Решение № 11931 от 9.10.2014 г. на ВАС по адм. д. № 23/2014 г.

Решение № 11931 от 9.10.2014 г. на ВАС по адм. д. № 23/2014 г., I о., докладчик председателят Светлозара Анчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано е по касационна жалба на Васко Апостолов Апостолов в качеството му на директор на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. Пловдив при ЦУ на НАП срещу решение № 2464/13.11.2013 г., постановено по адм. дело № 18/2013 г. по описа на Пловдивския административен съд, с което е отменен РА № 261202857/30.08.2012 г., издаден от старши инспектор по приходите в ТД на НАП - гр. Пловдив, ИРМ- Хасково, потвърден с решение № 1522/13.12.2012 г. на директора на същата дирекция за непризнат данъчен кредит на "Дарли" ООД - гр. Харманли в размер на 84 920 лв. и начислени лихви в размер на 5 838,41 лв. Релевират се оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения при прилагането на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. В голямата си част касационната жалба представлява повторение на установените от ревизията факти и обстоятелства и предприетите действия по време на ревизията на "Дарли" ООД. Касаторът не е съгласен с позоваването в обжалваното съдебно решение на решението от 21.06.2012 г. на СЕС по съединени дела С-80/11 и С-142/11, тъй като това решение не може да бъде прилагано директно, без да се държи сметка, че доказателствата са различни, а правото на Европейския съюз не съдържа правила относно преценката на доказателствата за осъществяване на доставките, а националните съдилища прилагат процесуалните си правила при преценката настъпило ли е или не данъчно събитие по фактурата, издадена на ревизираното лице. Касаторът излага оплаквания относно разпределението от съда на доказателствената тежест между страните по делото. Твърди, че не е доказана реалността на процесните доставки и на това основание е отказан данъчния кредит, а не поради участие на ревизирания субект в данъчна измама. Позовава се на съдебна практика на ВАС, I отделение. Подробни съображения, обосноваващи посочените оплаквания се съдържат в касационната жалба, с която се иска отмяна на обжалваното съдебно решение и отхвърляне жалбата на "Дарли" ООД срещу ревизионния акт, както и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба "Дарли" ООД - гр. Харманли чрез процесуалния си представител адв. Анелия Бунева я оспорва с искане да се остави в сила обжалваното решение, тъй като то е правилно постановено с искане за присъждане на направените по делото разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, I отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежно легитимирана страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: За да отмени РА № 261202857/30.08.2012 г. за непризнат данъчен кредит на "Дарли" ООД - гр. Харманли в размер на 84 920 лв. и начислени лихви в размер на 5 838,41 лв., първоинстанционният съд е приел, че е доказана спорната между страните предпоставка за признаване правото на данъчен кредит - реалността на доставките на сим-карти, поради което незаконосъобразно приходните органи са отказали правото на данъчен кредит на основание чл. 70, ал. 5 ЗДДС. Според съда процесните сим-карти "Дарли" ООД е придобил от своя пряк доставчик "Манели" ЕООД. Съдът се е позовал на съдебно-счетоводната експертиза, която е констатирала отражение на процесните фактури в счетоводствата и на получателя и на доставчика на картите. Относно реалното им предаване съдът е обсъдил приемателно-предавателните протоколи № 1105/18.11.2011 г. и № 1202/19.12.2011 г., които двустранно са подписани от страните по доставките. По отношение на тях съдът се е мотивирал, че след като не са оспорени от ответника в съдебното производство, те са годни доказателства, установяващи реалността на доставките на сим-карти. Обсъден е от съда чл. 193 ГПК относно оспорването на частни документи, която разпоредба е приложима само за съдебното производство. За транспортирането на процесните карти, съдът е счел, че с оглед вида на стоките, за тях не е необходим специализиран транспорт, тъй като това са стоки с малък обем и тежест, както и не са необходими специални складови помещения, поради това, че могат да се съхраняват и в офиса на дружеството - доставчик. От доказателствата по делото съдът е направил извод, че предаването на стоките е осъществено и че впоследствие същите стоки са изнесени за Дубай - "Ъмбишън груп". Изследван е по делото и произхода на стоките, като е установен предходния доставчик "Р. Ж. - Груп" ЕООД и че той е осчетоводил доставките, които е продал на прекия доставчик на ревизираното дружество. Установено е също така според съда, че сим картите са осчетоводени от "Р. Ж. - Груп" ЕООД и ДДС е начислен. Съдът се е позовал и на съдебната практика на СЕС в Люксембург - решение от 21.06.2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11 във връзка с приетото в това решение, че на получателя по доставките не следва да се отказва данъчен кредит, поради това, че той не се е уверил, че издателят на фактурата за стоките има качеството на данъчнозадължено лице, че разполага със стоките, предмет на доставките, бил е в състояние да ги достави и е изпълнил задълженията за декларирани и внасяне на ДДС. Останалите мотиви на съдебното решение са свързани с обсъждане на практиката на СЕС по дела за данъчни измами. Обжалваното решение е правилно постановено. За законосъобразното упражняване от получателя по доставката на правото на данъчен кредит от особена важност е да се установи по категоричен начин реалното предаване на стоките или извършването на услугите - чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗДДС. Счетоводното отразяване на ДДС по издадените фактури следва също да е извършено в счетоводствата на получателя и на доставчика. Особено важно е в тази връзка да се отбележи, че при неосчетоводяване на доставките от доставчика, не може в тежест на получателя да се вмени доказването на това обстоятелство. Получателят обаче е длъжен да докаже, че фактурираните му доставки са реално осъществени. За доказването на реалността на доставките на стоки, както е в процесния случай следва да се издадат документи - приемателно-предавателни протоколи и др., които да са двустранно подписани. В този случай, както доставчикът, така и получателят следва да ги притежават. След като получателят по доставките претендира упражняването на едно материално право - приспадане на платения от него на доставчика му ДДС като данъчен кредит, то негова е тежестта да докаже, че това обстоятелство действително е възникнало. От обстоятелството, че при проверка от ревизиращите органи в информационния масив на НАП е установено, че прекият доставчик не е имал назначени на трудови и приравнени на тях правоотношения работници и не е декларирал складово помещение, не може на получателя да се откаже правото на данъчен креди, ако той е доказал реалното на пряката доставка, в която участва и от която претендира посоченото материално право. Произходът на стоките не е предпоставка по ЗДДС, в сила от 1.01.2007 г., за разлика от отменения ЗДДС, който действаше до посочената дата. Следователно, в тежест на получателя по доставките е, да докаже, че той действително е получил стоките от своя пряк доставчик и това е достатъчно за него да се приеме, че законосъобразно е упражнил правото на данъчен кредит. ЗДДС, в сила от 1.07.2007 г. изисква за доказване реалността на доставката да са налице категорични доказателства за осъществяване на пряката, но не и на предходните доставки. Такива изисквания законодателят беше въвел в отменения ЗДДС с разпоредбата на чл. 65, но аналогична разпоредба в сега действащия закон липсва, поради което задължението на получателя като лице, претендиращо материалното право на данъчен кредит, е да докаже извършването на пряката, но не и на предходните доставки. Въпреки това, от доказателствата по делото се установява, че процесните сим-карти са внос от Кипър, като вносител е "Р. Ж. - Груп" ЕООД и впоследствие са били продадени на прекия доставчик на ревизираното лице, а това е "Манели" ЕООД. Достатъчно доказателства са представени по делото, от които да се направи извод, че прекият доставчик наистина е притежавал собствеността на посочените движими вещи. Това обстоятелство е от особена важност при изследване на пряката доставка, защото след като е установено, че прекият доставчик има в собственост /или се разпорежда с процесните сим-карти/, то при наличието на приемателно-предавателни протоколи, описани по-горе, правилно първоинстанционният съд е приел, че те са прехвърлени на "Дарли" ООД. Тези протоколи - няма спор, че представляват частни документи. Тяхната автентичност, предвид че не се ползват с материална доказателствена сила е могло да се оспори от приходната администрация само в съдебното производство на основание чл. 193, ал. 3 ГПК по силата на § 2 от ДР на ДОПК. Такова оспорване не е направено от приходните органи. Тези частни документи са били преценени от приходните органи в ревизията, вкл. и в решението на решаващия орган по смисъла на чл. 152, ал. 2 ДОПК, но в административното производство не може да се изследва тяхната автентичност. Затова и настоящият съдебен състав изцяло споделя изводите на първоинстанционния съд относно доказателствената сила на доказателствата, събрани по време на ревизията и в съдебното производство. Относно транспортирането на стоките, ревизиращите органи са приели, че той е следвало да се извърши от доставчика, но не може в тежест на получателя по доставката да се вменява тежестта да представи доказателствата за транспортирането на стоките. Получателят е длъжен да докаже реалността на доставката и както вече се посочи по-горе в мотивите на настоящето решение, негово е задължението да представи релевантните доказателства, установяващи че стоката е предадена от доставчика на получателя по смисъла на чл. 24, ал. 2 ЗЗД, когато се касае за родовоопределени вещи, каквито безспорно са процесните, тъй като тези документи обичайно носят подписите на страните по доставката и всяка една от тях трябва да ги притежава. Относно документите за транспорт, когато той не е извършен от получателя на стоките, а от неговия доставчик лично или чрез спедиторска фирма, не може да се задължава получателят да представя документи за транспортирането им. Нещо повече, както е посочено вече от решаващия съд процесните стоки не се нуждаят от специализиран транспорти предвид малкото им тегло и обем. По същия начин не може да се вменява в тежест на получателя по доставките да доказва кадровата обезпеченост на доставчиците си, тъй като такива доказателства не се намират при него. В този смисъл е и съдебната практика на СЕС в Люксембург, цитирана в първоинстанционното съдебно решение, която се споделя и от настоящия съдебен състав. Относно наличието на складови помещения на доставчика, наистина по делото не е установено неговото твърдение, че е наел склад в гр. София, кв. "Симеоново", но като се има предвид изложеното вече, че сим картите не се характеризират с голям обем и тегло, правилно съдът е приел, че прехвърлянето им е възможно да стане и от офис, а не само от складово помещение. Предвид гореизложеното обжалваното решение е правилно постановено и не са налице основанията за отмяна, поддържани от касатора и затова решението следва да бъде оставено в сила - чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК. Разноски от ответника по касационната жалба не са направени в настоящето съдебно производство и въпреки изхода на делото, такива не се присъждат. Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, I отделение,