Решение № 12210 от 8.12.2023 г. на ВАС по адм. д. № 5234/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Образувано е по касационна жалба, подадена от Ч. Иванов, понастоящем в Затвора [населено място], против решение 377/10.04.2023 г., постановено по адм. дело 92/2023 г. по описа на Административен съд - Бургас, с което е отхвърлен искът му с правно основание чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ против Главна дирекция Изпълнение на наказанията за присъждане на обезщетение за причинени му имуществени вреди в размер на 3974,02 лв. и неимуществени вреди в размер на 20 000 лв., претърпени в резултат на незаконосъобразни действия на администрацията на ГДИН - Затвора [населено място], за периода 12.11.2015 г. 12.11.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.11.2020 г. до окончателното изплащане на главницата, като също така ищецът е осъден да заплати и разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв. Излагат се доводи за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и нарушения на материалния закон. Поради това се моли за отмяна на решението и уважаване на исковата претенция. Ответната страна Главна дирекция Изпълнение на наказанията , чрез процесуални представители, с писмено становище и в съдебно заседание оспорва касационната жалба като неоснователна и моли за нейното отхвърляне. Направено е искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Не са установени предпоставите по ЗОДОВ за основателност на исковата претенция. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която решението е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по искова молба на Ч. Иванов против Главна дирекция Изпълнение на наказанията за присъждане на обезщетение за причинени му имуществени вреди в размер на 3974,02 лв. и неимуществени вреди в размер на 20 000 лв., претърпени в резултат на незаконосъобразни действия на администрацията на ГДИН - Затвора [населено място], за периода 12.11.2015 г. 12.11.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.11.2020 г. до окончателното изплащане на главницата. Незаконосъобразните действия на администрацията на Затвора [населено място] се изразявали в удържане на парични средства /от трудова дейност и получени от Иванов като обезщетение/, в нарушение на чл. 446 и 446а, ал. 1 ГПК, в общ размер на 3974,02 лв. Съответно това е и размерът на претендираните от него имуществени вреди. По отношение на неимуществените вреди Иванов посочил, че същите са в размер на 20 000 лв. и са свързани с това, че администрацията на Затвора го е поставила в неблагоприятна ситуация със своите незаконосъобразни действия по удръжката на сумата от 3 974,02 лв., съответно го е поставила в състояние на безпокойство, стрес, създала му е чувство за малоценност, депресия и безпомощност при покриване на най-елементарни човешки нужди за поддържане на здравословното му състояние, хигиенни нужди, липса на консумативи за социална комуникация /листи, пликове, химикали и др./, за закупуване на допълнителни хранителни продукти, обувки, дрехи, един елементарен телевизор или едно радио, както и най-евтините лекарства. Тези липси са го накарали да се почувства нищожен, със смачкана психика и безполезен дори за себе си. От фактическа страна по делото е установено, че в деловодството на Затвора [населено място] са постъпили 4 броя запорни съобщения 3 броя по изпълнителни дела на ЧСИ Г. Михалев и 1 брой по изпълнително дело на ДСИ М. Синкова, като последното е вдигнато от ДСИ година след искането за налагане на запор. За изясняване на обстоятелствата по делото АС - Бургас е изискал от ГДИН - Затвора [населено място] множество документи: справка за Ч. Иванов; справка за удържаните суми от трудовото му възнаграждение; докладна записка от главния счетоводител на Затвора [населено място] за преведените от сметката на ищеца суми; медицинска справка, обхващаща исковия период, в която са посочени, както проведените на Ч. Иванов медицински прегледи, поставените му диагнози и назначени медикаментозни терапии, така и обстоятелството, че всички медикаментозни терапии на ищеца се провеждат с препарати, осигурени от аптечния склад на МЦ в Затвора - [населено място]. За доказване на претърпените неимуществени вреди по искане на Иванов е разпитан един свидетел, който дал показания относно психичното състояние на ищеца във връзка с удържаните му пари. При така установеното от правна страна е прието, че в случая не са налице елементите на фактическия състав на чл. 1 ЗОДОВ за уважаване на исковата молба. Поради обстоятелството, че искът се основава на незаконосъобразни действия на администрацията на ГДИН - Затвора [населено място], първоинстанционният съд подробно е разгледал действията на администрацията по удържане на сума в размер на 397,02 лв., основаващи се на получените запорни съобщения. Посочена е нормата на чл. 446 ГПК относно несеквестируемостта в полза на длъжника на определени вземания, но също така е посочено и изключението по чл. 78, ал. 3 ЗИНЗС, съгласно което е предвидено отклонение от общите принципи на чл. 446 ГПК, а именно, че на лишените от свобода могат да се правят удръжки съгласно действащите закони, но не повече от две трети от полагащото им се възнаграждение. Но на тази секвестируемост може да се позове само задълженото лице, но не и трето лице, каквото в случая се явява администрацията на ГДИН - Затвора [населено място]. Съответно, за администрацията на ГДИН - Затвора [населено място] не е предвидено задължение да уведомява съдебния изпълнител относно естеството на сумите, които са налични в неговата каса и са собственост на длъжника. Длъжникът е този, който може да обжалва насочването на изпълнението върху имущество, което смята за несеквестируемо, но в процесния случай Ч. Иванов не е сторил това. По делото няма доказателства, че ищецът е обжалвал действията на ЧСИ. Поради това съдът е приел, че администрацията на ГДИН - затвора [населено място] е изпълнила задължението си, произтичащо от наложените запори, които се основават на подлежащ на изпълнение акт на съдебния изпълнител наложен запор. В случая е налице годно изпълнително основание и удържането на суми по образуваните срещу Ч. Иванов изпълнителни дела е извършено при правилно приложение на закона, поради което тези действия не могат да се приемат за незаконосъобразни по смисъла на чл. 203 и сл. АПК, във връзка с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Решението е валидно, допустимо и правилно. Съдът е обсъдил събрания по делото доказателствен материал, въз основа на него е формирал обосновани фактически и съобразени със закона правни изводи, които се споделят от настоящата инстанция. Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Първоинстанционният съд правилно е приел, че по делото не са доказани незаконосъобразни действия на администрацията на ГДИН - затвор [населено място], свързани с превеждане на суми от касата и от сметката на Ч. Иванов по повод постъпили в деловодството на затвора 4 броя запорни съобщения. В случая, и при така събраните доказателства, правилни са изводите на АС - Бургас, че не са доказани елементите на отговорността по чл. 1 ЗОДОВ, както по отношение на иска за имуществени вреди, така и по отношение на иска за неимуществени вреди. Като трето задължено лице по изпълнителното дело, за администрацията на ГДИН - затвора [населено място] се поражда задължението в определен от закона срок да уведоми съдебния изпълнител, да извърши удръжки от трудово възнаграждение на Ч. Иванов, като при превеждане на сумите по специалната банкова сметка на съдебния изпълнител, посочена в запорното съобщение, да отделя секвестируемата част от получаваното трудово възнаграждение, което в процесния случай е в рамките на две трети от полагащото му се възнаграждение, съобразно чл. 78, ал. 3 ЗИНЗС. Задължението на администрацията да превежда сумата от удръжката от трудовото възнаграждение отпада след надлежно уведомяване от страна на съдебния изпълнител за вдигане на запора върху трудовото възнаграждение. Единствено съдебният изпълнител има право да прецени дали е отпаднало някое от основанията за налагане на запора. По отношение на присъдените в полза на ищеца обезщетения следва да се посочи, че по тяхно отношение законът не забранява налагането на запор върху тези вземания, нещо повече, те не се ползват със закрилата на чл. 446, ал. 1 ГПК, т.е. те са изцяло секвестируеми. Ето защо тези суми следва да бъдат удържани и преведени по сметката на съдебния изпълнител в изпълнение на наложения запор, и едва при наличие на остатък, той да се изплати на ищеца. Въз основа на горепосоченото следва изводът, че администрацията на ГДИН - Затвора [населено място] е изпълнила задължението си, произтичащо от наложените запори, като нейните действия не само, че не могат да се определят като незаконосъобразни, но и също така не могат да се квалифицират и като административни такива. Това е така, защото те се основават на подлежащ на изпълнение акт на съдебния изпълнител наложен запор. В заключение следва, че удържането на суми от Ч. Иванов по образуваните против него изпълнителни дела е извършено при правилно приложение на закона, поради което тези действия не могат да се приемат за незаконосъобразни по смисъла на чл. 203 и сл. от АПК, във вр. с чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ. Първоинстанционният съд е постановил решението си в съответствие с приложимия закон, като правилно е отхвърлил исковата молба на Ч. Иванов по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ против Главна дирекция Изпълнение на наказанията за присъждане на обезщетение за причинени му имуществени вреди в размер на 3974,02 лв. и неимуществени вреди в размер на 20 000 лв., претърпени в резултат на незаконосъобразни действия на администрацията на ГДИН - Затвора [населено място], за периода 12.11.2015 г. 12.11.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.11.2020 г. до окончателното изплащане на главницата. С оглед изхода на спора, следва да бъде уважено искането на ответната страна за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Настоящият състав определя същите в размер на 100 лв., на основание чл.10, ал. 4 ЗОДОВ вр. чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Предвид изложеното, и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение