Решение № 406 от 11.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 419/2011 г.

Решение № 406 от 11.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 419/2011 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Костадинка Арсова Производството е по чл. 290, ал. 2 ГПК. С определение № 475 от 15.06.2012 г. е допуснато касационно обжалване по касационната жалба на [фирма], представлявано от управителя Л. И. Й., което е имало качеството на трето лице помагач и е подало касационна жалба срещу решение № 399 от 25.08.2010 г. на Софийския окръжен съд по гр. д. № 286 от 2010 г. В касационната жалба се инвокират оплаквания за недопустимост на решението като постановено по непредявен иск и при условията на евентуалност се навеждат доводи за неправилност и необоснованост, представляващи нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК. Касацията е допусната по въпросите както следва: трябва ли да е налице някакъв определен срок, в който търговецът да съществува в правния мир, т. е. да е вписан в Търговския регистър за да се счита, че е нормално да сключи търговска сделка; възможно ли е в СИО да бъде включен имот, придобит на името на ЕТ, който е в брак при положение, че от характеристиката на имота е ясно, че се касае за търговски обект; какви са правните последици при уважаване на иск по чл. 22, ал. 2 СК (отм.) при положение, че разпоредителната сделка е апорт и апортираният имот представлява 100% от капитала на акционерното дружество още при учредяването му и това акционерното дружество вече е участвало в търговския оборот 17 години; тече ли придобивна давност по сделка атакувана по реда на чл. 22, ал. 5 СК (отм.); може ли вписването в Търговския регистър и публикуването в Държавен вестник да не се зачете за узнаване, а като доказателство за това обстоятелство да се ползват свидетелските показания и то на близък роднина; при наличието на открито производство по ликвидация /принудителна/ на АД не следва ли исковите претенции да се отправят до регистърния съд; С цитираното определение е допусната касация на въззивното решение и по касационната жалба на [фирма]- в ликвидация, имаща процесуалното качество на ответник в първата инстанция. В касационната жалба освен доводите за неправилността на решението поради допуснати съществени процесуални нарушения, необоснованост и нарушения на материалния закон, касатора се позовава и на нищожност на въззивното решение защото е неразбираемо и неговият смисъл не може да се извлече и чрез тълкуване. Инвокира се и недопустимост защото е налице произнасяне по непредявен иск. В представеното изложение се посочват няколко въпроса, а именно: налице ли е конкуренция на права с оглед презумпцията по чл. 19, ал. 2 СК (отм.) за съвместен принос при придобиването на имоти през време на брака; как се осъществява преценката дали включеният в предприятието на ЕТ имот е придобит от търговска дейност; тече ли давност по отношение на търговско дружество ако физическо лице осъществява владелчески действия с цел придобиване на собственост и зачита ли се оповестителното действие на регистрацията в Търговския регистър на търговско дружество и направеният в него апорт и публикуването на регистрацията в Държавен вестник. Ответницата Т. Д. С. в съдебно заседание подържа депозираният отговор и навежда аргументи в подкрепа на решението като правилно. Ответника Х. Г. С. отново не е заявил становище. Върховният касационен съд, състав на Първо г. о. като прецени доводите на страните и данните по делото приема следното: Касационните жалби са допустими, защото са подадени от надлежни страни срещу въззивното решение, което е неблагоприятно за тях, в едномесечния законен срок. Решението е валидно и допустимо, но неправилно. Въззивното решение е постановено след отменително решение № 17 от 4.03.2010 г. по гр. д. № 2256 от 2008 г. на ВКС, Второ отделение, с което са дадени указания по приложението на закона. Предявеният ревандикационен иск е допустим, тъй като е налице правен интерес от провеждането на осъдителен иск по отношение на ответника търговско дружество. Спазването на шест месечният срок по чл. 22, ал. 3 СК (отм.) или чл. 24, ал. 3 СК е въпрос на основателност на иска, а не на допустимост. Софийския окръжен съд е уважил предявеният от Т. Д. С. осъдителен иск по чл. 108 ЗС срещу [фирма] в ликвидация за недвижим имот, представляващ стопански двор, включващ два парцела: парцел II с площ от 4890 кв. м. и парцел III с площ от 1340 кв., разположени в землището на с. "М." заедно с намиращите се върху тях сгради: обор със застроена площ от 605 кв. м., дърводелска работилница с площ от 579 кв. м. и склад за торове с площ от 360 кв. м. Няма спор, че когато Х. Г. С. закупува посоченият имот на името на търговското си предприятие- едноличен търговец /решение № 1 от 3.11.1993 г. по ф. д. № 2416 от 1993 г. на Софийски окръжен съд/ той е бил в брак с ищцата Т. Д. С., който е сключен на 26.01.1956 г. и който до този момент няма данни да е прекратен. Покупката е обективирана от представен договор за продажба на недвижим имот с дата 25.11.1993 г., сключен между [фирма] като купувач и Ликвидационния съвет на Д. "Искър" - продавач чрез търг, двадесет дена след като Х. С. се е регистрирал като едноличен търговец. За имота е бил съставен констативен нотариален акт № 98, т. 02, н. д. № 636 от 1994 г. На 7.12.1993 г. този имот е бил апортиран в [фирма] като търговското дружество е придобило правото на собственост по реда на чл. 72 и чл. 73 от Търговския закон, чрез извършването на непаричната вноска от един от акционерите. С н. а. № 86, т. 2А, н. д. № 266 от 2005 г. [фирма] - в ликвидация прехвърля имота на касатора [фирма]. Т. Д. С. обяснява, че е разбрала за разпоредителната сделка, т. е. за апорта, извършен от нейния съпруг девет години след извършването му, едва през м. май 2005 г. когато предявява и ревандикационният иск. Установителен иск по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) по отношение на Х. Г. С. не е бил предявяван, тъй като липсва искова молба, в която да е заявен такъв петитум за признаването на правото на собственост на ищцата по отношение на нейния съпруг. Данни за придобиването на имота през време на брака се съдържат в обстоятелствената част на исковата молба, с която обаче се субстанцира спорното материално право, което е за ревандикация и е заявено по отношение на търговското дружество, в чийто капитал е бил апортиран имота. Освен това Т. и Х. С. са съпрузи, чийто брак няма данни да е прекратен, поради което придобитото от тях през време на брака за задоволяването на нуждите на семейството по презумпцията на чл. 19, ал. 1 СК (отм.) и по чл. 21 от действащият СК се притежава в имуществена общност. Правилата на действащия СК се прилагат и за заварените брачни отношения, съгласно § 4 от ДР на СК, предвиждащ, че кодекса се прилага и за имуществата, придобити от съпрузите по заварени бракове. Ищцата твърди, че е собственик на имота, който е семейна имуществена общност, тъй като е придобит със семейни средства, двадесет дни след регистрирането на ЕТ и е апортиран без нейно знание и съгласие в капитала на търговското дружество. Обяснява, че този факт е узнала един месец преди предявяването на иска. Счита сделката е извършена в нарушение на чл. 22, ал. 2 СК (отм.) и по отношение на нея е недействителна. С касираното решение СОС е признал правото на собственост в СИО на ищцата върху заявеният имот. Оставил е в сила решение от 1.02.2006 г. по гр. д. № 180 от 2005 г. на Самоковския районен съд, с което е отхвърлен иска по чл. 108 ЗС както и в частта, с която е прекратено производството поради недопустимост срещу Х. Г. С. При разглеждането на делото се поставят два въпроса: вещта, която е придобита от едноличният търговец включва ли се в имуществената общност съгласно чл. 22, ал. 1 от Семейния кодекс /редакция от 1985 г./ и в кои случаи и какъв е характера на сделката, извършена от единият съпруг без знанието на другия, която е оспорена в шестмесечният срок от узнаването й. В случая на първият въпрос въззивният съд е отговорил неправилно. Съгласно Тълкувателно решение № 2 от 27.12.2001 г. на ОСГК на ВКС и чл. 22, ал. 3 от действащият СК от режима на имуществената общност се изключват съвкупността от права, задължения и фактически отношения, които съгласно чл. 15, ал. 1 от Търговския закон образуват предприятието на едноличния търговец. Придобиването на дворното място и стопанските сгради на възмездно основание на името на едноличния търговец изключва презумпцията на чл. 22, ал. 1 СК. Придобиването на имот от едноличен търговец, който е в брак остава собственост на търговеца, ако вещта е предназначена за стопанска дейност, а не за задоволяване на нуждите на семейството. Включеното в търговското предприятие имущество на едноличния търговец, когато той е в брак, е обособено спрямо съпружеската имуществена общност. Така приетото от съдебната практика разрешение е намерило законодателен израз в чл. 22, ал. 2 от СК от 2009 г.: лични са вещните права, придобити от съпруг-едноличен търговец, по време на брака за упражняване на търговската му дейност и включени в неговото предприятие. С решението на ВКС е отговорено и на поставеният от касаторите въпрос за наличието на конкуренция на права с оглед презумпцията по чл. 19, ал. 2 СК (отм.) за съвместен принос при придобиването на имоти през време на брака. Отговора на този въпрос следва да се намери в Тълкувателно решение № 2 от 2001 г. на ОСГК на ВКС и той е че липсва конкуренция на права, тъй като механизма на придобиването на вещите и тяхното предназначение са различни и формирането на имуществото на семейството от една страна и на едноличния търговец от друга се извършва по различен начин. В тази посока следва да се търси и отговора на въпроса трябва ли да е налице някакъв определен срок, в който търговецът да съществува в правния мир, т. е. да е вписан в Търговския регистър за да се счита, че е нормално да сключи търговска сделка, както и на въпроса възможно ли е в СИО да бъде включен имот, придобит на името на ЕТ, който е в брак при положение, че от характеристиката на имота е ясно, че се касае за търговски обект. С посоченото отменително решение на ВКС не е решен въпроса за характера на спорното имущество, т. е. дали е оборена презумпцията, че вещта макар и придобита от едноличният търговец следва да се включи в семейната имуществена общност и задачата на въззивният съд е била да отговори на този въпрос като се съобрази, че доказателствената тежест за установяване на характера на имуществото е на съпруга, който оспорва презумпцията на чл. 22, ал. 3 СК. Софийски окръжен съд е трябвало да даде отговор на втория въпрос относно валидността на разпореждането - апортиране на имота в акционерното дружество от съпруга Х. С. С разпоредбата на чл. 22, ал. 3 СК (отм.), законодателят установява, че разпореждането с обща недвижима вещ или право върху такава вещ, извършено от единия съпруг поражда действие за другия, ако в шест месечен срок от узнаването, той не го оспори по исков ред. В теорията и практиката се приема, че в тези хипотези се касае до висяща недействителност на разпореждането с правото на собственост, която за разлика от недействителността по чл. 26 ЗЗД поражда действие доколкото не е била оспорена. Валидирането на разпоредителната сделка може да се извърши като сочи законът- при липса на оспорване по исков ред в шест месечен срок от узнаването. В случая обаче имуществото на търговеца не се включва в семейната имуществена общност и макар апорта да представлява такава разпоредителна сделка то съгласието на другия съпруг нетърговец не е необходимо. "Ч. АД" е станал собственик по силата на транслативна сделка, а не на оригинерно основание. Предявеният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен след като се отмени въззивното решение. Ответницата Т. С. дължи на касатора [фирма] в ликвидация разноските за разглеждането на делото в касационната инстанция както сега, така и при първата касация, които представляват адвокатски хонорар за един адвокат и квитанции за внесена държавна такса в размер на 30 лв. и в размер на 180 лв. в полза на касатора - трето лице [фирма]. По тези съображения, ВКС, състав на Първо г. о.