от ръководителя на съответната администрация. Неправилно АС-Пловдив е стигнал до извода, че разпоредбата на чл. 166, ал. 2 изр. последно от ДОПК не намира приложение в случая, тъй като органът, компетентен да издава актовете за установяване на публични държавни вземания бил определен в чл. 27, ал. 3 във вр. чл. 20а, ал. 1 от ЗПЗП и това бил изпълнителният директор на ДФЗ. Безспорно, съгласно чл. 20а от ЗПЗП изпълнителният директор на ДФЗ е изпълнителен директор и на РА и същият организира и ръководи дейността на агенцията и представлява РА пред трети лица, каквито са правомощията на всеки ръководител на изпълнителна агенция. Разпоредбата на чл. 27, ал. 3 от ЗПЗП, на която се позовава съдът, не съдържа изискването единствено изпълнителният директор на РА да издава АУПДВ по този закон. Същият законов текст визира задължение на разплащателната агенция, представлявана от изпълнителния директор, а не персонално на изпълнителния директор да предприеме необходимите действия за събирането на недължимо платените и надплатените суми по схеми за плащане и проекти, финансирани от европейските фондове и държавния бюджет, поради което незаконосъобразен се явява извода на съда за това, че чл. 27, ал. 3 от ЗПЗП посочва органа, компетентен да издаде АУПДВ. Да се сподели подобно виждане би означавало във всеки случай, в който правна норма определя сферата на дейност и ресора на държавна комисия, държавна агенция, изпълнителна агенция или друга държавна институция, да се приема че всички административни актове, свързани с тази дейност, следва да бъдат издадени единствено от ръководителя на съответната институция. Подобно схващане противоречи на целта на закона, обезсмисля съществуването на цяла администрация като структурна единица към органа на изпълнителната власт и на длъжността "зам. изпълнителен директор"в частност - от една страна, а от друга - обезсмисля самия институт на делегиране на правомощия в административното право. С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав намира, че зам. изпълнителният директор на ДФЗ е притежавал материалната компетентност да издаде обжалвания АУПДВ. Налице е законовата възможност, предвидена в чл. 166, ал. 2, изр. последно от ДОПК изпълнителният директор на ДФЗ да делегира своите правомощия по установяване на публични държавни вземания по ЗПЗП на други лица от структурата на РА, което същият е сторил по законоустановения ред със своя заповед № 01-РД/1288 от 8.04.2011 г. Дали Устройственият правилник на ДФЗ в относимата му редакция предоставя възможност за делегация на правомощието по издаване на АУПДВ или не, е без значение, тъй като нормативен акт от по-висок ранг - законовата разпоредба на чл. 166, ал. 2, изр. последно от ДОПК, към която препраща чл. 27, ал. 4 от ЗПЗП, предвижда възможност за такава делегация. Въпреки, че неправилно съдът е приел обжалвания пред него АУПДВ за нищожен, правилен е крайният му извод за това, че този акт е незаконосъобразен, макар и на основания по чл. 146 от АПК, различни от нищожността. Доколкото по делото са събрани всички, относими към законосъобразността на обжалвания акт, доказателства, настоящият съдебен състав намира, че следва да се произнесе по съответствието на акта на всички изисквания на чл. 146 от АПК. Водим от горното, настоящият състав на ВАС намира, че обжалваният АУПДВ е постановен при съществено нарушение на административнопроизводствените правила и в противоречие с материалноправните разпоредби. На първо място - в АУПДВ не са посочени фактическите и правни основания за издаването му по см. на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, което прави същия издаден при липса на мотиви. Административният орган се е позовал единствено на "новополучена официална информация в ИСАК, с която РА е длъжна да се съобрази".., съгласно която..."е намалена годната за подпомагане площ и част от оторизираната субсидия на бенефициента в размер на 486.89 лв. се явява недължимо изплатена, тъй като е била платена за недопустими за подпомагане площи". Никъде в акта не са индивидуализирани площите, които органът счита недопустими за подпомагане и техният размер; причините, поради които същите се явяват недопустими за подпомагане; методиката, по която е определена подлежащата на възстановяване сума; естеството на тази "новополучена официална информация в ИСАК, с която РА е длъжна да се съобрази" и др. Фактическите основания за издаване на акта не се съдържат и в други документи от административната преписка по издаването му съгласно изискванията на ТР № 16/1975 г. на ОСГК на ВС, поради което настоящият касационен състав приема, че липсата на изложени в акта мотиви не може да бъде санирана чрез събиране на доказателства и установяване на фактическите основания за постановяването му за първи път в съдебната фаза на производството. При издаване на обжалвания АУПДВ са допуснати и други нарушения на процедурата, явяващи се съществени, тъй като, ако не беше ги допуснал, административният орган би могъл да стигне до други правни изводи. Такива нарушения са: непровеждане на допълнителна административна процедура по чл. 24, § 2 от Регламент (ЕО) № 796/2004 г., явяваща се задължителна при констатирани нередности, установени с кръстосаните проверки; неуведомяване на земеделския производител за отпочналото административно производство по издаване на АУПДВ, с което същият е лишен от правото да участва в него, да присъства на проверките, да прави възражения и представя доказателства; неупражняване на служебното начало в административния процес и несъбиране служебно на всички относими доказателства преди постановяване на акта - нарушения на императивните изисквания на чл. 26,28,34,35 и 36 от АПК и др. Обжалваният АУПДВ противоречи и на материалния закон. Видно от вярно възприетата фактическа обстановка по делото, както и от съдържанието на самия АУПДВ, Вълка Танева е получила разрешената й субсидия, след като по заявлението й за подпомагане е извършена кръстосана проверка по СИЗП, която установява съвпадение между посочените от нея за подпомагане площи и установените при проверката допустими за подпомагане площи. Едва при последваща проверка от РА, предизвикана от постъпила от МЗХ нова информация, е констатирано, че част от оторизираната субсидия се явява недължимо платена и е издаден обжалваният АУПДВ. На база горните факти настоящият състав на ВАС приема, че не е установено недобросъвестно поведение от страна на земеделския производител, което, чрез деклариране на неверни данни, да е въвело в заблуждение административния орган при определяне на дължимата субсидия. Доколкото жалбоподателката не е била уведомена въобще за провеждането на тази последваща проверка, не е участвала в нея и резултатите от същата не са й съобщавани преди постановяване на АУПДВ, същата не е могла по никакъв начин да установи наличието на недопустими за подпомагане площи, за които да дължи връщане на суми. След като Танева не е действала недобросъвестно и с поведението си не е заблудила компетентния орган при изплащане на оторизираните суми, то изплатените парични суми не могат да се квалифицират като недължимо платени и да се събират принудително. Предвид датата на постановяване на обжалвания акт -13.04.2011 г., в сила е изключението, предвидено в чл. 80, § 3, ал. 1 от Регламент (ЕО) № 1122/2009 г. / приповтарящо изцяло разпоредбата на чл. 73, § 4, ал. 1 от Регламент (ЕО) № 796/2004/, съгласно което задължението за възстановяване на суми не се прилага, ако плащането е извършено поради грешка на компетентните органи или друг орган и ако грешката не е можело да бъде установена по разумен начин от земеделския производител. Обстоятелството, че административният орган се е позовал в АУПДВ на отменения Регламент № (ЕО)796/2004 г. не съставлява порок на акта, тъй като съгласно чл. 86 от ЗР на Регламент (ЕО)1122/2009 г., макар и отменен, считано от 01.01.2010 г., Регламент/ЕО/ № 796/2004 продължава да се прилага по отношение на заявления за помощи относно пазарните години или премийни периоди с начало преди тази дата. Нещо повече - според разпоредбата на чл. 73, § 4, ал. 2 от Регламент/ЕО/ № 796/2004 /приповторена дословно в чл. 80, § 3, ал. 2 от Регламент (ЕО) № 1122/2009 г. на Комисията от 30.11.2009 г./, дори да е налице задължение за възстановяване, ако грешката се отнася до фактически елементи, свързани с изчисляване на плащането, ал. 1 не се прилага, ако решението за възстановяване не е било съобщено до 12 месеца след плащането. Плащането, следващо подаването на заявлението от 14.05.2009 г., е извършено на 16.12.2009 г. (л. 29 от делото), а административният акт е издаден на 13.04.2011 г. - т. е. повече от една година след плащането, което преклудира възможността за принудително възстановяване на сумата. Предвид гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд - III отделение